Quantcast

Медия без
политическа реклама

Противопоставянето Изток-Запад не е от вчера

Не започва със Сталин и Хитлер, с Рейгън и Горбачов, с Тръмп и Путин и нито пък с тях ще свърши

13 Юли 2019

Миналата седмица стана дума за Путин и за изказването му по адрес на либерализма в навечерието на срещата на Г-20 в Осака. Тогава разгледахме либерализма през вродената у човека свобода и през това как той се е превърнал от идеология на свободата в идеология против свободата. Неизбежно се опитахме да дефинираме и що е свобода. И увлечени в тези интелектуални упражнения, не разгледахме проблема от една друга важна негова страна, не го разгледахме в контекста на опозицията Изток–Запад.

Какво е Изток и какво е Запад? Някой ще каже: „Младост“ и „Люлин“. Това също, но и нещо повече, което невинаги ни е ясно какво е.

Животът на последните няколко поколения е бил и продължава да бъде белязан от противопоставянето между Изтока и Запада. За да го докажем, не е нужно да се връщаме по-назад от края на XIX век, националноосвободителните движения и всичко останало. В крайна сметка тогава (не без известни душевни терзания) избираме Запада, за да дойде след стотина години Червената армия и да каже, че не приема избора ни. Последваха години на източен комунизъм, през които протягахме ръце към Запада като към мираж. После миражът се оказа ежедневие и мнозина започнаха да протягат ръце обратно към Изтока. Междувременно целият европейски свят попадна в състояние на ценностен дефицит и ние започнахме да се чудим къде да застанем, за да намерим себе си. Ето защо е важно да знаем историята на Изтока и Запада.

Да речем, че тя започва веднага след Константин Велики, когато възникват ересите. Тогава Изтокът е еретически, а Западът – православен. После, за има-няма 7 века, става обратното и Църквата се разделя.

С печалното разделяне на Църквата на две се разделя и вселената (ойкумената), обособява се това, което днес наричаме Изток и Запад, като след скандали, сложна дипломация и по Божията воля България остава в православната част. През XV век се прави едно последно усилие Изтокът и Западът да се обединят с ясното съзнание, че първо трябва да се обединят църквите, изглаждайки своите догматични, канонични и богослужебни различия.

Усилието за обединение наричаме Фераро-Флорентийска уния – един от историческите моменти, в които Изтокът и Западът са очертани много отчетливо. Във Флоренция на практика се обсъжда капитулацията на Изтока пред Запада чрез подчиняване на източната църква на западната. Обсъждат се въпросите за чистилището, за момента, в който се претворява евхаристията, за това какво е Filioque – добавка или разяснение, и може ли Св. Дух да има две причини за битието си. Безапелационно се поставя въпросът за фактическото върховенство на папата като викарий на Христос. Всъщност политическият сблъсък е между папоцезаризма (папата признава и помазва кралете) и цезаропапизма (императорът назначава и отзовава патриарсите). Сблъсъкът е и за субординацията в църквата, също и за това да се определи ред по достойнство на катедрите в пентархията, например: 1. Рим, 2. Константинопол, 3. Александрия, 4. Антиохия и 5. Йерусалим.

Конкретният повод за преговорите обаче, поводът, който кара предпоследния император Йоан VIII Палеолог изобщо да се вдигне до Италия, е много по-прозаичен – турците са пред портите на Константинопол и както се оказва впоследствие, градът ще падне 14 години по-късно въпреки обещания от папа Евгений IV и донейде проведен през 1443-1444 кръстоносен поход, оставил в нашето народно съзнание спомена за Владислав Варненчик.

Че има Изток извън истанбулските хареми и сараи, Западът се сеща отново няколко века по-късно. Междувременно католицизмът дотолкова е напреднал в своето политизиране и централизация, че е успял да роди протестантството. Протестантството играе водеща роля за възникването и осъзнаването на буржоазията, която сравнително бързо ще изгради модерния свят. Хармоничното средновековно общество, съставено от четири съсловия, колкото са и боите в картите за игра – аристокрация (пики), духовенство (купи), търговци (кари) и селяни (спатии) – се раздира и две от съсловията (карите и спатиите) се опълчват на другите две (пиките и купите). Случват се великите революции и сред тях най-великата – Френската. Под просветеното водачество на масонството държавите се секуларизират, появяват се новите вълнуващи думи „нация“ и „гражданин“. Политическите мислители се разделят на консерватори (пики и купи) и либерали (кари и спатии). Очаквано консерваторите са монархисти и клерикалисти, а пък либералите – републиканци и секуларисти. Като всяко ново (модерно) нещо, карите и спатиите се къпят в младежки ентусиазъм, мъчат се да убедят себе си, че светът вече не е същият (и то си е така) и че най-сетне са хванали господа за шлифера, ако може с рационални методи да се докаже, че господ има шлифер или че изобщо съществува, в което вече не сме длъжни да вярваме и това е прекрасно!

Киселите консерватори в лицето на савойския дипломат Жозеф дьо Местр се виждат принудени да потърсят някъде опора за своите възгледи и да се противопоставят на буржоазно-либералната еуфория, която залива Европа. И откриват тази идеологическа опора в руското самодържавие. Думата „самодържавие“ е буквален превод на византийската „автокрация“. Идеолозите на руската монархия открито я проповядват, виждайки в своята империя „Трети Рим“, който носи на знамето си герба на Палеолозите.

Смешното е, че по времето, когато европейският консерватизъм се обръща към руското самодържавие, Русия благодарение на усилията на Петър I и най-вече на Екатерина II е вече доста поевропейчена, погерманчена, попротестантчена, ако щете, страна; „прогресивните“ идеи са нахлули и са завладели всичко – от изящните изкуства и модата, през науката и литературата, та чак до държавното устройство. Затова на нашия дипломат Местр му се налага заедно с големия руски историк Карамзин да положи онези основи, на които по-късно ще израснат славянофилството на Хомяков и характерното руско месианство.

Ето как по абсолютно изкуствен път западното политическо инженерство превъзнася Изтока,

пресичайки отчаяните му усилия да се превърне в Запад. Всичко, което днес Изтокът противопоставя на Запада, е дошло от Запада. От Запад нахлуват либерализмът, анархизмът, марксизмът, атеизмът. Пускат корени в неповторимата руска душа и довеждат до Октомврийската революция, до идеологията, която ще превърне половината Запад в Източен блок.

Някъде ми се мерна заглавие, че единствената личност, от която Путин се възхищавал, бил Петър I. Смешно. Петър I е именно онзи, който страстно копнее да превърне Русия от Изток в Запад и отваря широко портите на Третия Рим за онзи либерализъм, за който Путин онзи ден каза, че е отживелица. Къде е Дугин да го посъветва да не западнее, а да се възхищава от Иван Грозни – потомък на Асеневци през баба си Зоя (София) Комнина Палеологина Асенина?! Толкова за Путин, либерализма, Изтока и Запада.

За нас въпросът е по-различен – смешен за циниците, драматичен за фаталистите: какво сме ние – Изток или Запад? И с този въпрос (който ми зададе веднъж Бойко Василев в „Панорама“ и ме хвана неподготвен) започва огромен разговор, който може би някой ден някой някъде ще проведе като хората. Дотогава обаче е достатъчно да си даваме сметка какво са Изтокът и Западът, каква е тяхната история и най-вече, че тази история не е от вчера, не започва със Сталин и Хитлер, с Рейгън и Горбачов, с Тръмп и Путин и нито пък с тях ще свърши. И когато някой трол от телевизията или социалните мрежи започне да ни обяснява що е Изток и що е Запад, ние да извикаме пред очите си антиохийската агора, където свободните граждани се препират колко природи има Христос, Богородица ли е Дева Мария и еретик ли е императорът; да извикаме сенките на Карл Велики и Крум Страшни (които управляват едновременно и умират в една и съща година), да си спомним разколите, схизмите, униите, османците и всичко останало, пък да си сипем едно хубаво питие и да изобразим на лицето си кротка усмивка. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен с обединените усилия на Изтока и Запада или поне на разумните сили в тях.