Иван Александров Билярски е роден на 1 юли 1959 г. в гр. Шумен. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“. Професор е по средновековна история в Института за исторически изследвания, БАН и по история на правото и институциите в УНСС и ВСУ. Публикувал е над 20 книги, както и над 250 статии и студии в почти всички европейски страни, САЩ и Япония. През 2016 г. излиза книгата му „Срещи“, разказваща спомени за непознати хора, останали скъпи непознати.
-------------------------
1. ПЪТЯТ КЪМ СОФИЯ
Аз твърдя, че съм от Видин. Живеехме в половин апартамент с изглед към Дунава и от реката ни делеше само градската градина. Красота… А апартамента го деляхме със сменящи се по разпределение артисти от театъра. Нямахме си телевизор, но всъщност повечето семейства нямаха, а децата ходехме при съседите, които вече се бяха сдобили с такъв, всеки носейки си столче. Коста Василев имаше телевизор.
„Чичо Коста, може ли да гледам у вас „Фюри“?
„Може, разбира се!“
Така бе и с българския сериал „С пагоните на дявола“. Беше партизанско-разузнаваческо-приключенски. В главната роля бе Димитър Буйнозов, а участваха още Любомир Кабакчиев, Иван Кондов, Никола Анастасов. Не помня почти нищо от съдържанието, освен че имаше добри руснаци и български комунисти и лоши немци. Мисля си, че не бих гледал пак този филм от страх, че няма да го възприема като онова дете в първи клас. Тогава обаче направо се влюбих във филма, в героите, в актьорите. Мечтаех си да ги видя на живо. Имах си и любим артист (пак от филма) – Любомир Кабакчиев. Той играеше ролята на някакъв германски офицер, но всъщност съветски разузнавач. Доста внушителен бе с немската униформа.
Татко бе вече от година-две аспирант в София и когато съобщи, че ще се местим, аз бързо осъзнах, че губя целия си досегашен осемгодишен свят. Не помня как сме напуснали апартамента, но добре съм запомнил самото тръгване от Видин. Бяхме у баба и дядо, а долу чакаше камион, натоварен с мебели. Не исках да тръгна. Вкопчих се в нещо и казах, че ще остана с баба и дядо. Не знам какво щеше да стане, но все щяха някак да ме отвлекат. Татко намери начина за мирно потегляне: „Защо не искаш в София?! Там са театрите. Ще ходим да гледаме Любомир Кабакчиев всяка седмица“.
Напуснахме. Така дойдох в София – нека да речем – по театрално-художествени причини. Ясно е, че ме подмамиха да тръгна, но поне си изпълниха обещанието. Бяхме непрекъснато по театрите и ги видях на живо всичките тези мои любимци. Сигурно през учебната 1967-1968 г. съм бил един от най-театралните второкласници.
Съдбата, а и не само, направи така, че се запознах с Любомир Кабакчиев. Стана съвсем случайно. Аз вече бях юноша в пубертета, нямах изобщо любим артист, та камо ли него и бях сърдит на света. Той обаче си остава един от тези, които ми бяха проправили пътя към София, макар и досега да си оставам момче от Видин.
2. УЧЕНИЕ И ТРУД, ЖИЗНЕРАДОСТ И ДРЪЗНОВЕНИЕ
В гимназията учехме предмет „практика“. Всеки трябваше да има професия. Нашата бе особено тъпа. Правехме бакелитени изделия на някакви преси. Направо завиждах на тези, чиято „практика“ бе шофиране… Инак това си бе свободно време. Аз рисувах разни глупости в тетрадката, но имах и особена страница, на която бях сътворил цяла поема. Тя разказваше как един стар работник ми дума да се уча, за да не стана като него. Той цял живот бе правил бакелитени изделия и в крайна сметка бе лепнал туберкулоза от изпаренията на пластмасата, та се подготвяше да мре. Сашо също бе стихоплетствал в тетрадката си, но при него си бе истинска лирика: просто вопъл на човек, дълбоко влюбен в „практиката“.
Един ден ядосах с нещо учителката. Двойката не ме трогна и тя ми поиска тетрадката. Дадох я и тя се зачете в „поемата“. Понеже със Сашо седяхме на един чин, учителката поиска и неговата тетрадка. Там – пак поезия… След час ни извикаха в кабинета на директорката, където се бе събрала цяла наказателна команда: самата директорка, заместник-директора, за когото всички смятахме, че е баш ченгето на училището, класната, партийната секретарка, учителката по литература и тази по „практика“. Най-колоритна бе литераторката: „Преди да се каже каквото и да било, искам дебело да подчертая, че тези две произведения нямат никаква литературна стойност“. Назоваването на писанията ни „произведения“ и обсъждането на „литературната им стойност“ ми се стори много забавно и се разсмях. След това директорката и заместникът казаха, че това далеч не е най-страшното. Лошото е, че ставало дума всъщност за вражеска пропаганда, империалистическа. Показвало се недоверие към социализма, към водещата роля на работническата класа, обявена в случая за жертва, демонстрирало се пренебрежение към труда и въобще към нашия строй.
„Вие знаете ли какво сте направили? Вие сте орезилили нашето общество. Ако някой американски шпионин прочете това, той ще ви заведе да ви почерпи в някой бар.“
Идеята не изглеждаше чак толкова лоша, макар и още да не ходехме по барове, а и нямах идея как американски шпионин ще ни черпи там. Обсъждаха ни. Аз се хилех уж скришом, а Сашо се владееше и не го показваше дотам. „Ето той поне се взе бележка, а ти…“ Извикаха родителите ни в училище на другия ден. Отиде баща ми, както винаги. Обикновено срещите му в училището завършваха с „конско“ у дома. Този път нямаше нищо. Не знам защо.
След две години завършихме и получихме дипломите си и характеристиките в затворени и подпечатани пликове. Без тях бяхме за никъде. Аз бях приет в университета още преди казармата, та реших да отворя едната. Не бе нищо особено, написана на онзи казионен език, който тогава добре познавахме. Към края, в заключението бе отбелязано, че при всичките ми качества „ученикът демонстрира явно несоциалистическо отношение към физическия труд“. Това бе точен цитат от разговора около идеята за черпенето от американския шпионин.
Не мисля, че такава характеристика би могла да има особено тежко отражение върху бъдещето на едно дете. Тя обаче би могла да има такова върху спомените ми (ни) за едно – слава Богу! – отминало време.
3. СПОМЕНИТЕ НА ПРЕЗИДЕНТА
Конференцията в Ла Валетта, Малта, явно бе предвидена на бъде много престижно мероприятие. Темата бе за диалога между религиите от Авраамовата традиция в Средиземноморието. Участниците бяха твърде пъстри, което по дефиниция отговаряше на темата на конференцията. Всичко бе много дружелюбно. Не съм виждал по-стриктно организирана конференция. Не се допускаше никакво отклонение от програмата – нито по-дълги доклади, нито безкрайни кафе-паузи. Чудех се как този средиземноморски народ със здрави корени в арабския свят така се е дисциплинирал.
Последното заседание приключи точно на секундата и започна суетня. Оказа се, че ще ни посети президентът на Република Малта Гуидо де Марко. Попреподредиха залата, която бездруго бе цялата в гербове и орнаменти от времето на Малтийския орден, а той пристигна със сътрудници и охрана. След като каза няколко думи колко хубаво нещо е диалогът между авраамовите изповедания в Средиземноморието и постави акцент на мира, държавният глава заяви, че иска да се запознае с всекиго от нас поотделно. Така и стана: той минаваше, здрависваше се и питаше по нещо за страните ни.
„Вие сте от Франция, нали?“ „Да.“ „А как е президентът Ширак? Отдавна не съм го виждал?“ „Мисля, че е добре. Така изглежда.“ „Да го поздравите като се приберете!“ „Е, разбира се…“
„Ние сме от Хърватско“ „Ааа, браво! Горкият президент Туджман – отиде си без време. А как е новият президент Месич?“ „Ами… Туджман си бе по-добър“ – явно не харесваха Стипе Месич. „Е, все пак го поздравете от мен, като се приберете!“
После президентът попита за президента Стефанопулос, за президента Вайцман и за няколко други президенти и крале, като все изпращаше поздрави. Аз бях един от последните.
„Здравейте, аз съм Иван Билярски от България“. Гуидо де Марко ми задържа ръката и ме погледна право в очите. „Знаете ли, съжалявам, но аз не познавам вашия президент“ – каза след кратко мълчание. „Ами той е юрист. Сравнително млад човек. Петър Стоянов се казва“. Той пак се замисли и повтори: „Не, не го познавам. Наистина съжалявам!“ А аз: „Ами заповядайте в България, тъкмо ще се запознаете! Страната е хубава.“ „Дааа. Все пак му носете поздрави от мен!“ „Разбира се.“
Мой грях е, че не отидох да предам на Петър Стоянов поздравите лично, но предполагам, че и повечето от другите участници в конференцията не бяха го направили. Ето обаче мина година и бе съобщено, че президентът на Малта Гуидо де Марко идва на официално посещение в България. Дали имам принос за това, че го поканих и рекох, гдето страната е хубава? Това си остава загадка. Посещението обаче мина зле. На връщане от Рилския манастир кортежът се заби под някакъв голям камион и човек от охраната загина. Имало и много ранени.
Едва ли след този случай Гуидо де Марко е забравил България, нейния президент и нейните пътища.
4. ДВАМИНА ОТ КАЙРО
Прилетях малко преди зазоряване. В хотела трябваше да срещна колегите, а следобед – да потеглим за Александрия. Когато се поразвидели, звъннах на Есперанса. Имахме малко време и трябваше да изберем между пирамидите и стария град на Кайро, където бе и християнския квартал. Нямахме никакво колебание.
Бяхме спрели на улицата да обследваме картата, когато към нас се доближи човек на средна възраст в светъл костюм и вратовръзка – по европейски облечен. Попита на английски дали търсим нещо и дали би могъл да ни помогне. Отвърнах, че нямаме нужда от помощ. Предполагах, че или ще иска пари, или проявява нездрав интерес към моята колега и приятелка. Тя обаче се оказа по-дружелюбна:
„Искаме да отидем ето тук, в християнския квартал.“
„Не е много близо. На картата изглежда така, но не е. Трябва да вземем транспорт.“
„Няма нужда да си губите времето с нас. Ще се оправим“ – казвам. Отвърна, че едва ли ще ни е лесно, а сетне обясни, че бил бизнесмен и нямал началници, че цялото време си било негово (нещо обратно на идеята за „бизнесмен“), че имал офиси и в Кайро, и в Лондон. Опитах се на кажа на Есперанса на френски, че не го знаем тоя какъв е, но тя отвърна да съм бил спокоен.
Междувременно бизнесменът ни бе разказал за семейството си, за бизнеса си, за кантората в Лондон и какво ли още не. „Вие туристи ли сте?“ „Не, аз преподавам римско право в Билбао, а той е историк на правото от България. На конференция сме тук“. Бизнесменът още повече се ентусиазира: „Пили ли сте сок от захарна тръстика?“ Пътем към християнския квартал ни заведе при шурея си, който правел най-хубавия сок. Този шурей ни черпи от най-доброто си произведение, не поиска да му платим и се разделихме като братя.
След сока, нашият бизнесмен каза, че имал бизнес среща, та добре би било да вземем такси. Есперанса не се притесняваше и аз се отказах да бдя над нея. В таксито той се извиняваше за това, че нямал толкова време, колкото би искал. Вече бе прекарал няколко часа с нас и знаехме всичко за него. Есперанса го увещаваше, че сме му благодарни. Таксито спря пред една бариера, слязохме само двамата, а той от колата ни каза, че това бил християнският квартал, пожела ни щастие в живота и потегли. Опитах се да платя таксито, но то отпътува, а нашият бизнесмен ни махаше от прозореца. Не поиска нищо, не направи нищо, а аз се чувствах истински глупак.
Гледахме се като втрещени.
Християнско-еврейският квартал се оказа като приказен филм на National Geographic. След няколко часа там, предложих да отидем на оня известен площад от телевизията с голяма джамия. Тръгнахме, като във влакчето пак заразглеждахме картата.
„Дали мога да ви помогна да се ориентирате?“- този път помощникът бе по-спортно облечен и по-малко официален в израза. Отказах се да отказвам помощ – знаех, че няма да ми мине номера. Имахме си нов помощник. Оказа се физиотерапевт. Прибирал се от работа и ни видял да се суетим… И с него си научихме всички роднини и проблеми. Така стигнахме до площада с голямата джамия. След малко щяхме да се разделим, но този не го изпуснах: поканих го да пием кафе на тераса сред площада. Говорихме за какво ли не. Разказахме му и за предишната ни среща.
„Арабска му работа“ – засмя се.
Наистина арабска му работа. Само можем да мечтаем за такава у нас.
