Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Потресения – 16

16 Авг. 2019КАЛИН ДОНКОВ
Pixabay
Той оцеля!

АЗБУЧЕН РЕД

Р. съвсем не е малко село и борбата на партиите при местни избори е ожесточена, с целия арсенал от обещания, компромати и най-обикновени лъжи. Тук няма  толкова много партийци, родовете се преплитат и не се влияят от програми и платформи, та агитацията се води чрез нарочно изпратени хора от голямата община. Като всяка работа, подхваната отгоре-отгоре, и тук кампаниите протичат  бързо и на едро, стръвта, която пратениците залагат е очевидно преголяма за тукашния кротък, но недоверчив електорат, затова пък заплахите в случай на евентуални непокорства са също тъй несъразмерни, почти зверски и по форма, и по съдържание.

Опитът от предишните избори в  Р. обаче е показателен, включително и за управлението на държавата. Не знам имам ли право да го разгласявам, защото той си е ноу-хау на местния кмет Красимир Д. Изобретено е по време на умерен културен гуляй по повод пенсионирането му от жандармерията, даден в кръчмата на Васко Пиката за кръг от някогашни съученици и сегашни ловни компаньони на новия пенсионер. Както обикновено в наши дни, началният плам на края на почерпката преминал в градивна критика на селския живот. Токът спира, водопроводът едва цъцре, арендаторът скубе, циганорът безчинства, медицинска помощ няма, гробарите вечно пияни, попът не идва, църквата ще падне. С натрупването на възражения срещу селските несгоди и неправди някак от само себе си изникнала идеята: „Що бе, Краси, да не те направим един кмет тука, ще лежиш ли на една военна пенсия и да гледаш как селото се затрива!”

Духът бил изпуснат от бутилката. И буквално. Дори не само от една бутилка, ако трябва да се придържаме към художествената правда. Останалото се извършило сякаш от само себе си: подписи, регистрация, нагледни материали. Дошло времето на обещанията и омайването на населението. Изредили се партийни водачи от областта, от столицата дори. Партиите не жалели командировъчни. (В минали години за избори в Р. са посрещали и председател на парламента.) На селяните предлагали мост (по една случайност река вече имало), автобусна линия, винпром и консервен комбинат, надлъгвали се като за световно, изсилвали се, набирали скорост. Добре, че кампанията е само месец. Красимир се подсмихвал, черпел умерено и накрая разлепил плакати – сериозен портрет в униформа, под портрета пишело: „Ще отворя аптека в Р.”

И с този плакат спечелил изборите.

– Как ти дойде за аптеката? – питам го сега, когато аптеката е минало, ще трябва да се измисли нещо ново.

– Реших да карам по азбучен ред  - вдига рамене кметът. – Нямаше аптека в село, хората се бяха изтормозили. Отворихме я наистина, днес сме нещо като околийски център с тая аптека: идват болни хора от барем петнайсет села. Но беше голяма мъка – всичките разрешения ги даваха управляващите, отмъщаваха си докрай.

– А сега – подпитвам, вече настина заинтригуван, – сега откъде ще я почваш?

– Сега ще отворя речника – отговаря резервистът . – Щом те усетят, че изпълняваш, трябва да си много внимателен...

 

ЛОВЕН ЖИВОТ

Дончо Цончев бил на лов в някакво ямболско село. Върна се и поиска да ме види. Желанието му се изпълни в полупразната следобед „Дивите петли” на Графа. Беше изгладнял и възбуден. Разказа ми преживяното – лов и нищо повече. Точно както се иска. Канели го навсякъде из държавата – да се снимат с него, ако не ударят дивеч колкото за снимка. Но така натрупвал познанства и истории поне за още един писателски живот. Време било и аз да размисля и да се присъединя към литераторите от ловния бранш.

Беше конкретен: водачът на ловната дружинка в онова село цяла вечер го разпитвал за мен, уговорил го на всяка цена да ме заведе на един ВИП лов, да съм ударел нещо и да видя знаменити местни ловци и чешити. Човекът бил мой читател и очевидно си вярвал, че такава ловна покана не може да бъде отклонена.  Дончо, естествено, приел поръчката и също мислеше, че това е предложение, която не може да се отхвърли. „Така се започва – посвети ме той, – включваш се  в ловния живот на държавата и един ден, ако още те държат краката, стигаш до ловен излет със самия Живков.”

Никога не разбрах него самият Живков бе ли го водил на лов, или не. Но сигурно беше, че го викаха от цялата държава. Веднъж, при друго излияние, в друга кръчма, Дончо бе резюмирал нещата така: ”След толкова ловни излизания започваш да си мислиш, че България е съставена единствено от самохвалци. Тартарен до Тартарен!”

„Кажи на човека – отговорих му аз тогава, – че по принцип не гърмя по невинни същества. Иначе – нищо лично. Поканата ме ласкае. Вместо той мене на лов, готов съм аз него да го заведа. На бар.” Дончо прие отказа съвсем ведро. Човек да помисли, че не аз на него, а той на мене е отказал да ме уреди с лов. Не бях наясно дали ми повярва, затова му разказах сибирската ловна история, в която наистина бях участвал, но в която нямаше никакъв лов.

Беше октомври, съвсем под Полярния кръг. Мързелив вятър премиташе първия сняг около туфите и дънерите на посивяващата тайга. Кацнахме на брега на черната река Вилюй. Водата в дълбините тъмнееше като антрацит, а в шепа или в чаша бе прозрачна. На пристана за лодки медно искряха черупките на съблечени водолазни костюми. Някакъв човек от селото бе изчезнал и го търсеха в реката.

Кметът в дървената си канцелария поиска първо да види „лицензията”, за да изберем  датата. Бяха ни дали разрешение за отстрел на един лос. Между нас нямаше ловци и този документ някой от придружителите го бе изкрънкал от властта в диамантения град Мирний, за да отбележат някак идването на чужденци в района, рядкост в ония времена. Когато научаваха за нея, тази „лицензия” извикваше сърбеж  у всички руснаци и якути. Но ние, двамата българи и фотографът на „Литературная газета”, се държахме неподобаващо миролюбиво и след цяла седмица двусмислени разговори се прибрахме в Мирний със скъпоценната хартия в джоба. По-точно, в моя джоб. Този  отказ от ловен излет в тайгата ни направи толкова известни в цяла Якутия, че на връщане дори екипажите по местните самолетни линии ни гледаха с любопитство: „Отказались? Правда?” *

Почти същото ми каза шефът на ловната дружинка в Ямболско, когато се видяхме в София и наистина го заведох на бар. „И ти се отказа? – облещи се той – Не е истина!”

На нормалните постъпки никой не им вярва.

Видях лос след време, в една зоологическа градина посред Европа. Смаях се: не бях допускал, че това е толкова величествен звяр. Беше едър, мързелив самец. И мрачен, какъвто харесвам. Изпитах и незначителна гордост, разбира се, загдето, без да съзнавам, съм постъпил правилно. Изглежда, като те откарат насред природата, инстинктите ти заработват.

Дончо, обаче, нещо бе разсъждавал около моята позиция, защото веднъж, без никаква връзка с онова, за което си говорехме, ме изненада: „Ти да не мислиш, че на всички, дето ходят на лов с бай Тошо, им се гърми? Хващам бас, че винаги в групата има и поне трима-четирима вегетарианци. И ги знам кои са!” Беше прав, някои от тях и аз познавах. Изглежда ловната страст у някои хора възниква и гасне според случая...

 

ЕПИСТОЛАРИЯ

Пликът на това писмо остана у известния филателист Григор Томанов. Дори не знаех, че освен по марки, тези колекционери си падат и по пощенски пликове, с нещо забележителни сред другите. Според Гришата мястото на нашия било направо в пощенския музей, но и той ще го запази и може би ще го покаже на изложба.

Различното на въпросния плик бе адресът: ”София. Калин Донков.” Няма улица и номер, няма жк и блок. А писмото бе пристигнало, една сутрин го намерих в кутията си. Гришата ми обясни, че въпрос на чест е за добрите пощи по света да доставят всяка подадена пратка, независимо от грешки и непълноти в адреса. Получавал бях писма, насочени през писателския съюз или през СБЖ, от там ми ги предаваха, или дописваха адреса и ги провождаха по пощата. Но такъв случай – само с града и лицето, нямах. Помня, че сравних ситуацията с чеховия разказ, с онова „на село, за дядо”. Гришата силно се заинтересува, и преди всичко: стигнало ли е писмото? Упътих го за справка при Чехов. Веднъж-дваж разказах случката в писателска компания, но видях, че освен с недоверие, ме гледат и с неприязън. Хем не им се вярва, хем смъди. Прекратих.

В писмото възрастен човек искаше помощ по семеен проблем. Живеел с внучката си, а внучката я осъдили за начет и пребиваваше в Сливенския женски затвор. При него останал синът й, момче в пубертета. Оплакваше се, че нямал сили да се справя с него: не учи, изчезва от къщи, хванал се с някакви музиканти и понякога със седмици го няма. „По-добре мен да затворят, а тя да си гледа детето” – простодушно предлагаше старецът.

Това необикновено писмо, по необикновен начин и в необикновен плик стигнало до мен, съвсем недвусмислено ме задължаваше. Не знаех откъде да го подхвана. Социалните служби в онези времена не бяха популярни. В кафенето на съдебната палата го показах на прочутия адвокат Корнажев. „И аз пиша книги – рече, – но никой не ми праща писма без адрес.” Но уважи екзотичните обстоятелства и се обади на своя колежка от Пазарджик да се намеси в драмата. Повече писма не получих, но от самия Корнажев разбрах, че момъкът е в гимназията, свири в музиката, а майка му е получила намаление на срока и скоро ще я пуснат. Корнажев вече влизаше в политиката, не живя дълго. От дядото, моя кореспондент, повече не получих вест. А и всичко се смени, сякаш вратата към миналото се затръшна завинаги.

Но през юни, в Малта, на електронната си поща получих странно писмо. Онзи Йовчо, дето някога опъваше нервите на дядо си, ми се обаждаше от Тампере. Тук загадъчното беше, че адресът ми този Йовчо нямаше откъде да го има, но се беше сдобил и ако не е от изтичането на данни от хакнатата НАП, значи загадката остава. Писмото бе сдържано и интелигентно. Смятал, че щом съм бил ангажиран с неговия „въпрос”, редно било да науча резултата. Почакал, докато бъде сигурен в него. Напуснал България отдавна, създал семейство в Тампере, жена му е финландка, има и две дъщери студентки. Кларнетист в общински духов оркестър. Повечето музиканти са балканци, само Костурица липсва. Семейно почти всяко лято са в България, майка му живее в селце край Пазарджик, пали свещи за всички, които са го „опомнили” на времето. И за живите, и за умрелите. Сега е дошъл ред да напише на всички, че усилията им не са били напразни. Смята, че е получил от живота онова, което не се добива лесно: дом, семейство, работа, и че всички, които са му отделили време и някакво усилие, имат право да научат това.

Имаше и покана: ако някой ден имам път към  Тампере... Взех го за шаблонна куртоазия, но после размислих. Мъж, който след толкова години носи някаква благодарност под сърцето си, едва ли ще се излага да куртоазничи.