Иван вече не брои за кой път е в стационара на Държавната психиатрична болница в Суходол, може би за 10-и или за 15-и, казва. Всеки път влиза, за да повери в ръцете на специалистите контрола върху алкохолното си пристрастяване, но щом излезе навън, бързо се връща в стария филм. Алкохолът е легалната общонародна дрога, можеш да си го купиш на всяка крачка, без да се криеш, по всяко време. Не се спазва дори ограничението да не се продава на определено отстояние от училищата и болниците. Обществото ни е толерантно към пиенето, дори когато се пие без мярка. С достъпния и евтин опиат можеш да се самоубиваш както ти харесва - в кръчмата, на обществени места, зад стените на дома си, бавно или на екс. Ако не нарушаваш обществените норми, най-много да се сдобиеш с прозвището „непоправим пияница“ - което дори може да се смята за повод за гордост - докато близките ти се чудят как да те накарат да се измъкнеш от капана.
---------
Според Световната здравна организация под злоупотреба с алкохол се разбира всяко следващо питие след първата малка ракия, чаша вино или малка бира. Границата между пиянството и болест обаче е индивидуална. Под пиянство психиатрите разбират злоупотреба, след която следва махмурлук. Тя може да е еднократна - запой веднъж седмично, или постоянна - ежедневното битово пиене, характерно за България. Това може да продължи години и десетилетия, без да прерасне в зависимост, но е не по-малък здравословен и социален проблем за пиещия и близките му. За алкохолна зависимост се говори, когато се появи абстиненция, т.е. вместо махмурлук сутрин се появява нужда от нова доза пиене. Статистика на проблема у нас няма, единствено се знае, че преминалите лечение от алкохолна зависимост са 35 000 души. Специалистите предполагат, че реалният брой на редовно злоупотребяващите е над 350 000. Много от тях пият, бият, хващат волана мъртво пияни.
Според СЗО пристрастяването към алкохола е хронично и рецидивиращо заболяване, много по-тежко от шизофренията, но държавата ни е обърнала гръб на проблема. Не че нямаме национални програми и държавни стратегии за превенция, но те са предимно на книга. Въпреки че нямаме и национален регистър, който да претегли проблема, специалистите отчитат, че броят на засегнатите от болестта расте лавинообразно, а възрастовата граница на злоупотребата спада. Няма осигурена адекватна държавна и обществена грижа, която да предпазва повече хора от злоупотреба с алкохол, да предоставя лечение на злоупотребяващите, нямаме клинични пътеки за лечение на алкохолна зависимост, няма и рехабилитация за преминалите терапията. А измъкването от пропастта с помощта на частни психотерапевти е непосилно скъпо - около 2 хил. лева на месец.
„Винаги се намира нещо, което да ме ядоса и да ме извади от сухия режим. Започвам с малко, в началото най-често скришом, но бързо „влизам във форма“. За „закуска“ взимам патронче водка, после поддържам огъня, вечер обикновено не ми се пие много, приспивам се със стотина грама. По-лошото е, че през нощта се събуждам по няколко пъти - за да заспя отново, ми трябва още по едно малко... Общо за едно денонощие ми се събира около литър“, пресмята Иван. Въпреки над десетината си престоя в стационара, Иван не е сред рекордьорите по броя на провали. Сред пациентите на специализираната клиника има и зависими с много повече рецидиви. Част от тях успяват да се изкопчат от проблема дори за години, но никой не може да каже, че е спечелил завинаги битката. Само с една капка алкохол се наквасваш отново и се връщаш на изходната позиция,
сякаш никога не си бил сух
Центърът за профилактика и лечение на зависимости в Суходол е създаден през 70-те години на миналия век от проф. Тодор Станкушев, тогава със 160 легла за алкохолно зависими при три-четири пъти по-малобройната столица, а днес с общо 40. Половината са за жертвите на другия социален бич – наркотиците. Според новата мода обаче двете дроги често вървят заедно. Леглата не стигат, затова и в листата на чакащите има поне още толкова, колкото са лекуващите се вътре. Годишно през стационара в Суходол минават 400 души с алкохолна зависимост, а през амбулаторно лечение още 500.
„Много от хората, които се лекуват при нас, са част от т.нар. утайка на обществото, хора, на които никой не обръща внимание. Но сред пациентите ни има и лекари, учители, униформени, свещеници, ръководни кадри на различни нива, хора с невероятни постижения в своята област, но със сринат до основите свят след срещата им с алкохола. Тези хора буквално крещят за помощ, но няма кой да им помогне. Работодателите бързат да се отърват от тях. След като загубят работното си място, те изпадат в още по-дълбока криза. САЩ, Канада и икономически по-развитите западни страни имат държавна политика, включваща
специални преференции за фирмите,
които подкрепят излизането им от алкохолното пристрастяване. Нашето общество обаче не само е слабо информирано за естеството на проблема, но и е недоузряло да се справи с него“, отчита Галя Георгиева, главна сестра с над 20-годишен стаж в стационарния блок.
Проблемът с алкохола не е само български, но пък отношението ни към пиенето е специално. Ако на единия полюс са отритването от обществото, наказателните мерки, клеймото: „Алкохолик е, сам си е виновен“, то на другия сме го поставили на пиедестал. Посягането към чашката се героизира. Ако изпиеш кило и канче и още се крепиш на два крака, значи си голям мъж. Според родните специалисти по зависимости в подобна ситуация на западняците веднага ще им светне лампичката: Този човек е алкохолик и трябва да се лекува!
У нас обикновено до лечение се стига едва след като стане белята - катастрофа, жалба в полицията, арест. Естествено, никой не може да накара зависимите да се лекуват принудително, защото така се накърняват човешките им права. А настаняването в специализирано здравно заведение с прокурорско решение е прекалено дълъг процес. Семейството на зависимия трябва да докаже, че той застрашава техния и собствения си живот. Самото решение за лечение пък е за определен срок - изтече ли, никой не може да лекува такъв пациент принудително.
„Хубавото при нас е, че сме затворили целия цикъл за лечение на болестта. Но не навсякъде е така. В поликлиниката имаме и дневен център, дневен стационар, индивидуална и групова психотерапия. Ако се прецени, че състоянието на пациента не може да се овладее в амбулаторни условия, тогава го пращаме в стационара“, разяснява д-р Владимир Николов, директор на Държавната психиатрична болница за лечение на алкохолизъм и зависимости. Скрита с километри навътре в гората, клиниката в Суходол е на ръба на оцеляването, както и останалите държавни психиатрични болници. На практика е единствената за София и областта, но приема за лечение хора от всички краища на страната. За лекуващите се грижат общо 55 души персонал – лекари, социални работници, психолози, медицински сестри, санитари. „По стандарт в едно отделение трябва да има минимум 9 сестри, при нас отделенията са три с общо 12 сестри. Повечето от тях са в пенсионна възраст, случвало се е дори една сестра да обслужва трите отделения. Като щат имаме право само на две санитарки, едното място е свободно, но няма желаещи. По време на абстиненция става страшно, пациентите са буйни, крещят, блъскат, чупят, нападат ни. Скоро викахме и полиция, млад мъж с вербална и физическа агресия беше нападнал дежурния лекар“, разказва главната сестра. И признава: "В края на работния ден
персоналът също има нужда от терапевтична помощ".
Болницата в Суходол е изцяло на държавна издръжка, лечението за пациентите е напълно безплатно. Пътят към стационара минава през поликлиниката към центъра на ул. „Пиротска“ №117. След лекарски преглед тези, които са съгласни да се лекуват на легло, влизат в листата на чакащите.
„Държавните институции са занемарили вече повече от 20 години психиатричната помощ. Старите структури се разпадат, а много хора, нуждаещи се от специализирана помощ, остават по улиците. Отсъства идеята за изграждане на единна система с възможности за етапно лечение, съчетание на медицински, психологични и социални интервенции, ефективни програми и продължителни грижи за засегнатите. Държавни стратегии, програми, стандарти и консенсусни становища се пишат и преписват периодично. Проблемът е, че те остават само на хартия, а разумните принципи в тях не се изпълняват“, отчита и д-р Иван Добринов, началник на Шесто мъжко отделение за лечение на алкохолно зависими към най-голямата у нас държавна психиатрична болница в Раднево.
Шесто мъжко отделение в ДПБ-Раднево е с 60 легла. Годишно през него преминават между 300 и 370 зависими. Във Второ женско отделение на болницата пък са зависимите жени. През последните 4-5 години броят на постъпващите пациенти се е увеличил с около 30%, отчитат в Раднево. На практика в ДПБ се насочват най-тежките случаи - хора с опасно поведение, както и такива със сериозен срив на социалното поведение. В същото време държавните болници се финансират с т.нар. ”исторически бюджет”, който от години поддържа мизерията им. Здравната каса няма участие в него. Не е регламентиран въпросът с рехабилитационните програми, както и с финансирането на трудотерапията. Липсват структури за адекватна ресоциализация. „На фона на общата мизерия все пак можем да си позволим по-адекватни срокове за лечение. Стандартната схема при един зависим предполага около 2 седмици детоксификация и поне 3 месеца психосоциална рехабилитация. Много от пациентите ни обаче след време се връщат отново с рецидив на болестта поради липсата на социални услуги за зависими в общността“, отчита д-р Добринов.
Специалистите отбелязват и липсата на смислена превенция срещу алкохолизма. Най-често дейността се отчита чрез
раздаване на листовки, плашене на децата
Рядко някой се осмелява да обърне внимание на наистина сериозните проблеми: трудностите в общуването, формирането на консуматорска ценностна система при подрастващите, на паразитни модели на съществуване, на неграмотността, на липсата на морални ценности и адекватни правила в общността.
Държавата финансира и реализира превантивни програми чрез общините. Друг е въпросът за тяхното качество. Там картината е много разнообразна. "Виждал съм доста смислени неща, както и пълни дивотии. Модерна стана една тенденция към кампанийни бутафорни мероприятия със съмнителен ефект", подчертава д-р Добринов.
За разлика от нас в нормалните държави има система за лечение на зависимите, която включва всички необходими етапи. В Германия например системата предлага превенция, общомедицински услуги, детоксификация, рехабилитация, ресоциализация, работа с близките на алкохолно зависимия. А финансирането й е от различни източници. Общомедицинските дейности и детоксификацията се финансират от осем здравни каси, а рехабилитацията – от три пенсионни фонда към социалното министерство. Ресоциализацията се осъществява в защитени жилища, в общински центрове, а програмите за нея, както и за работа с близките, са подплатени финансово чрез проекти към общините. На всички етапи помага и църквата. По проблема трябва да се работи комплексно, от мултидисциплинарни екипи, които да лекуват както телесното състояние, така и психическото, да се включат и социалните служби. При нас обаче тази връзка е скъсана, отбелязва д-р Иван Добринов. Много от алкохолно зависимите са отхвърлени от семействата си, а социалните служби често отказват съдействие на лекарите. Те пък не могат да изпишат лекувания от тях пациент, тъй като трябва да го изпратят на улицата, където кръгът се затваря.
