Помните ли колко шум се вдигна около приемането на Закона за предучилищно и училищно образование и съпътстващите го наредби? Изявленията и статиите бяха заредени с толкова патос, че вероятно са заблудили незапознатите със състоянието на образователната система. Най-малкото са оставили впечатлението, че някакви значими реформи вече са осъществени. Затова сега всяко твърдение, че образованието се нуждае от ускорени реформи, се посреща с почуда.
Истината е, че единствената вече реализирана реформа е изместването на 8-и клас към гимназиалното образование и с година по-ранно завършване на основно образование. Другото са стотици страници нови административни текстове, които на този етап съвсем не постигат ускоряване развитието на училищното образование, а точно обратното - неуверено търсят посоката. Все още не сме видели плодовете на идеите за обществен контрол върху образованието или за преосмисляне и преработване на учебното съдържание. Да, появиха се нови учебници, които усвоиха значителен държавен и личен финансов ресурс, но са много далеч от заявените намерения за олекотяване и практическа насоченост на изучавания материал.
След приемането на закона държавната политика заявява две по-разпознаваеми цели - обхващане на всички деца в училище и приобщаващо образование на децата със специални потребности и поведенчески дефицити. Резултатите и в тази посока са доста спорни, като се има предвид постоянното преработване на основополагащата наредба за приобщаващо образование. Най-важната новост в гимназиалното образование, въвеждането на втора гимназиална степен с голям брой избираеми дисциплини, тепърва ще се случи. Изминалите две години след влизането в сила на новия закон за предучилищно и училищно образование показаха, че най-тежките проблеми в системата не са предвидени и тяхното остро проявление провокира мерки "на парче" без ясна стратегия и взаимна обвързаност между предприетите действия.
Например една от най-важните наредби, тази за управление на качеството, е отменена и се преработва. По този начин основната цел, към която трябва да се стреми българското образование, не е обоснована и следователно не е ясно зададена. Липсата на разпознаваема посока към повишаване качеството поставя поне още няколко сериозни проблема. Най-остър е дефицитът на учители. Високата средна възраст на преподавателите и лавинообразно нарастващият брой пенсионирани специалисти сериозно застрашават нормалното функциониране на системата. Реакциите са почти панически. Въвеждане на къса писта за придобиване на учителска правоспособност в рамките на една година. Така дупките може би ще бъдат запушени, но за сметка на качеството. Защото подготвен учител не се става за два семестъра. Съгласен съм, че четири или пет години са много дълъг период на обучение на един училищен преподавател, но една година е неуважение към важността на професията. При това тези инициативи ще съжителстват с познатите бакалавърските програми по различните училищни дисциплини. Не е ли екзотика фактът, че младите хора ще продължават да се обучават четири години и ще получат същата правоспособност с този, преминал курсовете за два семестъра? Казвам правоспособност, в никакъв случай квалификация.
Вторият проблем е

форматирането на учителя,

превръщането му в чиновник, загрижен повече за своевременното и точно попълване на документацията вместо за напредъка и развитието на децата. Изобилието от наредби и изисквания на МОН, РУО и директорите вменява десетки ежедневни задължения, чието постоянно отчитане, попълване или докладване отвлича учителя от преподавателските функции, изяжда значителна част от работното време и отнема много от креативната свобода на преподаването.
Третият проблем е квалификацията на учителите. Със закона и съответната наредба за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти са регламентирани задължението на учителите да се квалифицират и тяхното кариерно израстване. Няма съмнение, че съвременно и качествено образование се постига с постоянна квалификация на преподавателите. Но това, което в момента се случва, е имитация на квалификационен процес. Изискването за задължително кредитиране във връзка с квалификационното, кариерно израстване и атестирането на учителите отвори един нов пазар. Защото всеки, преминал някакво обучение през последните години, е наясно, че нароилите се обучителни и квалификационни центрове буквално търгуват с кредити и дипломи. Един огромен държавен и личен финансов ресурс се източва с почти минимална ефективност и полза за обучаемите (защото приемам, че малка част от обучителите все пак си вършат съвестно работата). Харчат се пари, повишават се професионално-квалификационните степени, а качеството на образователния процес почти не се променя.
Четвъртият проблем е съдържанието. Покрай подготовката на закона и съставянето на наредбите се постави целта учебното съдържание да бъде олекотено и със засилена практическа приложимост. Доколко това е постигнато, може да прецени всеки, който преподава в 5-и, 6-и, 8-и, 9-и клас, където новите програми и съпътстващите ги учебници вече са въведени в учебния процес. По моему не е постигнато в задоволителна степен нито едно от двете. Дори това не е проблемът, защото бързото съвременно развитие поставя нови предизвикателства и съвсем други изисквания към образованието. В света се говори за нови методи на преподаване, интегрирано учебно съдържание, технологизиране  на учебния процес. Всичко това, докато ние спорим за пропорцията между теоретични знания и практически умения. Иновацията и технологичната модернизация на българското училище са

много изостанали от световните стандарти

днес, а помислете как биха изглеждали след няколко години.
Петият проблем произтича от факта, че училището не е наясно със своята възпитателна функция. Актуалната нормативна уредба прехвърля тази задача на един-два учебни курса и почти изцяло на плещите на класния ръководител. А тоталното неразбиране на същината на образователната функция намира най-ясен израз в постоянното идейно пълнене на бездънния чувал, наречен час на класа. Там всеки час е някаква институционално зададена грамотност - финансова, правна, пътна безопасност, кариерна ориентация... Темите се задават през цялата година, в движение и май вече преливат извън определения хорариум. В същото време училището продължава да има проблеми със спазване на правилата, дисциплина, тийнейджърско насилие, дискриминационни прояви, формулиране на правилни граждански позиции и тяхното отстояване.
И така, ако целта на реформите трябва да бъде постигането на качествено образование чрез изучаване на актуално, достъпно, интересно и житейски приложимо съдържание с помощта на млади, модерно мислещи, научно подготвени, квалифицирани и творчески свободни специалисти в съвременна технологична среда и с помощта на иновативна методология и възпитаване на общочовешки ценности, отговорност, дисциплина, трудолюбие, уважение и толерантност, то реформата въобще не е започнала. Убеден съм, че това заключение ще бъде енергично оспорено от образователната администрация, но ще бъде прието от значителна част от хората, които всекидневно влизат в час - учителите. Само че, ако продължаваме с тази неясна посока и бавен ход на реформи, след няколко години образованието ще бъде още по-изостанало от световните тенденции. За да не се случи, има само едно решение - истинските реформи да бъдат ускорени, а образованието да получи цел и стратегически приоритети.
---
Иво Райнов е роден през 1967 г. Магистър е по климатология, хидрология и география в Софийския университет, както и по регионално развитие във Великотърновския университет. Работи в гимназията по чужди езици "Екзарх Йосиф I" в Ловеч като учител по география. Председател е на регионалния синдикат "Образование" Ловеч към КТ "Подкрепа". От 2011 г. е зам.-председател на Комисията по образование в Общинския съвет в Ловеч.