„След дъжд качулка“. Така си казахме преди четири години, когато политиците пърхаха като подплашени пилци след аферата „КТБ“, и обещаваха да сторят всичко, за да не се повтори грабежът. Същото си рекохме и тези дни, след като се разбра, че близо 200 хиляди българи са изгорели покрай фалита на кипърския застраховател „Олимпик“, а управляващите се заклеха да им помогнат да си върнат парите. А колко пъти сме повтаряли тези думи междувременно по повод на други скандали и крупни далавери, човек направо го е страх да се замисли.

Съвсем спокойно можем да направим същия коментар и покрай заканите на политиците – и управляващи, и опозиционери, да оправят кашата, която забъркаха в отношенията със Скопие. Измина едва година от подписването на прословутия договор за добросъседство, който уж трябваше да разреши всичките ни междусъседски проблеми и тревоги. Това беше кратък период на безоблачно двустранно щастие, преминало в братски прегръдки, клетви за вечно евроатлантическо другарство и съвместни чествания на този и онзи исторически герой. Изведнъж обаче се оказа, че комшиите съвсем не са се отказали от досадния и силно дразнещ навик да забиват македонския флаг във всяко парче от българската история, което им се хареса. Когато този простичък факт ги плесна в лицата, родните лидери първо запремигваха на парцали. А после поред започнаха да сипят тежки упреци към скопските си партньори, с които довчера дружески се тупаха по раменете, и да мъдруват как да излезем от внезапно заплелото се положение. Е, как да не си кажем: „След дъжд качулка“!

А реално погледнато сюрпризът, който ни поднесе Скопие, изобщо не беше неочакван. Договорът за добросъседство не ни подсигурява никаква защита в подобни случаи. С него се разбрахме да честваме заедно общи исторически събития и личности (неясно кои); да работим за разрешаване на споровете в историята (отново неясно кои); да не предявяваме териториални претенции едни към други; да не се месим във вътрешните си работи; да се борим с пропагандата от страна на медии и частни лица, използващи езика на омразата. И толкова. Не се записа нищо, с което да се разграничи съвременната македонска държава с нейния официален език, история и култура от българската, както гърците направиха в споразумението за името на Македония.

Още тогава беше пределно ясно, че, губейки полето на античната история, скопските „политичари” ще изместят основата на македонската идентичност върху българската история. Затова изобщо не беше изненадващо изказването на премиера Зоран Заев от началото на август, че „Илинденското въстание е македонско”. „Ако някой гражданин на България иска да го чества, нека го чества”, пренебрежително допълни Заев. И така ясно показа, че смята собствените ни исторически претенции по въпроса за съвършено несъстоятелни. По неговата логика, както се събират двамата с Бойко Борисов, за да почетат въстанието, така биха могли да се присъединят към американския президент Доналд Тръмп, за да отбележат заедно годишнината от Американската революция.

Предусещайки предстоящата лавина на обществено недоволство, първа у нас реагира водачът на БСП Корнелия Нинова, известна с близките си контакти с братския Социалдемократически съюз на Македония (партията на Заев и наследник на местната БКП). „Историческата истина е една и не може да бъде пренебрегвана и преиначавана. С цялото разбиране за сложната вътрешнополитическа ситуация в Република Македония, предстоящия референдум и деликатните баланси, нека те не се решават за сметка на България и да не се поставят на изпитание крехките основи на добросъседството, градени с труд и надежда през последната година”, написа Нинова във "Фейсбук". И обвини Борисов в „политика на мълчаливо съгласие с такива изявления”. Висши функционери на соцпартията пък изведнъж прозряха, че имало „дефекти” в договора, който доскоро приветстваха, и това било „слабост на българската дипломация” (водена от ГЕРБ, беше подтекстът).

При това положение Борисов, който считаше, че е оставил македонския въпрос зад гърба си (и се е записал в дипломатическата ни история с разрешаването му), се принуди да реагира – закани се, че когато дойде време България да се изкаже за присъединяването на Македония към ЕС, ще си спомни думите на Заев, преди да вземе своето решение. Включи се и външният министър Екатерина Захариева (чието ведомство е пряко отговорно за всяка буква в договора), която се обърна към Корнелия Нинова (не към македонския премиер!) с коментара, че въстанието „географски може да бъде наречено и македонско, и тракийско, но исторически е българско”. Въобще официалната реакция на правителството беше доволно мека и размита. Шумът, който се вдигна у нас, все пак се оказа достатъчно силен, за да притесни Заев и да го накара да обяви, че „ние, политиците, понякога правим и грешки”. Но не чак толкова силен, че да го принуди да признае в какво точно се изразява грешката, още по-малко да я поправи.

Разбира се, подобна ситуация не можеше да мине без участието на „Обединени патриоти” (ОП), които неотдавна бяха обявили, че македонизмът едва ли не скоропостижно е погинал със сключването на договора. Съпредседателят на ОП Волен Сидеров заяви, че ще внесе в парламента проекторешение за анекс към споразумението, който да гласи, че „Македония ще се въздържа от всякакви спекулации и опити да присвоява исторически личности или събития”. От ВМРО изненадващо обявиха, че разбират изказванията на Заев, тъй като били произнесени в контекста на кампанията за предстоящия референдум за името на неговата страна. И кротичко призоваха: „Няма да пригласяме на онези, които искат да сме разделени. Но не им помагайте и вие, моля. Оставете общата ни история на мира, за да можем заедно да изградим общото си бъдеще”.

Като погледнем цялостната картина, всеки се измъква от ситуацията както може. Правителството отправя неясни закани за момента, в който интеграцията на Македония ще влезе в дневния ред на евроатлантическата общност, знаейки прекрасно, че нашите интереси и сантименти са последният фактор, който може да повлияе на този процес – Западът иска Скопие в своята орбита и посегателствата към българската история са дребно камъче, което ще бъде подритнато настрани. БСП има грижата да се дистанцира от неловкото положение, в което изпадна след безусловната подкрепа, която даде на договора и лично на Зоран Заев, и да прехвърли всички негативи от ситуацията на управляващите. Най-трудно е на родните националисти – хем трябва да защитят политиката на правителството, в което участват, хем да запазят патриотичния си имидж, който в случая изисква решително действие. Предлаганият от Сидеров анекс обаче е повече от съмнителен, най-вече заради споменатия по-горе геополитически фактор – подобно допълнение към договора на практика ще изисква работата по него да започне отново, а за това няма време – битката между Запада и Русия за Македония се води сега и никой няма да я отложи заради нас.

Това е положението – възможностите за действие са повече или по-малко пропиляни. И най-вероятно няма дори да се опитаме да се възползваме от оставащото ни поле на дипломатическо действие. А всичко, което родните политици обещават да направят, е просто опит да се притъпи обществената реакция по случая и да се разсее недоволството от неадекватната им (за пореден път) политика. И тук няма как да се разделят на управляващи и опозиция – договорът за добросъседство беше одобрен с единодушие от парламента. Това може би е най-лошото в цялата история – отговорността е обща, което ще рече – ничия.