„Дом за начинаещи“, Емануил А. Видински
издателство „Жанет 45“
Не знаем до каква степен романът „Дом за начинаещи“ е автобиографичен, но след като авторът насочва мислите ни в тази посока, като добронамерени и сговорчиви читатели приемаме, че е така. Главният герой, който разказва спомените си за живота в един дом за деца в Германия, се нарича Емануил, родом е от Видин и е „очилат българин“ с мечта да стане или музикант, или писател.
Домът е под егидата на католическата организация „Каритас“ и в него се приемат непълнолетни, които са сираци или имат проблемно поведение, там намират подслон за по-дълго или по-кратко и бежанци от места на военни конфликти. Там децата са разделени на малки групи, живеят относително самостоятелно и в среда, възможно най-близка до семейната. Макар че официалното вероизповедание е католицизмът, религията не е задължителна. Децата имат свобода да приемат или не религиозните практики. Отец Паул, който служи в църквата до дома, е един от най-уважаваните и доверени възрастни, на които възпитаниците могат да разчитат за съвет и помощ.
Повечето обитатели на дома, въпреки крехката си възраст, имат тежка съдба и лош късмет. На Емануил също не му е лесно – когато пристига, той още не говори добре немски език и се чувства самотен, далеч от семейството си. Отношенията между децата не винаги са лесни – има и приятелства, и конкуренция, и открити вражди. Въпреки това разказът е светъл и изпъстрен с усмивки. Дали заради лекия характер на разказвача или заради дистанцията във времето, филмът не е черно-бял, а цветен, в топли багри, с носталгична, тръпчива атмосфера.
Събитията се нижат бързо, като хронологията не се спазва особено стриктно, а по-скоро свободните асоциации разклоняват повествованието, побутват го към скокове в бъдещето или миналото, подсказват каква ще бъде съдбата на един или друг от героите. А те са много – и възрастни, и деца, които за три години израстват, избистрят мирогледа си, откриват силните и слабите си страни, създават приятелства, влюбват се или се разделят.
Емануил е открил своя начин как да преценява какви са хората – пита ги каква е любимата им музика. Слушането на музика, издирването, колекционирането и размяната на ролки, плочи, касети и дискове е важна част не само от естетическия, но и от социалния свят на децата. Преходът от един носител на друг бележи и прехода от едно време към друго. Става дума за 90-те, които в Германия преминават различно, но не по-малко бурно, отколкото в България. Демонстрирането на музикалните пристрастия се превръща в кондензационно ядро на групата, белег да принадлежност, дори в идеология, която се защитава, било то мирно или с открит терор, както става при събитията в Макдебург. Самият Емануил не само слуша музика, но и мечтае да свири и да композира, така че взима уроци по китара и барабани. Едни от най-хубавите редове в книгата са посветени на музиката.
„Пръстите ме боляха, особено възглавничките. Маркус ме успокои с усмивка, казвайки, че това е нещо хубаво… че това е защитната реакция на музиката.
- Ами да. Музиката не би искала всеки, на когото му скимне, да издевателства над нея. Затова нейната защита е да направи началото не само трудно, но и болезнено. Само хората, които наистина обичат музиката и изпитват уважение, да не кажа страхопочитание, към нея, ще просвирят. Трябват също търпение и упоритост. А тъкмо те са символ на уважението и обичта. Не е нужно да стават виртуози, но ще я ценят повече. Така че това е тест: ако въпреки трудността и болката продължиш, съвсем скоро няма да те боли вече и ще можеш да свириш. Дори да е песен от два акорда.“
Романът се развива плавно и увлекателно и след прочита оставя послевкус на сладка тъга. С „Дом за начинаещи“ Емануил Видински се утвърждава като един от най-добрите разказвачи на днешната ни литературна сцена.
