Снимки: ЕПА/БГНЕС
Какъв президент трябва да си, за да построиш стена, която да пречи на семействата да реализират своята мечта за по-добър живот? Това е въпросът, който бе задаван многократно след гнева с разделените от родителите си деца на американската граница. Аргументът на Доналд Тръмп, горещо подкрепян от неговите привърженици, е, че нуждата семейства да бъдат разделени е само доказателство, че е нужна по-хард имигрантска политика. Невъзможността да се патрулира по цялата граница окуражава десетки хиляди да я пресичат нелегално – със сърцераздирателен резултат. Неговите опоненти смятат, че той е виновен и че стената му е символ на изневярата на американските принципи.
Всъщност стената ще направи Тръмп поредното потвърждение на правилото, а не изключение. Тези, които обявиха за лудост обещанието му да построи подобно съоръжение, не разбраха колко популярна ще бъде подобна политика, нито колко често срещана ще е. Нациите започнаха да имат значение отново и хората ги е грижа за границите – не само от тексаската страна на Рио Гранде. Днес над 65 страни имат стени или огради, с които да се разделят от съседите – 1/3 от всички държави. И това не е историческо наследство. От всички гранични стени и огради, построени след Втората световна война, повече от 50% са издигнати през този век.
А не трябваше да става по този начин. Преди 30 години стената бе разрушена, предвещавайки една нова ера на откритост. През 1987 г. Роналд Рейгън отиде в Берлин и призова колегата си в СССР: "Мистър Горбачов, съборете тази стена!". Две години по-късно тя наистина бе разрушена и мнозина предрекоха край на историята. Историята обаче имаше други идеи. Това не означава, че Хилари Клинтън сгреши, когато през 2012 г. предрече, че през XXI век "нациите ще бъдат разделени не на изток и запад или по религиозна линия, а на отворени и затворени общества". Все пак тя не е и права.
В началото на века миграцията се увеличи и това започна да подяжда надеждите за свят без граници. Ние свикнахме с новите бариери, които европейските нации издигнаха – между Гърция и Турция, между Сърбия и Унгария или между Словения и Хърватия. Но не са само те. На изток Естония, Латвия и Литва работят върху отбранителни съоръжения по границата с Русия. Тези мерки са по-скоро насочени срещу евентуална руска военна агресия, не срещу масовата имиграция, но все пак са част от общия тренд – налагане на физически прегради по границите на държавите.
Саудитска Арабия се огради от Ирак, Турция строи 700 км бетонна стена, с която да се раздели от Сирия. Цялата иранско-пакистанска граница е оградена. В Централна Азия Узбекистан се обгради от всички страни срещу петте си съседки. Можем да продължим с бариерите, отделящи Бруней и Малайзия, Пакистан и Индия, Индия и Бангладеш и т.н.
Масовото придвижване на хора се отразява и на политиката и почти всички европейски избори са доказателство за това.
След изборите в Холандия и Франция през 2016 г. имаше някакво предположение в медиите, че Европа е спряла възхода на крайнодесните. Това беше самодоволно поведение, нямащо нищо общо с реалността. В Холандия Герд Вилдерс увеличи и подкрепата си, и депутатите си. Френските избори бяха специално използвани, за да покажат как моделът на "отвореното общество" на френския президент Емануел Макрон е триумфирал над "затвореното общество" на Марин льо Пен. Всъщност Льо Пен почти удвои крайнодесния вот до 34% в сравнение с разликата между нейния баща Жан-Мари и президента Жак Ширак през 2002 г. Той спечели 5.25 млн. гласа, докато миналата година 10.6 млн. подкрепиха "Националния фронт". Австрийският избор за президент, влизането на "Алтернатива за Германия" в Бундестага, залитането на Унгария към крайнодесните и новото италианско правителство – всичко сочи към новата посока на политиката в Европа. Във всички тези случаи тревогата от масовата миграция е сред движещите сили. Гласоподавателите са склонни да подкрепят партии, които споделят техните страхове.
Това е вярно и за победата на Тръмп и широката подкрепа за неговата стена, и то до такава степен, че става по-скоро въпрос за психология, а не за прагматизъм. Не е вярно, че "стените не вършат работа" – някои работят, други – не, но те дават психологическата представа, че "нещо е направено". Те отговарят на страховете от мигрантска инвазия по начин, по който реториката за "по-твърда линия" по въпроса не може. Въпреки доказателствата за противното много американци, изглежда, вярват, че стената с Мексико ще бъде построена и ще проработи. Тази вяра игнорира факта, че има договор между двете страни, че нищо няма да се строи по поречието на Рио Гранде и въпреки че Конгресът не е склонен да финансира плана на Тръмп.
Първите страници на вестниците, посветени на антиимигрантските изцепки на Тръмп, отклоняват вниманието от по-голямата картина. Много по-лесно е громиш големия лош вълк, отколкото да го видиш като част от по-голям феномен. Концентрирането върху злия Тръмп позволява на мексиканското правителство незабележимо да депортира годишно много повече имигранти от Централна Америка, отколкото САЩ. Вярно е, че САЩ помагат, но миналата година Мексико е депортирало 165 000 централноамериканци, а САЩ – 75 000. Разказите за рискованото пресичане на границите, експлоатацията и нарушаването на човешките права са много по-смущаващи, отколкото драмите на север.
Стените и оградите, построени този век, отразяват разделенията, които се отразяват и на политическия дискурс, и особено – в социалните медии. Преди десетилетие Марк Цукербърг вярваше, че социалните медии ще ни обединят. Но както самият той призна: "Светът днес е много по-разделен, отколкото очаквах за това ниво на откритост и свързаност, която имаме". В някои отношения той е прав – ние сме много по-свързани и има множество позитиви в това. Онова, което го изненадва, е как много от нас използват тази свързаност, за да тормозят "другите". Този тормоз изпълзя от интернет в реалната политика – Тръмп е най-известният печеливш от това.
Китайците, които са сред първенците в изграждането на големи стени, са сред пионерите и в използването на интернет като стена. "Златният щит" трябва да блокира опитите на света да зарази страната с вредни идеи за демокрация например. Руснаците са лидери в работата във вътрешните социални мрежи на различните страни, които заливат с дезинформация, за да размътят дебата. Смяташе се, че интернет ще подкопае държавите, тъй като гражданите им ще могат да заобикалят правителствата, като свободно обменят идеи и информация. Истината е, че все повече закони се приемат, които да позволят на държавата да контролира мрежата.
Новото издигане на стени е вдъхновено от актуални събития. Призивът "Съборете тази стена" губи в спора с "психологията крепост". Той трудно може да бъде чут, неспособен да се състезава с плашещите размери на масовата миграция, засечката на глобализацията, възхода на национализма, колапса на комунизма и финансовата криза от 2008 г.
От друга страна, нашата способност да си сътрудничим, да мислим и да строим ни дава възможност да запълним пространството между стените с надежда и да изградим мостове. Но първо трябва да приемем ситуацията и да проведем открита и честна дискусия защо стигнахме дотук.Ключът към това е дебатът за миграцията и идентичността и това изисква да включим в него представители на всички страни, а не само на тези, които ни харесват.
* Тим Маршал e автор на книгата "Разделени: Защо живеем във времена на стени"
