Медия без
политическа реклама

Почина актьорът Вълчо Камарашев

09 Апр. 2020
Снимка: БГНЕС
Вълчо Камарашев

Известен на младите поколения най-вече от тв рекламата със салама и „бай Вълчо“, актьорът Вълчо Камарашев – легенда с над 150 роли в театъра, киното и телевизията, почина на 82 години. За кончината му съобщи директорът на Театър „Българска армия“ Мирослав Пашов.

Роден е на 12 септември 1937 г. във Видин, но израства в Бургас. Завършва актьорско майсторсто във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1959 година в класа на проф. Филип Филипов – същият, от който излизат и Виолета Бахчеванова, Васил Стойчев, Асен Кисимов... Любопитен факт е, че плененият от театралното изкуство Вълчо постъпва в академията преди да е завършил гимназия - средното си образование приключва междувременно като частен ученик. 

Кариерата му започва с три години в Бургаския театър, където играе в постановки на Юлия Огнянова и Леон Даниел. След това по разпределение е изпратен в Перник, а после и в Русе. От 1977 година в продължение на две десетилетия играе в „Сълза и смях“. Завършва кариерата си на сцената на Театъра на армията.

След филмите с негово участие са „Тримата от запаса“, „Осъдени души“, „Вилна зона“, „Служебно положение ординарец“, „Дело №205 – П.К. Яворов“, „Войната на таралежите“, „Всичко е любов“ и др. Последно го видяхме в сериала „Откраднат живот“.

До края на живота си той бе голям почитател на театъра, като член на академия "Аскеер" гледаше всички нови постановки. 

За съжаление, заради карантината няма да има възможност големият актьор да бъде изпратен с поклонение, уточняват от Театъра на армията.

Като поклон пред паметта на бай Вълчо припомняме тук негово интервю пред в. „Сега“ от 2013 г.

 

 

Артистът не се пенсионира, той просто умира

Гледахме Йовков, Вазов, Елин Пелин, а сега ги няма. Как може по телевизията да не показват творби на Яворов и Алеко Константинов, диви се актьорът Вълчо Камарашев

Мариана Енева

 

- Роден във Видин, а пък бургазлия. Как така?

- Да, аз съм роден във Видин, но баща ми е бил моряк, та майка още преди раждането ми е отишла до Видин и са се качили на пътнически кораб. Получило се така, че родила внезапно във Видин. След раждането излязла от болницата, там сме стояли пет-шест дни и сме се прибрали в Бургас. Така че съм израсъл в Бургас от най-млада възраст и се смятам за бургазлия, защото бях там, докато стана студент. Това, което ме привлече към театъра, е, че моята учителка по история Любов Пулева (вечна й памет) организираше драмсъстави и правехме пиеси. Започнал съм още в прогимназията в "Българи от старо време" на Каравелов, след това в Трета гимназия - "Защо мистър Бидъл", после в 10 клас "Врабчови хълмове" на Хлебников. И така постепенно дойде желанието за ВИТИЗ, още в 9-10 клас започнах да играя малки роли в постановки на Бургаския театър, там където трябваше да играят млади момчета. Театърът ме увлече така, че кандидатствах във ВИТИЗ с незавършено средно образование от 10 клас, и ме приеха при условие, че завърша 11 клас през 1954 г.

- Чувала съм, че сте добър домакин. Това наследство от Бургас ли е?

- (Смее се.) Да, понякога ми е приятно да готвя, по-рано повече, сега по-малко. Като бургазлия любимата ми гозба е рибата, най-обичам печена риба.

- Драматичен или комедиен актьор сте, след десетки роли в киното и театъра?

- Някъде съм ги записал, сигурно са над 150 само в театъра. Не обичам това разпределение на драматични и комедийни роли. Моят любим режисьор, от когото най-много съм научил, е Леон Даниел. При него започнах в Бургас. Спомням си, че след първата година той направи една постановка "Сизиф и смъртта". Извикаха ги в София - Вили Цанков беше директор, Юлия Огнянова и Леон Даниел, и след 3-4 дена ние ги чакаме рано сутринта на гарата и те слизат от влака, Вили излезе напред и каза: "Спокойно, спокойно, Леон го уволниха, ние с Юлия си подадохме оставките, вие ще решите какво ще правите". И до обяд почти всички млади си подадохме оставките. Разбира се, не ги приеха, защото не бяхме навършили три години по разпределение.Тогава една голяма част от актьорите отидохме у Леон, той ни успокои, че се разделяме: "Но с някои от вас пак ще се видим". Леон след години ме покани във Военния театър и пак се събрахме. Помня две неща от него. Първото е: "Забравете тази политическа измишльотина за положителните и отрицателни герои. В живия човек доброто и злото вървят заедно ръка за ръка. Светците са само в Библията, а престъпниците трябва да бъдат в затвора". И второто: "В човека винаги има една сложност, винаги и в най-добрия човек има недостатъци и е правил грешки. Чистата комедия стига до пошлост, а чистата трагедия стига до скука. Винаги комедията си остава комедия, но от време на време има някакъв преход към сериозното, дори и към драматичното. Винаги в трагедията има нещо весело. Вземете великия Шекспир - има ли негова трагедия, в която да няма хумор?" Точно това запомних и то ме привлича най-много. Чистата комедия и чистата трагедия не ме влекат, имал съм своите пристрастия, но това си е моя лична работа, допада ми трагикомичното - там където се смесват едното и другото. Някъде е повече трагичното, другаде - комичното, важното е да ги има, като в живота.

- В кого вярвате и срещу кого протестирате днес?

- Привкуса на политичност аз ще отбягна, защото в живота си и три минути не съм бил член на партия. Винаги съм искал да бъда духовно независим, но и винаги съм гласувал, имал съм своите пристрастия, но това си е моя лична работа. В кого вярвам и срещу кого протестирам? Вярвам в този, който ме харесва, с който сме близки в мислите си. Не вярвам в тези, дето не умеят да водят диалог.

- Кога човекът и актьорът у вас достигат до единомислие?

- Когато драматургията и материалът, в които трябва да се потопя, ми харесат. Много често това, което приемаме да работим, не ми харесва и тогава често споря с режисьора, макар че той е ръководещият. Това е естествено и нормално, в живота винаги има сложности и противоречия. В театъра почти нямам случай да откажа роля, защото ние, като щатни, сме задължени да приемем. Отказвал съм участия някакви в телевизията. Някога имаше Телевизионен театър всеки понеделник, за който на мен ми е много мъчно и съжалявам, че отдавна го няма. Защото гледахме Йовков, Вазов, Елин Пелин, а сега няма нищо. Сега ние си отрязахме корените! Младите, които срещам, не знаят кои са нашите класици. Как може по телевизията да няма един Яворов, един Алеко Константинов!

- Навремето се правеха по около 25 филма годишно, днес са 5-6 пъти по-малко. Кой има вина за това?

- Това е моята голяма мъка и болка, защото наистина правехме по 25, понякога и повече филма. А когато се правят толкова филми на година, винаги имаше 4-5, които бяха много добри. Сега се правят само 5-6 филма. Вярно е, че това е свързано с икономическата криза и липсата на пари. В една малка страна като България държавата трябва да субсидира киното. Да се надяваме, че ще се измъкнем някога от това време на стагнация.

- В този смисъл как Ви се струва състоянието на българското кино в момента и новите процеси на "модерно" възраждане?

- По-малко са хубавите филми, защото по-малко филми се правят. През последните години ми хареса "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" - според мен най-добрият през изминалите 4-5 години. Не напразно взе толкова награди. Хареса ми и този за любовта Love.net, "Пъзел" също е добър. Естествено е, че сега са малко хубавите филми, но това не е само в областта на киното. Основният проблем е, че днес нашето изкуство се стреми към забавление. А чистото забавление стига до пошлост, както казваше някога Леон. Трябва да има повече духовност и стремеж към естетика.

- Как ще коментирате факта, че във време на големи промени и дори катаклизми на всякакви житейски истории, които сценарист трудно би могъл да измисли, нямаме голям и впечатляващ филм или пък театрална постановка?

- Миналата година бях в тази комисия, като вече нещатен, за наградите "Аскеер", които моят театър въведе да се раздават тържествено преди 24 май. Гледах почти всички представления, а ми харесаха три постановки: "Рицарят на светия дух" на Маргарита Младенова в камерната зала на Народния театър, "Нощна пеперуда" на Явор Гърдев и "Завръщане във Витенберг" на Иван Добчев. Добрите постановки са малко. Преобладава комичното забавление, в което много често се губи дълбочината. Бих искал в никакъв случай да не забравяме нашето минало, да не забравяме нашите класици, вече казах - и хубави филми за нашето съвремие. Нямам нищо против комедията, но от време на време трябва да има нещо духовно!

- Какво мислите за интелектуалното ниво в кино- и театралното изкуство?

- В изкуството, в частност в театъра и киното, трябва да има всичко. Но все пак, тук вече ще цитирам нашата голяма режисьорка Маргарита Младенова от театър "Сфумато", която преди година каза, че я смущава и притеснява, че съвременният театър отива и върви към забавление. Чистото забавление винаги стига до не особено добър вкус и... пошлявина. И когато преобладава технологията, естетиката и хармонията някъде се губят.

- Снимате ли в киното, или преминахте само на реклами?

- Вярно е, че напоследък по-малко участвам във филми, първо, защото много по-малко филми се снимат. Второ, ще кажа моята любима закачка, че сега в българското кино гледаме как младите мъже се стрелят и младите момичета - събличат, затова и за възрастните артисти има по-малко работа. Участвах наскоро с малка роля в един италиански сериал "Целуваме ръце", още не е дошъл у нас. А последната ми по-голяма роля в хубав филм, който снимах в България, беше "Пътят към върха на хълма" на режисьора Валя Фиданова. Харесах го заради неговото сложно мислене и духовност. Мина доста незабелязано, не се писа много. А рекламата не ме забавлява много, това е кратка работа, за един ден. Последно рекламирах някакво лекарство, обаче често си повтарям това, което сър Лорънс Оливие каза преди повече от 20 години: "Артистът не се пенсионира, той просто умира". Винаги във филмите и в театралните постановки се намират роли и за възрастни. И още нещо, което винаги повтарям: "Колкото и да ни е тежък животът, колкото и да ни е трудно, усмихвайте се повече бе, хора!

Ключови думи:

Вълчо Камарашев, актьор