ТЮТЮН

С капитан Марко Боримиров седяхме в рибарска кръчма в квартал Аспарухово и си разказвахме ергенски истории. Беше хубав сън, сладостен. Но не заради виденията от нашите надлъгвания, а защото през цялото време на този сън палехме цигара от цигара, вдишвах забранения дим от войнишката си младост и вярвах в безсмъртието, както може да се вярва само в сънищата. Предпазлив съм към тях, най-вече заради пробуждането. То заличава измамното щастие от нощта – загубваш всичко, в което си се потопил, и обикновено никога повече не го намираш. И обратното – прекратява кошмар, който в съня ти е изглеждал безкраен.

Единствено сънищата с цигарите ме радват и преди, и след. Наслаждавам им се, докато са сън. И ми олеква, когато открия, че всичко е било само това. Защото се събуждам с ужас, че съм се провалил – пропушил съм, след като години съм бил „чист”. И ликуващ установявам, че е било едно съвсем невинно сънуване. Не се случва често, но го помня дълго. И този сън с артилерийския капитан Марко Боримиров ще остане в паметта. Почина Боримиров, кога още почина, а ето че се върна да изпушим по някоя и друга забранена папироса. Трябва да имаше някаква връзка с това, че обявиха за разкрито огромно производство на контрабандни цигари. Сигурно сме решили да изпреварим мерките на властта и да запалим за последно.

Отказах тютюна безпроблемно и „от раз” и никога вече не посегнах. Оставих пакета на масата в Унгарския ресторант на „Раковски” и вярвам, че е още там. Ресторантът го няма, но пакетът си стои. Не страдах, не се съблазнявах, не гонех пушачите от стаята. Обичах (и днес още) да вдишвам дима на запалена наблизо хубава цигара, от пура, от лула. Изпитвах реално угризение: тютюнът ми беше един приятел, винаги с мен в самота, в тъга и в грижа, нищо не беше ми направил, а аз го бях зарязал без колебание. Минавало ми е през ум да се сдобрим, но се сдържах: майка ми бе жива и знаех, че това ще я натъжи.

Оказва се, че този ми стил на раздяла с цигарите – без драма, без вопли и тормоз на околните – така е респектирал обкръжението ми, че се помни и до днес. Куп дами тогава усилено ме даваха за пример на съпрузите си и някои постигнаха успех. По-късно опитаха да повторят номера със синовете си, но напусто. Времената се промениха. Разпростря се забрана – замалко световна – върху пушенето. Навъдиха се апостоли на въздържанието, немалко народ си вади хляба с пропаганда и контрол.*

Изненадвам се, че дори вътрешно не вземам страна. Бил съм вече пушач и знам, че пушачите не са по-долно качество от останалия свят. Не са вредни, не са изостанали, не са по-малко полезни от другите човеци. Нито пък тези, които не пушим, сме по-интелигентни, по-извисени и въобще по-важни за обществото. Впрочем, не знам какво ще е бъдещето – вкъщи само двамата с компютъра не „пием” тютюн.

Интересен коментар направи по проблема Тончо Русев. Припомняхме си моят почти сензационен отказ от цигарите и той отсъди:

– Добре, че тогава на това се гледаше спокойно. Като те познавам, ако беше днес, никога нямаше да ги захвърлиш.

Няма как да проверим това....

ПРЕ-КРАС-НА

Ще заглъхне и това ехо, но кога? Смъртта край Своге не се разтваря в обичайната тегоба на всекидневието, тя някак отделно тежи в душите. „В такива зли есени – каза ми веднъж Андрей Германов – шумата не иска да падне жълта, тя сякаш чака да почернее.” Той си имаше дълбока тайна болка, онази, която го уби, може би говореше за нея. Но такива думи съкрушават, засядат в сърцето. Тъй са написани народните песни: гората отхвърля красивата есенна дреха, траур ще сложи гората. Така е било в народа. Без телевизия бедата се е разпространявала и изстрадвала от мълва, от песен. Така се е записвала в паметта. Но не и там, където е ударила пряко и непоправимо. Че и днес. Мъртвите чакат ред за погребение – някой засече ли го тоя ужас? Бран ли някаква се беше състояла, чума ли беше минала? Не, асфалт.

Верни читатели ми припомниха какво вече съм писал за асфалта. Това за пореден път не ме изпълва с гордост. Е, писал съм, но какво от това? Дори не съм го писал, а само съм го казал. Интервюто е от 2012 г., посветено е било на Деня на будителите, но Ива Йолова не се е сдържала да го подлюти: „Нищо не казвате за магистралите, например...” Е, и аз послушно го казвам, как така ще прескочим магистралите:

„Магистралите са алфата и омегата за тази странна държава. Мисля даже, че ние не ги заслужаваме. Но те са твърде насъщни за властта. Защото днешната власт се храни с асфалт.
Тя от асфалта укрепва, налива се, добрува. Българският асфалт не е обикновен битум, какъвто вадят в Албания. Българският асфалт е съставен от сиромашки обеди и вечери, от детски и пенсионерски надбавки, от зимни обувки и лекарства, от студени радиатори и преглътнати сълзи, от зачеркнати планове и смачкано бъдеще – от всичко, за което сме се трудили и на което сме се надявали, но което едни симпатяги превърнаха в асфалт.

Защото асфалтът е черният хайвер на властта!”

Още тогава съставът на българския асфалт е бил обществена тайна – щом един поет го е знаел! Днес, след Своге, в този състав бих добавил само кръвта и смъртта. И черните забрадки... Запомнило се е, обаче, това за черния хайвер. Цитираха го тук-там, в ефира дори се промъкна и превъртя, в парламента опозицията, казват, ухапала властта. Но управниците го преглътнаха без усилие. Черен хайвер, все пак...

И какво? Днес ние сме една държава с магистрали, но без пътища. Безпътна държава.

Уви, в такава държава, която никъде не отива и нищо не се променя, думите живеят по-дълго.

Затова вероятно не мога да забравя как един хубавец току след траура провъзгласи по телевизията: „Инфраструктурата ни е прекрасна”...

Никой не напсува. А знам ли?

НАШИ?

В стари броеве на сп. „Летецъ”, излизало в България между двете войни, си спомням майсторски изрисувана реклама: старец и момченце, с ръка на очите, гледат преминаващи в небето самолети. „Наши, сине, наши!” - обяснява дядото. Цялата картинка е затрогващо приповдигната, възторжена. Това е времето на българската национална лудост по небето, по родното въздухоплаване и небесна военна мощ. Култът към авиацията и авиаторите е между другите спояващи народа идеи, тогава е породена необикновената любов към българските летци – много скоро те ще се отплатят с живота си за нея. Амбицията да се създаде мощна, победоносна българска авиация е и в отговор на унизителните забрани на Ньойския договор, раната е жива. По това време в страната има много популярна кампания за купуване на нови самолети, има подписки, продават се пощенски марки. Сметнал съм, разгръщайки хубавото старо списание, че онази картинка с „нашите” самолети е част от нея. И не съм се излъгал.

Излъгах се после, когато за първи път видях незабравимата скулптурна група „Самолети” от Николай Шмиргела. Трима души и дете са дигнали очи към небето. С делничния човешки жест, тази вдигната над челото ръка, те сякаш са се устремили към висотата. Отлично съвпада с настройката на човешките същества – идващият от небето моторен звук въодушевява и привлича.

Ето действителната история. През май 1937 г. германски военни самолети бомбардират и сриват испанското градче Герника. Тогава Пикасо създава знаменитата си творба, а Шмиргела, почти едновременно с него, извайва своите „Самолети”. Всички биографи и художествени критици впоследствие подчертават, че тази скулптура е създадена без връзка с гениалното платно на испанеца. Осенен от реалната драма на века, авторът оставя знак за нея в българското изобразително изкуство. Но историята се развива.

Оригиналът, посветен на трагедията в Герника, е висок 30 сантиметра. Когато войната стига до българското небе, Шмиргела отлива скулптурата в цял ръст. Бомбите й дават друг адрес, нейните герои се взират към идващата откъм облаците смърт. Когато бомбите наистина почват да падат, многозначителната творба е вече на мястото си.

Светлин Русев ми разказваше, че притежава снимка, на която скулптурата стои сред разрушена от бомбите зала. Посред руината фигурите продължават да гледат небето. Притисках го да я потърси, исках да го отпечатам в списанието, което правех тогава. Не излезе нищо от това. Той наистина притежаваше много снимки, може още да е там. Ако някой я намери, където и да е, тя заслужава да стои на отделна страница в историята на българското изкуство.

Днес тази майсторска и впоследствие всенародно изстрадана творба е пред входа на Софийската галерия в Градската градина. Фигурите на нашите предходници, излезли от своите дюкяни и работилници все още се взират в зенита – чуват бръмчене от аероплани. Напусто: летящите крепости са отлетели, „нашите” вече не се мяркат в небето. Изплува едно обогатено от самата й история внушение: когато бомбите падат някъде далече, те лесно се пренасят върху нас самите.

Остава и магическият факт: изкуството предсказва, то се знае, човекът само понякога (и никога навреме!) успява да разчете неговите послания.

_________________

*Неотдавна любознателна докторка ме разпитваше за писатели от миналото. Повечето от тях не бях виждал живи, други бях, но отдалече. Димитър Димов съм срещал лице в лице – и отблизо, и в разговор, и дори на маса. Жената искаше да чуе от очевидец: пушил ли е авторът на „Тютюн”. Не можах да й услужа – не помнех или пък не бях забелязал. Въпросът й бе професионален и законен, мен оттогава ме човърка друго: дали тази кампания с обяснима цел, но хаотична и без мярка в средствата, няма да усложни и без това драматичната съдба на този всенароден роман. Или просто ще се ограничат с лентичка: ”Т. е опасен за вашето здраве”?