Преди 25 години, на 12 август 2000 г., по време на учения в Баренцово море атомната подводница „Курск“ претърпя авария. На борда й се намираха 118 подводничари. По-голямата част от екипажа загина почти мигновено. Причината за катастрофата беше взрив на учебно торпедо с водороден пероксид в първия отсек на подводницата, последван от обширен пожар и детонация на бойни торпеда. Взривната вълна е спряна от реакторните отсеци 5 и 5-бис, и всички подводничари, които се намираха в останалите отсеци — 6-ти, 7-ми, 8-ми и 9-ти, — оцеляха. Общо 23 души. Те се преместиха в 9-ти отсек на „Курск“, херметизираха го и останаха живи още няколко дни.
Единственият им шанс за спасение беше командващият Северния флот Вячеслав Попов и главнокомандващият Военноморските сили на Русия Владимир Куроедов да проявят смелост и да признаят пред президента Владимир Путин, че руският флот няма технически средства за спасяване на моряците от потънала подводница. Можеха да помогнат само чуждестранни спасители, и то ако молбата за помощ бе отправена в първото денонощие след катастрофата.
Но ръководството на руския флот взе друго решение, а пресслужбата на ВМС в онези августовски дни се превърна в основния източник на дезинформация. Лъгаха не само журналистите и гражданите — което само по себе си би било по-малкото зло. Командването на флота заблуждава и държавното ръководство. В голяма степен именно поради тази причина Владимир Путин, който по време на трагедията беше в отпуск в Сочи, не осъзна веднага драматизма на ситуацията, не прекъсна почивката си и не се върна в Москва. Че го лъжат, той разбра едва на 16-и август. Именно в този ден, въпреки съпротивата на военните, той се съгласи да приеме чуждестранна помощ. И макар че тя пристигна бързо и чуждестранните спасители в най-кратки срокове успяха да се спуснат до потъналата подводница и да отворят люка на 9-ти отсек, вече беше късно. От катастрофата бяха изминали девет дни и всички 23 подводничари вече бяха загинали.
Именно
лъжата на военните превърна „Курск“ в национална катастрофа.
Първо те уверяваха всички, че всеки момент ще спасят моряците, с които „е установена връзка“, а след това безмилостно убиха тази надежда, заявявайки, че всъщност няма кого да спасяват, тъй като целият екипаж на „Курск“ е загинал за броени минути след взривовете. Думите им повтаряше президентът на страната. Първо — напълно убеден в твърденията на военните специалисти, а след това, когато лъжата го направи съучастник в престъплението им, Путин повтаряше техните измислици, за да запази рейтинга си.
Командващият Северния флот Вячеслав Попов
Лъжата на ръководството на флота в крайна сметка доведе прекратяване на разследването на причините за катастрофата. През юли 2002 г., след доклада на генералния прокурор Устинов, президентът Путин взе решение разследването да се прекрати, без да се повдигат обвинения на виновните за потъването на подводницата и гибелта на екипажа. Делото изобщо не стигна до съд. Путин не искаше и, най-вероятно, се страхуваше от шумен съдебен процес. Затова делото „Курск“ беше засекретено, а официалната версия бе преформатирана така, че причината за трагедията да е уж некачественото торпедо, а не човешки грешки. Преките виновници, чиято небрежност доведе до катастрофата, Путин наказа тихомълком - те просто бяха уволнени. В президентския указ за това обаче думата „Курск“ отсъстваше.
За първи път Путин толкова явно се постави над закона и това политическо решение имаше дългосрочни последици. Неубедителната официална версия за катастрофата предизвика огромно недоверие в обществото и много хора повярваха на алтернативната версия за чуждестранната подводница-убиец на „Курск“. Този мит беше лансиран от ръководството на флота, когато „Курск“ все още лежеше на дъното. Т.е. в момент, когато нямаше никакви обективни доказателства за наличието на такава подводница-убиец. Автори на този мит са командващият Северния флот Вячеслав Попов и началникът на щаба на СФ Михаил Моцак, както и главнокомандващият ВМС Владимир Куроедов.
Военните следователи, които проведоха уникална и, без преувеличение, героична работа по разследване на обстоятелствата около гибелта на „Курск“ и нейния екипаж, не откриха нито едно доказателство за съществуването на чуждестранна подводница-убиец и нито една следа от въздействие върху „Курск“ отвън. За сметка на това има много доказателства за взрив на торпедо в торпедния апарат на „Курск“, следи от въздействието на огромната температура върху торпедния отсек на подводницата и детонация на торпедото вътре в този отсек. Следователите възстановиха и пълната картина на небрежността на висшите офицери от флота, която в крайна сметка доведе до фаталната грешка на торпедистите на „Курск“. Но политическото решение на президента Путин да се прекрати наказателното дело принуди дори следователите да лъжат.
YouTubeНа 10 август 2000 г. „Курск“ излезе в Баренцово море, за да участва в т.нар. комплексна бойна подготовка на корабите от Северния флот. Подобно мероприятие не беше предвидено в годишния план за бойна подготовка на подводничарите и затова командването си затвори очите за много нередности, които предопределиха трагедията. Преди всичко — неподготвеността на екипажа на „Курск“ да изпълни задачите, поставени в плана на ученията, а именно — стрелба с торпедо с водороден пероксид КИТ 65-76.
Подводницата „Курск“ и нейният екипаж минаваха за най-добрите в Северния флот
Осем месеца преди августовските учения, в разгара на операцията на НАТО в Югославия, „Курск“ премина тържествено през Средиземно море, изпълнявайки не толкова бойна, колкото политическа мисия — да демонстрира на САЩ и техните европейски съюзници мощта на руския ядрен флот.
За краткия си живот „Курск“ обаче беше стреляла с торпедо само веднъж — през 1994 г., когато преминаваше задължителните тестове /с друг капитан и екипаж/. При това използваните тогава торпеда бяха електрически. Торпедото КИТ 65-76 е съвсем различно и е изключително рисково оръжие.
Командир на минно-торпедната част на „Курск“ е старши лейтенант Алексей Иванов-Павлов. Той е прехвърлен на „Курск“ малко преди августовските учения — на 3 август, в деня на товаренето на торпедата. След трагедията ръководството на Северния флот се опита да скрие, че екипажът е бил абсолютно неподготвен за такива стрелби. На следствието бяха представени документи, че Иванов-Павлов уж е преминал през юли 2000 г. обучение като част от екипажа на „Курск“ и е бил допуснат самостоятелно да ръководи бойната част. Следствието обаче установява, че това е лъжа - по това време Иванов-Павлов е служил на друга подводница и никога не е имал досег с торпеда с водороден пероксид. Също толкова неопитни и необучени да работят с КИТ 65-76 са и останалите моряци в минно-торпедната част, двама от които дори са наборници.
На 11 август в 15 часа и 50 минути Алексей Иванов-Павлов пише във вахтения дневник: „Извършихме замерване на налягането (увеличението) в резервоара на окислителя за 12 часа. Налягането се повиши до 1 кг/см². Допълнихме с ВВД (въздух с високо налягане) въздушния резервоар до 200 кг/см²“.
От този запис става ясно, че на 11 август в резервоара на торпедото с пероксид е попаднал непричистен въздух с високо налягане. В двигателя на торпедото е започнала неконтролируема химическа реакция. Опитни моряци в подобна ситуация биха взели единственото правилно решение — незабавно изстрелване на торпедото. Но, както установи следствието, подводничарите на „Курск“ не са такива и са допуснали още една грешка. При огледа на извадената подводница следователите намерат задния капак на торпедния апарат и установяват, че в момента на първия взрив той не е бил напълно затворен. Възможно е моряците, разбирайки, че с торпедото нещо се случва, да са решили да отворят капака на торпедния апарат и да видят какво не е наред. И тогава взривната вълна е преминала от торпедния апарат в отсека.
Всички намиращи се там хора са загинали мигновено. Взривът е довел до рязко повишаване на налягането в първия отсек, което от своя страна е причинило гибелта и на всички членове на екипажа, намиращи се във втория — командния — отсек на „Курск“.
Минута и половина по-късно рязкото повишаване на налягането и огромната температура са предизвикали детонация на целия боен запас в първия отсек — седемнадесет бойни торпеда с калибър 533 мм и едно торпедо с калибър 650 мм. Експертите оценяват мощността на втория взрив на „Курск“ на 5000 тона тротилов еквивалент.
Хидродинамичната вълна от този взрив достига дори до подводницата „Карелия“, която се намира на 80 километра от „Курск“ и в момента на неговата гибел се подготвя за стрелба с ракета по полигона на Камчатка. След изпълнението на ракетната стрелба и изплаването, командирът на „Карелия“ Андрей Корабльов докладва на командния пункт на Северния флот за предполагаем подводен взрив и предава неговите координати, които съвпадат с мястото, където потъва „Курск“.
Флагманът на Северния флот — тежкият атомен ракетен крайцер „Петър Велики“, който се намира в същия район с „Курск“ (именно по „Петър Велики“ „Курск“ трябваше да извърши учебна торпедна стрелба), също е силно разтърсен. На екрана на локатора на „Петър Велики“ хидроакустикът Андрей Лавринюк засича появата на голямо бяло петно, а в говорителите се чува взрив. Той веднага докладвал на командния пункт, но ръководещият ученията адмирал Вячеслав Попов пренебрегва този доклад. За него си спомнят едва когато, с престъпно закъснение от 11 часа, „Курск“ най-накрая беше обявена за аварирала и започна издирването й.
Разследването доказва, че първият взрив на „Курск“ е бил в пряка причинно-следствена връзка с проявената небрежност при подготовката на екипажа за ученията. Това означава, че наказателна отговорност трябва да носят онези, които са обявили екипажа на „Курск“ за готов да изпълни бойната задача и са дали разрешение подводницата да излезе в море за учения. Имената, фамилиите и длъжностите на тези хора са посочени в заповедта на Путин, който през декември 2002 г. понижи в длъжност и изпрати в оставка почти цялото висше командване на Северния флот. Но на тях не им бяха повдигнати никакви обвинения. Следствието беше принудено да обвини… торпедото КИТ 65–76, което в случая не е виновник, а жертва. След катастрофата с „Курск“ торпедото беше свалено от въоръжение, което силно се отрази на бойната мощ на флота, тъй като алтернатива на КИТ 65–76 нямаше.
Потъналата „Курск“ беше открита на 13 август по почукванията SOS. Ето как описва това непосредственият очевидец, член на екипажа на „Петър Велики“, старшина втора степен Андрей Б.:
„Открихме „Курск“… по почукванията под вода.
С помощта на специален прибор — хидрофон. Почукванията се чуваха отчетливо. Разбрахме, че това е морзовата азбука: три къси удара — точки, после три по-дълги — тирета, и отново три точки. Пауза — и всичко отначало. Всички без изключение на кораба знаеха, че това е SOS — сигнал за бедствие, който подаваха моряците от потъналата подводница. Мястото на аварията обозначихме със специални буйове. „Петър Велики“ през цялото време, докато вървяха спасителните работи, се намираше в района на потъването на „Курск“. Почукванията се чуваха три дни. На четвъртия те станаха хаотични. Имахме усещането, че там долу някой чука с последни сили. После почукванията спряха.“
От вахтения, хидроакустичния и навигационния журнал на „Петър Велики“ следва, че след началото на издирвателно-спасителната операция почукванията в района на гибелта на „Курск“ са били регистрирани в 02:22 ч. на 13 август. Част от почукванията са били технически шумове, други обаче определено са били сигнал SOS.
Първоначално всички почуквания се вписвали в журналите на „Петър Велики“, а вечерта на 13 август започнали да ги записват и на магнетофон. По-късно записите са предадени за експертиза в рамките на официалното следствие. Експертите категорично установяват, че сред записаните шумове има почуквания SOS, които „са били издавани от човек, чукащ с метален предмет по междусекционната преграда на потъналата подводница“. Именно тези записи стават крайно неудобно доказателство, когато изпълнявайки политическите нареждания, следователите трябва да докажат, че оцелелите след взрива подводничари „са загинали не по-късно от 8 часа след взривовете“ (автор на тази формулировка е генералният прокурор Владимир Устинов). Ако това беше вярно спасяването на подводничарите е било невъзможно, дори и издирвателно-спасителната операция да бе започнала навреме. И така се оневинява ръководството на Северния флот.
Но ако подводничарите са починали на 12 август, кой тогава е подавал сигналите SOS, фиксирани на „Петър Велики“, на 13, 14-ти и, с голяма вероятност, на 15 август? Така се появява версията за техническите шумове. В крайна сметка информацията за сигналите SOS остава в наказателното дело, но следствието формулира заключенията така: „Многократно споменаваните в показанията по делото шумове и почуквания, по-рано класифицирани от експертите като сигнали за бедствие, не са били издавани от „Курск“, а от подводната част на надводен кораб, намиращ се извън района на гибелта на подводния крайцер“.
Така се ражда и митът за чуждата подводница–убиец на „Курск“,
усилено лансирана и от ръководството на флота. През ноември 2021 г. бившият командващ Северния флот адмирал Попов даде интервю за РИА "Новости", в което обяви, че „Курск“ е потънала в резултат на сблъсък с подводница на НАТО, която всъщност е подавала сигналите SOS. Той отказва да назове коя е подводницата-убиец. С аналогични „сензационни“ изявления нееднократно излизаха всички основни лица, отговорни за гибелта на подводницата. Всички те твърдяха, че „Курск“ е бил потопен/ударен/торпилиран/станал жертва на сблъсък с чужда подводница и че едва ли не са видели тази лодка със собствените си очи. Всички обещаваха да представят „железни доказателства“. Но по разбираеми причини никога не го направиха. Просто защото такива доказателства не съществуват.
За катастрофата с „Курск“ Русия научава едва два дни по-късно. На 14 август 2000 г. „Интерфакс“ разпространи съобщение: „В хода на учения в Баренцово море е възникнала извънредна ситуация с атомна подводница. По данни на пресслужбата на ВМФ, подводната лодка „Курск“ е легнала на дъното заради неизправност, на борда няма ядрено оръжие, радиационната обстановка е нормална.“
Същия ден началникът на пресслужбата на ВМФ Игор Дигало заяви: „Няма опасност за живота на членовете на екипажа на атомната подводница „Курск“, претърпяла авария в Баренцово море. С лодката е възстановена връзката, […] осъществява се подаване на гориво, кислород и продухване на системите на подводния крайцер.“
Президентът Владимир Путин научава за трагедията едно денонощие по-рано — на 13 август в 7 часа сутринта му докладва министърът на отбраната Игор Сергеев. „Министърът на отбраната се обади, каза, че сме загубили подводница, но вече са я открили и започва работа. Не беше ясно, че се случва нещо трагично“, разказва Путин по-късно.
Няма основания да не му се вярва. И това е показателно за много неща. От думите на Путин става ясно, че
командването на флота е криело информацията за катастрофата
дори от ръководството на страната и съзнателно е омаловажило сериозността на ситуацията. Това се потвърждава и от изявлението на вицепремиера Иля Клебанов, който оглавява комисията за разследване на причините за инцидента. На 14 август вечерта той казват: „Русия не се нуждае от помощта на други страни, а наличните у флота технически възможности по своята степен не са по-лоши от американските“.
И Путин, и Клебанов са цивилни лица, доста далеч от флота. Едва ли са знаели, че всъщност технически възможности за извеждане на хора от потънала подводница и провеждане на декомпресия (налягането в 9-ти отсек на „Курск“ е било няколко пъти по-високо от това на морската повърхност и без декомпресия подводничарите, дори и да бяха евакуирани, ги е очаквала мъчителна смърт от кесонна болест) в Северния флот просто няма.
В момента на ученията в Баренцово море в състава на Северния флот са останали само два спасителни кораба — „Георгий Титов“ и „Михаил Рудницки“. „Георгий Титов“ постъпва в Северния флот през 1992 г., но почти през цялото време е на ремонт. „Михаил Рудницки“, пуснат на вода през далечната 1979 г., е платформа-носител на спасителните дълбоководни апарати „Приз“ и „Бестер“, които също се нуждаят от ремонт. На „Рудницки“ няма както дълбоководен водолазен комплекс, осигуряващ работата на водолази (а без тях е невъзможно нито скачването на спасителните апарати към потъналата лодка, нито извеждането на хора от 9-ти отсек), така и барокамерен комплекс за провеждане на лечебна декомпресия.
Именно поради плачевното състояние на силите за морско спасяване командването на Северния флот не провежда съвместно учение на спасителните сили на флота и спасителните отряди на ВМФ за оказване помощ на надводни кораби и подводници. Вместо това е утвърден „План за спасително осигуряване на силите на флота“, която обаче не включва вероятност от потъване на подводница. Смята се, че при авария подводницата ще остане на повърхността и ще трябва просто да бъде отбуксирана до базата.
Затова „Михаил Рудницки“, плаващият подемно-транспортен кран ПК-7500, спасителният отряд на Беломорската военноморска база и медицинският кораб „Свир“ по време на августовските учения се намират на пристана и не са приведени в бойна готовност. И когато "Курск" аварира, „Михаил Рудницки“ действа не според ситуацията, а по предварително утвърдения план, който предвижда само отбуксиране на авариралата подводница до пристанището. И се отправя не към мястото на потъване на „Курск“, а към остров Килдин, където се намира буксирът СБ-523. В резултат на погрешни изчисления обаче „Михаил Рудницки“ извършва грешна маневра и не стига дори до буксира.
В следственото дело има логично, но потресаващо обяснение защо екипажът на „Михаил Рудницки“ действа толкова неадекватно - на 12 август вечерта той просто не е знаел причината за обявената бойна тревога. Т.е. дори на спасителите не е казано какво се е случило. Те получават заповед за излизане в море и започват да действат според утвърдения план за отбуксиране на аварирала лодка до базата.
От показанията на много от непосредствените участници в операцията по издирването на "Курск" става ясно, че командването на Северния флот е криело информацията за катастрофата не само от президента и гражданите на Русия, но и от самите моряци на Северния флот и спасителите.
В резултат на всичко това „Михаил Рудницки“ достигна района на бедствието едва в 9 часа сутринта на 13 август.
Спускането на спасителните апарати „Приз“ и „Бестер“ от борда на „Михаил Рудницки“ се наблюдаваше от цялата страна. И дори целият свят. Защото се предаваше директно по основните телевизии с драматични репортажи. Но всъщностза спасяването на оцелелите от екипажа нямаше никаква надежда.Без дълбоководни водолази, които да координират скачването и преминаването на подводничарите от отсека в спасителния апарат,
цялата тази „спасителна операция“ е фикция.
На 16 август Владимир Путин разговаря с президента на САЩ Бил Клинтън и най-сетне прие чуждестранна помощ. Норвежкият водолазен кораб Seaway Eagle и още един норвежки кораб — Normand Pioneer с британски спасителен апарат LR 5, веднага откликнаха и пристигнаха в района на бедствието в нощта на 20 август. Само за едно денонощие норвежките водолази успяха да отворят люка на 9-ти отсек. Но вече бе твърде късно.
Владимир Путин с близки на загиналите моряци
През октомври 2000 г. от 9-ти отсек бяха извадени телата на 12 загинали подводничари. Трима от тях бяха оставили бележки, от които ставаше ясно, че 23-ма членове на екипажа на „Курск“ са оцелели след взривовете, чакали са спасение, подавали са сигнали SOS.
Но Путин не се вълнуваше от това. От разсекретените стенограми от разговорите му с Клинтън става ясно, че той много се е изплашил. Но не за подводничарите от „Курск“. А за своя рейтинг. И си е направил изводи, които следва стриктно след всяка подобна трагедия - разрушава независимите институции и укрепва своята еднолична власт. Докато тя не стана абсолютна.
Днес, 25 години по-късно, може да се констатира: катастрофата с „Курск“ се превърна в онази повратна точка за свободна Русия, до която хората не се бояха да изискват от властта да им каже истината.
YouTube
