facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Ужилването

4025
Снимка: Архив

Има едно настроение в обществото, според което писаното слово задължително трябва да съдържа поука, да инжектира в самото него морал и съвест и да обучава читателя как да ги следва и чрез тях да сполучи в живота. Независимо че точно това се споделя от все по-малко автори, а със словото е злоупотребявано (злоупотребява се и днес) за най-зловещи идеи и начинания, вярващите в хуманния му заряд и в мъдростта му остават предостатъчно – дори и сред писателите. И аз не се отказвам от този литераторски „предразсъдък”, но в същото време приемам, че в нашите думи, страници, книги има място и за събития, образи и сюжети, от които „практическа” полза не може да се извади и които имат значение просто като единични, понякога и екзотични свидетелства за неща, които са интересни – че и значителни! – само с това, че са се случили. Нелогични, отделни, несвързани с контекста на века, те в повечето случаи са само един контраст с околния живот и ако могат да ни послужат, то е единствено да разбутат нашата убеденост в неговата досадна непроменимост. Друго приложение те нямат. Но какво от това?

Още преди годините на прехода белетристът Георги Марковски ме запозна с един странен човек, сух, възправен, с ръкостискане на ковач и пронизващ поглед. Имаше нещо трескаво в цялото му излъчване, в начина, по който седеше на ръба на стола, в кокалестите му рамене, които на моменти потрепваха от някакви вътрешни непредизвикани гърчове. Всичко това противостоеше на предпазливия, сякаш преднамерено забавен ход на речта му, на очевидното му наслаждение да подбира изреченията, преди да ги изговори. Правеше го сякаш да те застави да го слушаш внимателно, без да го е еня, че с това повече нервира, отколкото приковава събеседника.

Говорът му съвсем ясно подсказваше произход от Северозапада. Реших, че е някой от земляците на Георги, който беше родом от Ломско. Нещо такова се оказа, макар и не съвсем. Цвят Горанов, така се именуваше човекът, бе от някакво селце край Берковица, с колегата Марковски се бяха запознали в София. Поседях малко при тях, после ги оставих да си говорят. Цвят Горанов държеше снопче машинописни листа и разбрах, че е дошъл по работа. Не трябваше да им преча.

След няколко дни Георги ми донесе ръкописа му. „Няма да го печатаме – каза, – но сигурно ще си любопитен да го видиш.” Подържах го на бюрото си, докато един ден, в момент на отегчение, го отворих.

 

И така научих необикновената съдба на Цвят Горанов

 

Учителски син, Цв. Г. раснал с книги и разумен. Учил в Берковица и в Михайловград, завършил техникум, после записал инженерство в София. И това завършил, взели го войник. Там, след една артилерийска стрелба, загубил съня си. Писал съм за един лекар от Ш., устремен да учи за певец, който също след такава стрелба бе останал без слух (музикалният му слух бе повреден, иначе си чуваше докторът), та се бе принудил да стане хирург, при това знаменит. Но Цвят бил напълно лишен от сън и от това животът му изведнъж станал крив и проблематичен. Военните го уволнили, медицината не му предлагала нищо, освен безсмислени изследвания и чувството, че е някакъв рядък случай, ако не и единствен. Това не го топлело – особено в онези години, когато телевизията бе една и програмата в полунощ прекъсваше. В леглото девойките му пеели „Сънчо”, дано го излъжат да поспи, та да мигнат и те. Такива сцени изобилстваха, имената бяха с инициали. Ръкописът беше някак груб, не ставаше за печат, но страниците, в които се разказваше любовният живот на автора, предизвикваха възхищение. Разчу се това сред колектива и при всяко негово идване в редакцията момичетата от секретариата намираха повод да отворят вратата – да влязат или просто да надникнат.

Най-заинтригуван обаче се оказа романистът Атанас Наковски, с когото споделяхме малката ъглова стая и си пречехме да мислим и да работим. Бе завършил последния си роман, ръцете го сърбяха за нов, вкопчи се в безсънника и го разпитваше с часове. Повечето, което научих за неговата история, бе именно от Наката, а не от бъдещия му прототип. Мисля, че тази книга никога не бе написана. Това често се случва, когато си проучвал темата амбициозно и си натрупал материал до тавана. По-истински се получава, когато имаш само бял лист, нетърпение и сладка неизвестност. Наковски бе опитен писател и вероятно бе усетил, че се е престарал, преди още да започне.*

Безсънието бе изтормозило човека, бе сменял болници, градове и работни места, в надежда да си върне най-комфортното право – съня. Не бе постигнал нищо. Изредил бе всички светила, ходил бе в Москва и във Виена, не могли да му върнат съня. Артилерийският гърмеж бе повредил някакъв център в мозъчната кора. Или го бе напълно разрушил. Това бе времето преди днешните скенери и ядрено-магнитни машини. Мъчили го бяха и с електросън, близки хора му бяха купували лекарства по цял свят. Самият той работел повече нощни смени, сменял професии – да бъде сред хора в тъмната част на денонощието, да не кукува сам. Затова бе и прописал – с надеждата, че нощта ще минава неусетно.

Някои по-трудолюбиви колеги в списанието открито му завиждаха – ако не му се налага на автора да спи, какви книги само ще се изсипят върху читателя, какви страници! Но не вярвам, че някой би имал куража да се смени с него.

Георги напусна редакцията, интересът на Наковски, както вече казахме, угасна, срещах понякога Цв. Г. по улиците, няколко пъти пихме кафе. (Само се казва, че сме пили кафе. Той кафе не близваше, поръчваше си някакви сокове.)

 

Веднъж ми разказа последния си сън

 

Помнеше го ясно, с подробности. Някакъв сюжет от студентска бригада, тюхкаше се, че като за последно е могло да бъде и нещо „по така”. Веднъж сподели, че е решил да опита с промяна на магнитните пояси, да смени меридиана, да пробва с часовата разлика. Кога е заминал не разбрах, осведоми ме Георги: Цвят Горанов отлетял за Америка, карал нощни таксита в Голямата ябълка. Той не бе отишъл да сбъдва сънищата си, както бе разпространено, бе опитал да се добере до най-обикновен... сън.

После Георги Марковски почина, Наковски – и той. Доста по-късно срещнах Цвят Горанов в градинката пред някогашния „Кристал”. Той ме позна, зарадвахме се. И така си е по-млад, но не беше се променил никак. Помислих, че вероятно в съня си остаряваме по-бързо. Седнахме в кафенето срещу пейката на Славейковците, поръча... две кафета. Трябва да съм го погледнал изумено, та побърза да обясни: „Всичко е наред, не съм си доспал.” После ми доразказа историята си.

Докато ние тук се залисвахме с прехода, Цв. Г. сменил няколко страни. Сменил и континента. Никъде не намерил своя най-обикновен сън. Опитвал билки и лекарства, ходил при професори и при шамани. Починал брат му в Берковица и долетял да го погребе. От Австралия долетял. Докато се занимавал с формалностите след това, оса или стършел, или нещо такова, но голямо, бръмчащо го ужилило по шията и незабавно паднал на земята. В линейката го качили вече в безсъзнание, свестил се почти след седмица. Изглежда бил ужилен върху кръвоносен съд и отровата за секунди стигнала до главата. Голям късмет, казвали докторите в София. Късметът бил още по-голям, двоен късмет бил, но те не знаели това.

 

Защото спасеният Цв.Г. започнал да спи!

 

Това, което медицината не успяла да стори за него, уредила му го някаква неидентифицирана летяща гад, на която нищо не бил направил. И вече втори месец спи всяка нощ. Но още не е сънувал, тревожи се – ще се върнат ли сънищата? Имал да наваксва...

За нищо друго не го и питах. Набързо обясни, че се връща в Австралия и тича да събира различни документи. Пуснал някакво коренче там и не му се отскубва. И двамата не вярвахме, че ще се видим пак. Хукна по инстанциите.

Няма поука, както виждате. Значи можело! И все пак, върти се някакъв въпрос, мърмори, дудне: на Цвят Горанов му трябвало едно ужилване, за да заспи. Нямаме ли нужда от ужилване и ние – за да се пробудим?

 

 

____________________

*Възможно е, какъвто си беше мнителен и скептичен, той да не бе сигурен докрай в епичното безсънстване на Горанов. Десетилетия без да мигне – не си и беше за вярване. Как въобще бе още жив? На всеки въпрос наистина ли не бе затварял очи през всичкото това време, отговорът бил: „Не си спомням.” Избягвахме да разпитваме, обидно беше, ако някой ни разиграва така. Лекари, които съм подкачал по темата, само вдигаха рамене: нито потвърждават, нито отричат. Полека-лека свикнахме да мислим, че всичко е такова, каквото ни се разказва. Човекът вдъхваше доверие. Помня, че потупах Наковски по рамото: „Е, най-много да извъртиш едно фентъзи.” За успокоение, сега го казвам същото и на себе си. Малко фентъзи в добавка, какво толкова? Двайсет и първи век е навън...

 

 

 

10

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Властовата пирамида на ГЕРБ се клати - не от комплоти, а от лакомия

Юлиан Войнов*

12.12.2018

133 1
Франция е в гражданска война след закъснялата либерализация
Как САЩ сами си печелят врагове?

Коментари

ОБАЧЕ
снимка на ОБАЧЕ

И един мармот завива шоколат

минала една пчела  и ужилила  мармота по г@за.

минали 9 месеца  и родились  

 

мармотами с крилца.?

 

 

 

 

 

?

❗️

/емотикон = попържане/

inventus

Какво ли не се случва по белият свят! И това също е напълно възможно.Може би трябвало да се насочи вниманието върху насекомото и да се изследва отровата му както и нейното въздействие върху хората. Подобен проблем макар и не в такава степен имат много хора по света.

Jules

Не може би. Задължително !

blue_fish

👍

spanopolski

Хубаво, както винаги! 👍

Gimme Shelter

Поздравления за автора!

Penchobre

Има едно настроение в обществото, според което писаното слово задължително трябва да съдържа поука, да инжектира в самото него морал и съвест и да обучава читателя как да ги следва и чрез тях да сполучи в живота.

 

Но аз мисля, като Пайлън от "Тортила Флет" 😉

 

Когато първият галон изчезна, Пайлън вдигна буркана към светлината на свещта и погледна през стъклото.

— Нещата, които стават, нямат сами по себе си значение — каза той. — Но от всяко нещо, което става, може да се извлече поука.

 

 

Скитник-1

Определено имаме нужда - но има някои гранични условия - трябва да има ситуация, трябва да има подходящ дразнител. Но както виждате, има достатъчно специалисти и средства за да не се случват тези поне две неща. Е - ще чакаме случайност, чудо може би . Може пък и външен тласък да дочакаме. 

 

RanBosilek
снимка на RanBosilek

Tози път - пълно шест! 👏

SvetlozarES

   Г-н Донков, аз съм от Берковица и ми е любопитно кое е родното село на Цвят Горанов.

   Честит Ви рожден ден и бъдете здрав!

Влез или се регистрирай за да коментираш