Получих пощенска картичка с изглед от Ефес. На фотото е знаменитата библиотека, популярна сред всички, които от плажовете на Кушадасъ са отскочили до знаменитите руини. Българският турист гарантирано запомня две неща: че в чертите на града, сред разкопките, под открито небе е забранено да се пуши и че тази библиотека е била свързана чрез тунел с публичния дом оттатък улицата. Сигурно това е накарало Рашко Д., приятел още от войниклъка, а сега пенсиониран професор по металургия, да седне да пише картички.

Тази библиотека не ми е непозната. Седял съм на камъните отсреща и съм я снимал и дори си бях записал да уточня дали добре съм чул от екскурзовода, че Херострат и при нейните пожари е имал участие. Проверявах после – излезе и такава информация. Писах нещо за това пътуване, имам неприятен спомен – разказвах за щъркела, построил гнездо върху единствената колона от храма на Артемида от Ефес, а във вестника излезе... Афродита. Не съм забелязал редакцията да ми пипа текстовете (не че толкова съм проверявал, де), но грешката беше твърде конфузна. Някога бях работил един частен случай - „Богинята на лова”, и много добре си бях изяснил как се казва богинята – и при древните гърци, и при древните римляни. Невъзможно бе да я объркам с Афродита. Получих писъмца и обаждания от интелигентни, исторически ориентирани читатели – поправяха ме вежливо, като се и извиняваха за това. Бяха точни и добронамерени хора, несъмнено и дискретни, но споменът ми остана неприятен. Даже престанах да пия бирата „Ефес”, която вече можеше да се купи свободно. Някога си я доставях от „скъпия” магазин на „Графа”, често пъти на опашка, продаваха по едно кашонче. Сега сам се отказах от нея, опротивя ми след гафа.

Но от онзи текст съм запомнил, че

библиотеката в Ефес е притежавала 24 000 свитъка – оригинали, без да броим преписите

Онези градски първенци, които са я използвали като врата към местния бардак, ако бяха прочели и една стотна от това книжно богатство, щяха къде-къде да превъзхождат интелектуално своите колеги от българската политика и от управлението. Но по-скоро трябва да приемем, че така е и било: Ефес е процъфтявал, бил е между великите световни градове, това не е по силите на властници с по една прочетена книга. Всичко това моят професор металург вероятно го бе премислил и вътрешно обсъдил, защото текстът му на гърба на картичката гласеше: ”Големците им са отивали от библиотеката в публ.д., а при нас е обратното”. Помислих, че трябва да го питам кое точно разбира той под публ. д., но после все пак се досетих, че е просто метафора и че значението на публ. д. той пренася (това е и метафората – пренасяне) върху някаква друга институция, където се събират все такива важни и кухи персони, които предпочитат бардака пред библиотеката. Помислих също, че не би следвало да се подозират библиотеките в България като възможно алиби за бардаците, които се развъртяха по институциите. В тях никой днес не се тълпи и никакъв тунел не се крие там като излаз в прекрасния свят на удоволствията. И докато вдъхновените днешни нотабили се отдават на порока, никакви съпруги, нито прислуга и охрана, не ги чакат пред входа на библиотеката. Просто никой не вярва, че те, дори случайно, ще прекрачат този праг. А днешната българска матрона, загубила дирите на своя стопанин, никога не го търси там.

Е, всички знаем клюката за библиотеката в Ефес

Но никой не обяснява защо точно от нея е прокопан не особено престижният тунел до публ. д. Имам и аз елементарна хипотеза, без да съм специалист по древността: ами защото библиотеката е била институция с висок обществен рейтинг. Понеже знанието и неговото прилагане в този град са били източник на благоденствие и сигурност през вековете. Библиотеката е била място извън подозрение, дори когато тази „топла връзка” е била публична тайна. Най-надеждното алиби за провиненията срещу съпружеското целомъдрие. Гнездо на високото слово, на мъдростта и морала на древните мислители. Пазителка на великите им съчинения.

Какви хора, какви времена! Дали не е това подтекстът на тази чудновата картичка?

Един цветен кадър, пред който почти цялата наша съвременност се е извървяла, поспирала, похихикала, може би дори повъздишала. Минал съм и аз – по своя ред. И защо сега другар от казармата ме връща отново на тоя странен кръстопът? Изглежда „Нерви и утехи” вече започна да осъзнава времето, да намеква за добавяне, за дописване. (Защото и нашите петъци са преброени.) Това едва ли ще се случи, но сигурно и в него има някаква житейска нужда. Житейска повеля има – и предупреждение: онова, което днеска премълчаваме или се страхуваме да научим, утре поколенията ще го разкопаят, ще го открият и осмеят. Или още по-страшно: ще го осъдят. Нас ще осъдят, загдето сме го извършили или сме оставили да се извърши. Тунелите ни някой ден ще излязат на повърхността на историята. Само че за нас това ще бъде твърде късно. Късно – за да признаем. И късно – за да поправим.

И още една поука, съвсем като за послепис. Кратка, но и практична. И проверена. Ако влезете в библиотека, не бързайте към тунела. Постойте там, свикнете с нея. Останете. След време ще откриете, че от библиотеките човек има излаз към много други адреси. Ще можете да избирате и да преминете там, без да се провирате през тунели. И напълно ще можете да се гордеете с това...