- Г-н Нейков, структурата на населението се променя в световен мащаб и особено чувствително у нас - намаляваме и застаряваме. Тази реалност безспорно ще промени и икономиката. Какви са прогнозите ви?

-  Преди четвърт век Португалия преживя голяма демографска криза. След като емигрираха в държави от целия ЕС, голяма част от португалците вече се върнаха и продължават да се връщат в родината си. Португалия категорично спечели от емиграцията - не само във финансов план, но и в културен, дори в политически, защото емигрантите се връщат с новите си изисквания към политиците. Няма пример в човешката история, според който една нация е изчезнала по демографски причини. Затова, вместо да се тръшкаме, трябва да търсим начин да променим ситуацията, да поддържаме контакти с българската общност зад граница. Никой не знае колко е българската диаспора навън, твърди се, че е между един и два милиона души. Преди 50 години или в края на XIX век част от сънародниците ни също са емигрирали, тогава България също ги е чакала да се върнат. В XXI век обаче можем да разчитаме на потенциала на емигрантите ни без физическото им присъствие тук. Въпреки това не го правим, искаме дори да ги обявим за втора категория българи, като ги лишим от избирателно право. Нещо скърца в тази философия.

- Покрай застаряването на населението социалните разходи на държавите все повече ще нарастват. А у нас и сега има огромни дефицити в тази област - пенсиите са мизерни, личните асистенти и другите социални услуги не стигат за всички, нямаме хосписи, дневни центрове, прилични старчески домове. Вие смятате, че минусите могат да се превърнат в плюсове, като застаряващата работна ръка стане част от капитала на държавата. Какви реформи обаче трябва да се направят в тази посока?

- Всички изследвания сочат, че днешните 60-годишни са вчерашните 40-годишни - като потенциал и капацитет. Анализите, които правим в Балканския институт по труда и социалната политика, пък показват следната интересна картина. През вековете европейската цивилизация е била изправена пред няколко предизвикателства. Едно от тях е Ренесансът, който размества позицията на народите. Част от тях отиват по-напред от останалите. По време на колониализма други нации излизат на предна позиция, част от първите изостават. Технологичните революции са третото голямо предизвикателство, те следват една след друга във все по-кратки времеви отрязъци и отново пренареждат държавите. В периода на колонизациите Великите сили не са тези, които новите индустриални революции изтласкват напред. Сега, колкото и да ни се струва странно и неразбираемо, човешката цивилизация е изправена пред ново предизвикателство, което нарежда всички държави на стартовата линия. Подреждането им накрая ще е според това как нациите ще използват капацитета на възрастните хора. Предизвикателството е световно, а не българско. Като една от най-застаряващите нации имаме шанс да покажем на света модели за отношение към възрастните хора.

- Ние обаче сме твърде далеч от тези модели.

- За съжаление в момента само отделни ентусиасти по министерствата виждат във възрастните не бреме, а неизползван капитал. Все още се смята, че човекът в пенсионна възраст е дал каквото е могъл. Редица изследвания обаче показват, че той е особено ценен ресурс за пазара на труда. Най-рисковата група на този пазар вече не са възрастните, а младите. Младата генерация е със самочувствие, често с основание, но пък няма професионален опит. Част от работодателите си дават сметка, че възрастните са ценни кадри, тъй като са лоялни, имат отношение към работата, съпричастни са към проблемите на предприятието, имат голям стаж. А  това са невероятни плюсове.

- При очертаващата се липса на работна ръка какви реформи трябва да се направят, за да се използва застаряващата работна сила?

- Промяната трябва да върви поне в две посоки. Като цяло работодателите трябва да променят отношението си към възрастните работници. Втората промяна касае законодателството. От десетилетия се твърди, че професионалното образование у нас не дава на младите търсените от бизнеса знания и умения. В световен мащаб все по-голяма част от предприятията си дават сметка, че най-доброто обучение е на работното място. Преди няколко години скандинавските страни създадоха т.нар. модел на споделеното работно място, при което възрастният и младият работник застават рамо до рамо. Възрастният работи три часа, а след това четири предава знанията и уменията си на младия. Схемата е простичка, но от нея печелят всички. Печели младият работник, който научава неща, за които иначе би загубил в "проба-грешка" години. Печели работодателят, който се сдобива бързо с можещ и знаещ млад работник. Печели и възрастният, тъй като продължава да е пълноценен с опита си. Печели и обществото, защото това е начин да съвмести и да развие капацитета на двамата работници - младия и стария.

- С напредването на възрастта гъвкавостта, креативността, филтрирането на информацията намаляват. По-широкото въвличане на трудовия пазар на хората от третата възраст може би трябва да наложи и други промени - в работното място, в работното време?

- Демографската промяна на пазара на труда ще ни накара да разберем, че трудовото ни законодателство не е свещена крава. Не може да е едно и също както за 20-годишния, така и за работника от категорията 55 плюс. Законодателството трябва да е адекватно с промените в обществото. Ако за младия работник 30 минути обедна почивка са напълно достатъчни, то възрастният има нужда от повече време, за да се нахрани, да отдъхне и пак да заработи пълноценно. Осемчасовият работен ден е създаден за работници на средна възраст 35-45 години. Но когато говорим за средна възраст над 50 или 60, това не е добър вариант. Работният ден би могъл да се раздели на две части. Активната му част може да е с продължителност от четири часа - време, в което човек да изпълнява трудовите си задължения. През останалите два часа пък ще предава опита си на по-младите. Тази учебна година например само в София ще напуснат работните си места няколко хиляди учители, влезли в пенсионна възраст. Общо в страната в следващите няколко години от образователната система ще излязат десетки хиляди учители. Сега е моментът да създадем програма за използване на техния педагогически опит. Тези учители биха могли да обучат възрастните работници и да направят от тях добри ментори, обучители на младите. Защото предаването на информация е умение. Затова казвам, че нациите са изправени пред ново съревнование - как ще използват капитала на възрастните и дали ще го превърнат в плюс.

- Ако теглим чертата обаче, ние сме далеч зад стартовата линия.

- Да, има държави, които вече се движат по пътя, нищо че не са толкова застрашени от процесите на застаряването като нас. Час по-скоро и ние трябва да тръгнем в тази посока.

- Доколко обаче автоматизацията на работните места и навлизането на високите технологии ще се "сработят" с третата възраст?

- Вероятно един от шоковете, които ще преживеем през следващите няколко десетилетия, ще е и в образователната система. Класическото образование с класната стая, която събира големи групи от хора, ще си отиде като модел. Хората вече предпочитат дистанционното обучение, което ти дава много бързо нужната информация и конкурентоспособност. Младите си мислят, че те са на "ти" с новите технологии, докато старите се страхуват от компютъра. Но пък днешните стари са вчерашните млади и генерацията "60 плюс" вече не е скарана с новите технологии. Това поколение не са новите тачъристи, които ще чупят компютрите, защото не ги разбират.

- Може би ученето в напреднала възраст е част от решенията на новите реалности? В световен мащаб интересът към студентската банка от страна на среброкосите студенти расте. В Китай има 70 000 университета за възрастни и конкуренцията в приема е жестока, твърди една скорошна публикация в "Икономист".

- От гледна точка на младите университетите за третата възраст са феномен. Що не си гледат тия хора сериалите и плетките? Но интересът на възрастните към университетите доказва, че те вече не искат да се гледа на тях като на аутсайдери. А академичното обучение е само една от формите за включването им в обществото.