Медия без
политическа реклама

Диктаторите властват не въпреки народа си, а благодарение на него

Икономиката може да е в упадък и страната да е в конфликт с повечето държави по света, но хората си остават поддръжници на авторитарното управление

ЕПА/БГНЕС
Руснаци поздравяват президента Владимир Путин, който заложи на политиката на идентичността, за да си върне високия рейтинг, и успя. Независимо че икономиката е в упадък и страната е в конфликт с повечето държави по света, хората си остават негови поддръжници.

Представете си, че правителството е в сложна ситуация. Икономиката е в упадък. Рейтингите падат. Из коридорите на властта съветници, които се опитват да спечелят симпатиите на непредсказуемите избиратели, решават да постъпят подло, като настройват гражданите един срещу друг. Критикуват хората, които изглеждат „различни“; които имат по-различни възгледи; които обичат различно. Правят се сравнения между нас и тях. На карта са поставени ценностите и културата ни – нищо по-малко. Или сте с мен, или сте срещу нас, заявява лидерът.

За кого ви напомня подобна ситуация? Доналд Тръмп? Владимир Путин? Тереза Мей? Всъщност списъкът е дълъг – защото е в ход политика на идентичността. Ако смятате, че този списък е бил по-кратък, това е, защото става въпрос за миналото. Не чак толкова отдавна провежданата на Запад политика се приемаше като нещо, свързано с политики, идеи и идеологии – двустранно влияние на леви и десни, разногласия относно ролята на държавата или оптималния баланс между свобода и сигурност. Политолозите смятаха, че като цяло гражданите са рационални и при взимането на решения преди всичко се съобразяват със състоянието на икономиката – експертите наричат това „гласуване с портфейла“. И политици, и учени дълго време повтаряха като мантра: „Икономиката, глупако“ (б.р. - фраза, която Бил Клинтън използва по време на предизборната си кампания през 1992 г.). Диктаторите също знаят това правило, дори и да питате Николас Мадуро.

Доходите на средната класа не се повишават, неравенството се задълбочава, а технократската политика остава на заден план. Избирателите обаче все по-често

 

остават лоялни към своите партии и към лидерите си,

 

все едно че са племена – демократи и републиканци, привърженици и противници на Брекзит, „истински“ американци и британци спрямо „граждани на някакви държави“.

Обичайният отговор е да посочиш с пръст лошите – Доналд Тръмп или Найджъл Фарадж, Марина льо Пен, Владимир Путин, Виктор Орбан, Реджеп Тайип Ердоган. Обвиняваме ги, че са успели да заблудят разумните граждани, уплашили са ги или са ги подлъгали със своя популизъм. Нещо повече, едно от най-жестоките обвинения, отправени от американци към Тръмп, е, че той се държи като диктатор – доказателство за това били язвителните му речи или непрекъснатите атаки срещу медиите.Само ако беше толкова лесно.

Истината е, че

 

диктаторите (сегашните или бъдещите) не идват сами на власт

 

– ние, избирателите, даваме властта в ръцете им. Поучително е да се направи внимателен анализ на руския опит.

През 2012 г. Владимир Путин подаде оставка като министър-председател и отново се върна в президентството. Тогава той беше изправен пред съгласувани действия на опозицията и тревожно ниско (за него) ниво на популярност. За да си върне рейтинга, Путин, както и много други, се насочи към темата за идентичността. Отначало беше „защитата“ на религията. След това „спасяване“ на Русия от сексуалните малцинства – най-вече защита на децата от „пропагандата на нетрадиционните сексуални отношения“ (това може да звучи познато на британци, които са на определена възраст). Последваха и други теми, най-вече мигрантите и американците. И стратегията проработи.

За да разберем как се случи това, трябва да проследим действията на Кремъл в следващите 6 години и да видим отговорите, които дават обикновените руснаци на зададени им въпроси, в интервюта и мненията им, споделени в социалните мрежи. Това, което открихме, не ни накара само да се съмняваме в представите ни за това как работи една диктатура. Резултатите ни накараха да преосмислим как политиката, залагаща на идентичността, работи в демократичните държави.

В Русия най-верните привърженици на Путин по времето, когато той

 

настройва гражданите един срещу друг,

 

не са верните на идеологията ксенофоби и хомофоби. Точно обратното: много от най-изявените руски националисти се отнасят с голямо подозрение към „умерения“ Путин. Тези хора, от които се очаква, че ще влязат в неговия тон, се оказват най-малко агресивни, най-малко са склонни към конфликти и са силно заинтересувани добре да се разбират с хората. Тези, които поради личните си качества най-много се интересуваха от това, което другите мислят, обаче чуха сигналите, изпратени от медиите, в църквите и училищата и се превърнаха в онези, които най-много мразят и клеветят. В разединена путинска Русия приспособяването означава „остро да нападаш“.

В следващата година Русия анексира незаконно Крим и започна тайна инвазия в Източна Украйна, като предизвика въоръжен конфликт, тлеещ все още. Това доведе и до сериозна геополитическа конфронтация с Европа и САЩ. Така обаче се постига сплотяване на народа и благодарение на това рейтингът на Путин тръгна нагоре. Освен това усещането за участие в нещо голямо и вълнуващо (дори и ако останалата част от света го приема с враждебност) кара хората да се отнасят по-добре към Путин и към родината си. На първо място обаче, това ги кара да се чувстват по-добре.

„Кримската“ еуфория – опиянение, което продължава 4 години, когато руснаците направиха нова позитивна преценка не само на своя президент, но и на настоящето, на бъдещето и (както показват данните, с които разполагаме) даже и на миналото, което обаче не е заслуга пряко на Путин. Това е резултат от общуването между хората – докато гледат телевизия, обсъждат новините с приятели и роднини и се потапят в патриотичен плам.

Това означава, че диктатори като Путин остават на власт не въпреки народа, а благодарение на него. Независимо че икономиката е в упадък и страната е в конфликт с повечето държави по света, хората си остават негови поддръжници. И не толкова от страх или цензура, а защото си общуват с приятели съмишленици, съседи, колеги, роднини и връстници.

Какво означава това за нас?

Точно както и в Русия, където общественото съзнание е фокусирано прекалено много върху Путин и не достатъчно върху обикновените граждани, ние, западняците, сме склонни да мислим, че ни вкарват в заблуждение хора като Доналд Тръмп или Найджъл Фарадж (ако искате Бърни Сандърс или Джеръми Корбин).

 

Те лъжат и тези лъжи намират отражение, защото хората или са невежи,

 

или се намират в медиен „балон“, в който могат да чуят само онова, което искат да чуят. Това е вярно, но има и още нещо.  

Първо, заради „низходящото“ си мислене смятаме, че ако е възможно фактите да бъдат представени на хората, тогава всичко ще се промени. За съжаление, руският опит показва, че лесноразбираема и удобно измислена история е по-силна от фактите и реалността, дори и когато гражданите сами могат да видят действителността. Освен това хората, които „са устойчиви към фактите“, често имат добри причини за това: промяна на възгледите означава риск от възникването на конфликти с хора, които в социален и емоционален план са важни за вас. Вероятно да направите това е много трудно.

Смята се, че хора, заради чиито действия сме се оказали в сложна ситуация (избиратели, които са гласували неправилно), са ръководени от лидери, а не следват примерите, които взаимно си дават. И отново руският опит дава полезни корекции. Проучванията ни показват, че народите подкрепят лидера, тъй като изпитват чувство за принадлежност към тълпата, а не заради харизмата на лидера. Когато се създаде чувство за принадлежност към колектива, се появява и чувството за привързаност към лидера.

Без съмнение политиците трябва да имат своята роля в търсенето на изход от тази сложна ситуация. Например да активизират работата си по реализацията на социално-икономически план, за да могат да мотивират избирателите отново да насочат вниманието си към реално разработване на политики. По същия начин провалът на политиките, основаващи се на идентичността за просперитет, може да послужи като полезен предупредителен сигнал. В Русия например спадът на реалните доходи на населението през последните пет години най-накрая започна да засяга популярността на Путин.

Но ако причината за политическата криза (руската или нашата собствена) е обществото, а не (толкова) лидерите, то изходът от нея трябва да стане с участието на хората. Ако искаме да се върнем към по-обективна (и по-гражданска) политическа дискусия, трябва да придаваме по-малко значение на принадлежността към други политически групи. Длъжни сме да направим така, че представители на всички страни да могат да оттеглят позициите си в социалните кръгове, а също така да се чувстваме равнопоставени и защитени членове на едно общество. Необходимо е да разберем накъде ни водят човешките инстинкти. От това зависи демокрацията ни.