„Обикновени чудеса“, Иванка Могилска
издателство „Жанет 45“
С новия си сборник с разкази Иванка Могилска продължава и развива онзи творчески жест, който направи предишната й книга „Тая земя, оная земя“ обичана и разпознаваема. Същото пестеливо движение, с което разказът с привидна небрежност описва съвършени кръгове; кадифеният стил, който омекотява резките сривове в съдбите на героите и озарява действията им с аурата на най-точната дума, най-деликатната оценка, единствено подходящия нюанс, който да улови мига и да го съхрани.
Общото между всички герои в тези кратки разкази е пътуването. За някои от тях то е желано и мечтано. Може да бъде дългоочаквана екскурзия, сватбено пътешествие или традиционно, познато към досадно ритуално преместване от едно място на друго (от тая земя до оная земя и обратно). В други случаи нарушаването на рутината идва като натрапен подарък или като срив, авария, лека катастрофа. Понякога пък се нагнетява напрежение и предчувствие за приближаваща беда. По суша или по вода, преместването в пространството неизбежно променя гледната точка и разкрива нови смисли дори в най-дребните и смятани за незначителни факти от ежедневието.
Пътуването озарява света на героите. На скучната семейна почивка, в тоалетната на все същия ресторант, докато си миеш ръцете, може да срещнеш Лайза Минели. Повредената кола може да те прикове в случаен скучен град и там да откриеш, че човекът, с когото си, не е нито случаен, нито скучен. В руините на изоставено светилище може да видиш следа от стъпка на бог. Дори една торбичка от „Била“, (от тези същите, които бяха опозорени от общата им снимка с един политик), омачканата, многократно използвана торбичка от „Била“ може да се превърне в знаме на любовта.
Любовен е самият поглед на авторката към хората, местата и нещата. Без да се впуска в пространни описания или отвлечени разсъждения, тя поставя образите на хората в среда, която се свързва с тях и ги разкрива. В същото време взаимодействията са сложни, променящи се във времето и подмолни. На един остров има шивашко ателие и магазин за рокли, които са необикновено цветни и китни, извън времето и модите, и тези рокли могат да върнат на всяка жена младостта, сладките очаквания за живота, мекотата и желанието за любов. В същото време шивачката на тези дантелени, копринени и басмени чудеса живее само в очакване на деня, в който ще намери на кого да повери магазина си и ще си позволи да потъне в умиротворението на черните рокли, които всички други възрастни жени около нея толкова свободно носят.
В книгата на Иванка Могилска мигът е ценен заради предчувствията, които са довели до него, и заради послевкуса, който ще остане. Случката е кондензационно ядро; прашинка, която предизвиква изпаренията от мечти, надежди и разочарования да се концентрират и най-после да завали.
Понякога свидетелят, местният, този, който е стоял непоклатимо, със самото си присъствие придава смисъл на цялото скитане и хаотичните движения на хората около него. Посрещачът, жената от рецепцията, човекът, който е построил хотела, свещеникът в църквата – функцията и мястото, на което се намират те, се оказват знакови и решаващи. Независимо дали става дума за щастливо събитие, за болест и беда, или за примиряване със себе си и със света, свидетелят прави събитието реално, той признава правото му на съществуване с внимателния си поглед. Пътищата и полетата са осеяни със знаци, но да разбереш кое е знак и какво сочи той не е лесна работа. В повечето случаи знаците се усещат неосъзнато и това довежда героите до внезапна, но логична вътрешна промяна.
Тези разкази разпознават щастието, умеят да го открият, успяват да го предизвикат и после го провъзгласяват шепнешком.
