facebook
twitter

Наблюдател

Чисти души, които ни казват нещо

1430
Илияна Кирилова
Венци Мицов

Миналата седмица се озовах в Пловдив. Обичам Пловдив. Пловдив и Търново са градове, в които има особен дух, който липсва другаде. Няма да казвам, че на централната улица видях повече познати, отколкото виждам в София, защото ще кажете, че си измислям.

Но не това е историята, която искам да ви поднеса на старта на новата седмица. Отидох в Пловдив, защото синът ми, както и негови съученици, заедно с една фондация - "Консонанс" - се включиха в благотворителен концерт, посветен на нуждите и потребностите на децата със синдром на Даун.
В качеството си на баща изпълнявах своя бащински дълг - а именно да съм шофьор и публика (защото нали ние звезди вече бяхме, стига ни толкова, нека сега младите да поемат тая тежест от плещите ни).

Та както и да е - пристигнахме в града на тепетата, влязохме в някакво адско задръстване (такива и в София няма), после обикаляхме известно време по тесните улички около историческия музей, но най-накрая успяхме да намерим място за паркиране.

След това обичайните неща - репетиция за участниците, бързо хапване на крак преди концерта (наблизо правят едни катми - толкова са големи, че аз с моя талант да поглъщам тестени закуски успях да изям половин катма със сирене и кашкавал).

И концертът започна в 18.30 ч., както бе обявено. С жена ми седнахме почти най-отзад.
А концертът беше повече от як - пловдивската и софийската школа с най-доброто.
Редуваха се какви ли не изпълнения - от сложните китарни танга до Прокофиев на пиано.
И от камерни формации - две пиана и китара и флейта, до пиано и чело, както и пиано и цигулка, пиано и кларинет. Музика от най-висока класа и нахъсани млади хора, които вече са артисти въпреки крехката си възраст.

И в този момент едно момченце със синдром на Даун, седейки с майка си пред нас, се обърна, погледна ме и по някакъв начин си ме хареса. Пресегна се назад и взе ръката ми. След това я придърпа напред и държейки ме за показалеца, започна да пляска с другата си ръчичка върху моята.
Погледнах смутено, но после разбрах какво е това. И започнах да пляскам с него.
В някакъв си негов ритъм. Не, това не беше пляскане, а възприемане на околната действителност. Музиката продължаваше. "Соната" от Прокофиев. "Хумореска" и "Песен" от Владигеров.  "Прелюд" и "Фуга" от Шостакович.

А момченцето понякога спираше да пляска, но когато прибирах ръката си, то отново се обръщаше, улавяше показалеца ми и отново започваше да пляска с малката си ръчичка върху моята голяма длан.

Нищо повече. Майка му погледна притеснено, но аз й дадох знак, че няма никакъв проблем.
"Той много обича музиката" - каза тя. Бях го разбрал вече.

От начина, по който в зависимост от развитието на дадена пиеса малкият пляскаше - ту по-бързо, ту по-бавно. И от начина, по който драматургията на отделните пиеси се сгъстяваше или разреждаше, момчето реагираше с дланта си.

Без външни белези. 
Без никакъв знак.

Но аз знаех, че вътре в него усещането за музика го има.
В някакъв момент моят нов приятел реши да излезе и двамата с майка му станаха и изчакаха края на концерта навън. На тръгване видях момченцето и майка му. Той вече общуваше с други хора.
Пак така - по същия начин. Държеше ръцете им и пляскаше с неговата малка ръчичка.

Доближих го, за да се сбогувам. Той обаче не ме позна. Беше зает да вижда и общува с многото хора, които си тръгваха от концерта. Тогава го погалих по главичката и му подадох ръка. Той пое ръката ми.
И плесна няколко пъти върху нея. И тогава аз разбрах - той ме помнеше.
Усетих го по начина, по който пое ръката ми.
Аз бях онзи, който сподели с него няколкото мига музика вътре в залата.

С това моята история завършва.
История за нещо, което не познаваме и не разбираме. Децата със синдром на Даун.
Чисти души, които искат да ни кажат нещо. Но ние не го разбираме.
И за това си мислим, че ние сме нормалните, а другите - не.
А истината е, че ние, с нашите паранои, предубеждения, регулации и хиляди табута сме като че ли хората, които слагат огромни каменни огради около душите си.

Аз знам какво ни трябва.
Трябва да слушаме повече сърцето си.
И по-малко - смачканите си мозъчни гънки.

Пробвайте. Отпуснете се.
Вземете нечия ръка в своята.
И пляскайте.
Пляс-пляс-пляс...
Не, не заслужаваме ръкопляскане.
Но поне можем да се опитаме да го заслужим...

7

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

На Доган му омръзна да е сив бизнесмен, на Пеевски – сив политик

20.06.2019

Диян Божидаров

6899 11
За едни прокуратурата е майка, за други - мащеха

20.06.2019

Мартин Георгиев

1323 1
Как се стигна до двойния стандарт в разширяването на ЕС?

20.06.2019

Аделина Марини

1127 9

Коментари

Forza NATO

👍 Венци

Sine_metu

Чудесно, Мицов!

Приятелска молба - махни, моля те, това ff от името си.

Та ти не фф-ъфлиш, ти говориш. Ясно, чисто и проникновено.

Бъдете щастливи!

Не се колебай да пишеш

САТЪР
снимка на САТЪР

хахах💩или как да докараме до държавна субсидия  която да опукаме..

смрад.

👎

Sine_metu

отвори си прозореца. изкъпи се

Traktor1

Ако нешо смърди,тавариш САТЪР,най вероятно сте се изпуснал в гащите....преобуйте се пък и да не е за субсидия :) 

ИлияНиколов

Много хубаво!

Пишете още, Венци.

LEFT

👨👍🎵

Влез или се регистрирай за да коментираш

×