Костадин Паев е преподавател по История на българската държава и право в ЮЗУ „Неофит Рилски“. Завършил е Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „История“. В началото на 90-те години постъпва като асистент в Историческия факултет на Югозападния университет. През 2001 г. придобива научната и образователна степен „доктор“, а от 2005 г. заема академичната длъжност „доцент“. През 2018 г. защитава „голям докторат“ в Института за исторически изследвания при БАН, за което му е присъдена научната степен „доктор на науките“. Автор е на две монографии, едната от които е „Търновската конституция в светлината на балканския конституционализъм от ХІХ век“, както и на над 70 други научни публикации. Основател и главен редактор на списание Studia Iuridico-Historica.

За Търновската конституция обикновено се сещаме само когато наближи юбилей. Организираните в последните години по този повод тържествени научни форуми изглеждат все повече „тържествени“, отколкото „научни“. В много случаи се подхожда формално, като се представят всеизвестни факти, а понякога дори и публикувани по-рано материали с незначителни добавки, докато сериозните изследвания са доста по-голяма рядкост. Търновската конституция крие още много, много неизвестни. У нас се създадоха всевъзможни институти, центрове и други изследователски звена, но първата българска конституция така и не бе удостоена с подобно внимание.

И днес, въпреки че за нея е писано немалко, не може да се каже, че тя е достатъчно задълбочено изследвана. Понякога един макар и кратък по съдържание източник може да даде основание да бъдат променени дълго просъществували и считани за безспорни вече тези.

Ето как най-накратко протича работата по изработването на българската конституция след Освобождението. С три основни инструкции – две от април и една от месец юли 1878 г. – руското правителство очертава основната рамка на бъдещия основен закон на свободна България. Дадените за това насоки са съобразени с клаузите, залегнали в международните договори – първоначално със Санстефанския, а след това и с Берлинския договор. Междувременно продължава да се води дебат какво трябва да бъде по форма новото държавно управление на страната. По този повод се изказват различни мнения, които варират от идеята за създаването на модерна конституция, подобна на тези на съседните ни страни – Гърция, Румъния и Сърбия, до скептичните изказвания, че българският народ все още не е достатъчно политически зрял, затова и му е необходимо по-ограничено участие в управлението на страната.

С височайша заповед от 16 април 1878 г. за руски императорски комисар в България на мястото на починалия княз Владимир Черказки е назначен княз Александър Дондуков-Корсаков, който на 20 май същата година пристига в Пловдив – тогава временна неофициална столица на България. Руското правителство възлага на княз Дондуков изработването на проекта за органически устав на Българското княжество, а той от своя страна ангажира  Сергей Лукиянов, руски юрист, завеждащ съдебния отдел при руски императорски комисар. Към неговото име в последно време се прибавя и това на жандармерийския началник Евгени Янковски. В началото на ноември 1878 г. проектът е представен на руския цар Александър ІІ. През декември с.г. той е изпратен за обсъждане от специална комисия в Петербург, известна още като „особено съвещание“, където са направени редица промени. След това проектът е върнат в България, преведен и предоставен на Учредителното събрание, открито на 10 февруари 1879 г. в Търново. След бурни и понякога ожесточени дебати окончателният текст е приет на 16 април 1879 г.

Как обаче е протекла конкретната работа по съставянето на първоначалния проект,

познат ни като проекта „Лукиянов“, и кои други лица са взели още участие в нея, все още не е достатъчно ясно. Това, което знаем с по-голяма сигурност, е, че при изготвянето на текстовете, отнасящи се до Българската църква и просветата, участие взема и проф. Марин Дринов, завеждащ отдела за народното просвещение и духовните дела. Известно е също, че преди това служителят в канцеларията за външните дела Трофим Юзефович прави преводи на действащите тогава сръбска и на части от румънската конституция, които преводи са отпечатани през юли 1878 г.

Преди време беше публикуван на руски език със съвременен правопис, без допълнителните ръкописни бележки и корекции, документ, съхраняван в Руския държавен военноисторически архив. При публикуването му обаче съставителите са допуснали серия от грешки и пропуски, които всъщност се оказаха решаващи за неговото по-нататъшно изследване.

Въпросният документ с дата 20 септември 1878 г. е неправилно квалифициран като "Правила за избиране на първия български княз“. Съставителите явно са се подвели по началото на текста, без да съобразят, че останалата му по-голяма част касае съвсем други въпроси, свързани основно с бъдещото държавно управление на Българското княжество. Освен това те вероятно не са познавали текста на първоначалния проект на Органическия устав, изготвен от Лукиянов, който също започва с подобни разпоредби, отпаднали по-късно при ревизията на проекта от комисията в Петербург.

Другите грешки на съставителите са: премахването на номерацията на отделните параграфи при публикуването на документа, което създава впечатлението, че става въпрос за текст от общ характер, а не за юридически устройствен акт; не са посочени също мястото, където е съставен документът, и най-важното – неговият автор, които ясно личат в ръкописа: мястото на съставянето му е в Пловдив, където тогава е седалището на руския императорски комисар, а авторът му е Тодор Бурмов, активен участник в църковно-националната борба на българите през Възраждането, публицист и издател, пръв министър-председател на България след Освобождението, който по това време е вицегубернатор на Пловдив.

Всъщност за мен авторството на документа беше ясно още преди да разполагам с копието на оригинала, който колегите от архива бяха любезни да ми предоставят и за което им благодаря. През есента на 1878 г. княз Дондуков изпраща списък с 16 въпроса, по неговите думи на над 40 по-известни българи, т. нар. „нотабили“, 16 от които изпращат своите отговори. Пръв по време измежду тях е Тодор Бурмов. В своя отговор Бурмов представя основните си идеи за бъдещия органически устав, които напълно съответстват на съдържанието на разглеждания тук документ. Бях изцяло убеден, че той е съставен именно от Тодор Бурмов, което се потвърди и от ръкописната бележка в горния десен ъгъл на документа.

Овен като изявен общественик през Възраждането Тодор Бурмов има опит и в съставянето на подобни проекти. Откритият в архива на граф Игнатиев проект за автономно управление на българските земи от края на 1876 г., известен като „Желанията на българите“, покойният академик Христо Христов приписва именно на Тодор Бурмов. Подобен проект по-късно бе открит и в архива на британското Външно министерство.

Проектът на Тодор Бурмов съдържа 17 статии (членове), някои от които с два или повече параграфа – или общо 25 разпоредби, и всъщност представлява проект за държавното управление на Българското княжество. В него освен правилата за избор на първия български княз се уреждат редица основни въпроси, свързани с наследяването на княжеския престол, регентството, пълнолетието и вероизповеданието на княза и на престолонаследника, цивилната листа на княза и неговите правомощия, министрите и тяхната отговорност, наименованията и броя на министерствата, състава и правомощията на Обикновеното и Великото народно събрание, и други подобни – все конституционна материя. Прави впечатление също, че проектът на Бурмов доста стриктно следва въпросите до българските нотабили, което подсказва за евентуалното негово участие при тяхното съставяне, тъй като проектът предшества въпросите, т.е. когато е писал проекта, той вече е разполагал с тях, но публичното им оповестяване става по-късно.

Досега историческата наука приемаше, че първоначалният проект, известен с двете си редакции, като цяло е съставен от Сергей Лукиянов. Ако проектът на Тодор Бурмов беше един от многото проекти за държавно управление на България, каквито съществуват още преди Освобождението, а и след това, но остават неприложени, значението на този документ щеше да е по-ограничено. По-специалното му място се определя от няколко обстоятелства: най-напред той предхожда по време проекта на Лукиянов – изготвен е около месец и половина по-рано.

По-важното е обаче, че проектът не остава забравен, нито е игнориран:

повечето от неговите разпоредби са включени със или без изменения и допълнения в първоначалния проект на органическия устав. Това означава, че Тодор Бурмов, чието име почти не се споменава сред лицата, участвали в изработката му, е един от сигурните негови съставители. Текстът, залегнал в проекта на Бурмов, се явява основа, върху която по-нататък се изгражда останалата част на проекта за основен закон на българското княжество, за да придобие вида, в който е представен на руския цар. Времето, когато е завършен и представен проектът на Тодор Бурмов – 20 септември 1878 г., също дава важна информация за хода на работата по съставянето на органическия устав.

Всичко казано по-горе позволява да се правят изводи и заключения, които променят някои от наложените днес становища.

В тази връзка бих си позволил да изложа накратко моята теза по въпроса

Според мен първата редакция на проекта е изготвена още в Пловдив, преди преместването на седалището на руския императорски комисар в София в средата на октомври 1878 г. Затова аз бих нарекъл тази редакция „пловдивска“. След преместването на Съвета на управлението в София на практика по проекта се работи не повече от половин месец, защото в края на октомври той вече е завършен. Тогава е направена и втората редакция на проекта, която със сигурност принадлежи на Лукиянов. В нея той е нанесъл поправки и допълнения в над 80 разпоредби, без в тази статистика да се включват преномерирането на статиите и правописните корекции. В такъв случай не намирам никаква логика, ако Лукиянов е автор и на първата редакция, той да направи толкова много редакционни промени в собствения си проект, и то само седмица-две след като го е съставил.

Считам, че първата редакция на проекта за органически устав е изготвена от други лица, сред които със сигурност е и Тодор Бурмов, наред с Марин Дринов и вероятно споменатия Трофим Юзефович. След това с проекта като вещ юрист се заема Лукиянов, за да преведе текстовете във вид, подходящ за такъв акт, да изчисти евентуалните грешки и противоречия. Така се появява втората му редакция.

Търновската конституция остава с все още множество непроучени въпроси и неизвестни отговори. Много от нейните тайни остават неразгадани и най-вероятно те се крият в руските архиви. Оставам с надеждата, че нашето общество и главно институциите за в бъдеще ще обърнат по-дългосрочно и трайно внимание на историята на първата българска конституция, определяна като една от най-демократичните за своето време.