Онази част от миналия век, която ни се падна да изгазим, не беше особено толерантна към слабите страни на човека, чувствителността му към Доброто и Злото я държеше нащрек. Начумерените идеологии в онзи свят се дразнеха от неизбежните паузи на скръб и размисъл, на страдание и състрадание, на вълнение, на съзерцание. Не биваше гражданинът на социализма, а също и на капитализма, да бъде отклоняван от участието си в грандиозния световен конфликт, от ролята му в него, за която бе подготвян и насъскван. Можем да свидетелстваме само за това време, но май и времената преди нас не са били по-различни. Огрубяването и дори овълчването на човека е било приоритет за големите империи, както и за привлечените под техния шинел съюзници. Затова са били разпространени изрази като „гнили интелигенти” и „дребнобуржоазна чувствителност”. Усилието да се дехуманизират обществата сближаваше центровете на Студената война от двете страни на Желязната завеса. Тази стагнация се разпростираше главно върху изкуството, трудно беше да се обязди отделният човек до степен да не страда или да не се радва. Мислех, че това ще се разнесе, но виждаме как и днес ударението пада върху железни мъже, годни да строшат или да изковат окови без да им мигне окото. Може би не е отминало напълно времето, когато се споглеждахме и си давахме кураж: „Напред към ХIХ век!” Защо към деветнайсети, когато на прага вече стоеше двайсет и първият? Защото деветнайсети бе векът на хуманизма, където копнеехме да се пренесем. Новият, реалният, не ни обещаваше това.

Та през XIX век, по-точно през 1876 г., годината на Априлското въстание, се появява безсмъртният роман на Жул Верн „Михаил Строгов”. След по-малко от четири десетилетия, през 1910-а, тръгва и първата екранизация. Оттук нататък книгата и филмите по нея ще пътуват заедно. Всяко време, ако не и всяко поколение, пресъздава на кинолента за себе си тази история, написана от един от най-четените романисти през миналото столетие. Благодарение и на киното до нея стигат и онези, които не са нейни читатели.

В детството ми живяхме в мазето на Йордан Гайдара в Горни Плевен.

Хазяинът беше засмян и дружелюбен човек, обичаше да се черпи, но също така обичаше деца и имаше много свободно време. Разказите, с които украсяваше детските ми вечери, бяха напълно нестандартни. Без имало едно време, без царе и царски дъщери, без магьосници и без джуджета. В неговите сладкодумни импровизации имаше красавици и пътешественици, презокеански кораби и нощни кервани, гангстери, диви племена и деца, отгледани от маймуните, спомням си и удивителните приключения на авиатор и авиаторка, паднали на необитаем остров. Чак след години осъзнах, че ми бе разказвал популярни холивудски филми, преведени на езика на гладните години след войната.

Гайдара бе неотдавнашен съсобственик на горноплевенското кино „Глория” и от бизнеса му беше останало неизчерпаемото обилие от филмови сюжети. Точно тях ми разказваше той в плевенските зимни вечери, насядали около пернишката печка – ние с чудните екзотични видения, жените с плетките и баща ми с донесените от службата счетоводни книжа. Киното беше национализирано, но той имаше привилегията да влиза без билет. Само че филмите бяха вече съветски, а отвън продаваше семки неговият братовчед, който някога бе пропил дела си от „Глория” и след чашка-две скандираше към целия град: „Давам кино за вино!”

В някоя от онези вечери Гайдара ми бе разказал някой от филмите за Михаил Строгов, не знам точно кой от тях, но така ми го бе разказал, че и до днес съм запомнил епизода с неговото ослепяване пред лицето на татарската орда – ослепяване, надвито и предотвратено от неговата... слабост. Запомнил съм за цял живот как героят заплаква от жал, че няма повече да види майка си, и сълзите под клепачите спасяват зрението му.

Жул Верн борави с огромни количества достоверна информация (днес за нейното набавяне съвременните романсти плащат на специални бюра и агенции), после така ловко я размесва с измислицата, че е почти невъзможно да отличиш нечовешкото му проучване от полета на въображението. Така и тук: представянето като татарско мъчение прекарване на нажежено острие пред очите на осъдения, за да бъде той ослепен – реално съществуващ похват ли е, или е „изобретение” на писателя? И още: сълзата под клепките наистина ли обезсилва огнената жега и спасява окото? Такова ефектно хрумване се запечатва в съзнанието за цял живот, запомних го завинаги дори от свободния преразказ на стария човек.

Следващият филм по романа се появи доста по-късно. Вече бях в публиката.

Странно, знаменитият епизод изглеждаше точно тъй, както си го бях представял. В живота никога не става така, но на мен ми се случи. Курт Юргенс, любимецът на тогавашното кино, бе точно моят герой, а мечът, палачът – също. Скоро след това намерих книгата. Богатство от география, етнография, история – според обичая на Верн. Цялата Русия, степта, снеговете, реките, Сибир. И приключението – на макс. Но нищо не се доближава до епизода с неуспешното ослепяване, той мачка под себе си целия сюжет. Може би за да усили посланието, което е кодирано в него: че в сълзата има сила и спасение и без нея животът е в опасност.

Това остава в паметта, когато всичко друго е забравено. Може би защото човек търси опора на подозрението си, че слабостта също има свое върховенство над нас и че изгубвайки слабостта и сълзата, той е непоправимо ощетен. Тъй живее този образ от романа, може би именно защото съвременникът подсъзнателно разбира, че оставена между него и пламъка от пожарищата на неговия век (и миналия, и сегашния), сълзата му помага да оцелее.

Нещо подобно бях записал в едно стихотворение, даже още по-самонадеяно („Светът е и на слабостта облегнат,/и слабостта над него има власт.” Или: „Като старинна лампа ни огрява/сълза, непредполагана дори”. И т.н...) Тогава изданията с поезия се четяха почти всенародно. Официален литературен критик, който бе въвел термина „тиха лирика” (подозирах, че е поръчка за обeзвреждане на присъствието ни в литературата) ме спря там, където днес е пейката с двамата Славейковци. „Донков – каза той, - в едно си прав: сълзата е непобедима, също като поезията.” Никъде не бях писал такива слова, но не му възразих. Така беше...

И оттогава изтече вода. Днес в ситуация като онази с Михаил Строгов можете да опитате с т.нар. изкуствени сълзи, които лекарите масово препоръчват за уморени очи. Това - в случай че вече не отделяте собствени. Някой трябва да провери, защото не изглежда много вероятно химията да спасява, както спасява истинската човешка сълза.

И още нещо. След години открих, че надвесена над плетката, в онези зимни вечери мама не само беше броила бримките, но и бе внимавала в красноречието на Гайдара. Много след детството ми я чувах да казва, че който е пожалил майка си, той е спасил и себе си.