Предстоящите президентски избори би трябвало да ни изправят пред въпрос, който е много по-важен от имената на кандидатите, техните партийни биографии и прогнозите за балотажа:
Какво очакваме да представлява България пред света?
Очакваме ли президентът да търси за страната ни най-изгодната сделка между конкуриращи се геополитически сили? Или очакваме да заявява и защитава системата от ценности, към която българското общество е избрало да принадлежи?
Това не са две различни техники за водене на една и съща външна политика. Това са две несъвместими разбирания за нейната същност.
При първото временно овластените политици използват държавата като търговски инструмент, чрез който търсят по-евтина суровина, повече субсидии, по-голям пазар или по-надеждна чужда защита. При второто те са длъжни да използват същия инструмент, за да представляват общество, което знае кои принципи приема за свои и кои не е готово да продаде дори срещу привидно изгодна цена.
Изборът между тези две разбирания е особено важен при избора на президент. Конституцията възлага на президента да олицетворява единството на нацията и да представлява Република България в международните отношения. Следователно президентът не е просто участник във външната политика. Той е временно овластеният представител, чрез когото българското общество трябва да може да каже пред света какво представлява и в какво вярва.
Капанът в Конституцията
Член 24, ал. 2 от Конституцията определя основните цели на българската външна политика:
„Основни цели на външната политика са националната сигурност и независимостта на страната, благоденствието и основните права и свободи на българските граждани, както и съдействието за установяването на справедлив международен ред.“
Това е единственото място в Конституцията, където думата „благоденствие“ е изрично употребена. И точно там е поставен капан.
Не е необходимо да питаме кой, кога и с какви намерения е поставил благоденствието на българските граждани сред целите на външната политика. Достатъчно е да видим каква политическа логика позволява тази формулировка.
Ако благоденствието бъде определено като цел на външната политика, твърде лесно може да бъде внушено, че то трябва да бъде намерено извън България. Че задачата на президента, правителството и дипломатическите представители е да открият по-богат покровител, по-щедър съюзник, по-евтин доставчик или по-влиятелен настойник, който да произведе вместо нас резултата, който ние самите не сме успели да създадем.
Така политиците могат да подменят защитата на свободата, независимостта и правото на българското общество само да изгражда своето бъдеще с търсене на национален осиновител.
Един кандидат предлага благоденствие чрез евтини суровини от Изток. Друг — чрез европейски фондове. Трети — чрез специални отношения със Съединените щати. Четвърти обещава инвестиции от Китай или от страните в Персийския залив. Различни посоки, различни покровители, но една и съща унизителна предпоставка:
Българското общество не може само да създаде своето благоденствие и затова трябва да намери кой да му го осигури.
Именно това е капанът.
Кой създава благоденствието
Благоденствието на една нация не се произвежда от външната политика. То не се доставя с дипломатическа нота, не се договаря при посещение на президент и не пристига като подарък от по-могъщ чужд управник.
Благоденствието се създава от обществото.
То зависи от качеството на институциите, които обществото е успяло да създаде; от сигурността на собствеността; от върховенството на закона; от независимостта на съда; от свободната конкуренция; от качеството на образованието; от доверието между хората и от възможността всеки човек да използва свободно своите способности.
Но преди всичко благоденствието се произвежда с ресурсите, талантите, знанията, уменията, предприемчивостта и труда на членовете на обществото.
Държавата е само един от инструментите, чрез които обществото организира защитата на общия правен ред. Този инструмент не притежава собствена воля, морал, разум, способности или ресурси. Всичко, с което разполага, му е предоставено от обществото. Всичко, което върши чрез него, се извършва от конкретни хора, за определен срок и с предоставени от суверена правомощия.
Политиците не създават талантите на хората. Не полагат вместо тях труд. Не поемат вместо тях предприемаческия риск и не произвеждат човешката изобретателност. Временно възложената им работа е да използват институциите на държавата за поддържане на правния ред, в който хората могат свободно да създават, да обменят, да инвестират и да носят отговорност за решенията си.
Когато обществото е изградило справедливи и ефективни институции, неговите членове могат да превръщат ресурсите и способностите си в благоденствие. Когато политиците завладеят, покварят или обезсилят тези институции, нито евтината суровина, нито чуждата субсидия, нито близостта с поредния могъщ покровител могат трайно да компенсират причинената вреда.
Чрез външната политика временно овластените представители могат да защитават условията, в които обществото създава своето благоденствие. Те могат да допринасят за сигурността, да отварят пазари, да защитават свободната търговия, да привличат знания и капитали и да създават предвидими отношения с други общества.
Но не могат да заместят българското общество като производител на собственото му благоденствие.
Могат да отворят врата. Не могат да извървят пътя вместо нас.
Инструментът, собственикът и отговорността
Когато говорим за „държавата“, често несъзнателно създаваме измислен субект, на когото приписваме воля, способности, решения, вина и отговорност. Казваме, че държавата иска, дава, взема, защитава, вреди или се грижи.
Но държавата не е самостоятелно морално същество. Тя е властови инструмент, който принадлежи на суверена — на обществото — и който при избори временно се предоставя за управление и употреба на конкретни политици, партии и коалиции.
Това разграничение е решаващо.
Политиците носят лична и политическа отговорност за начина, по който използват предоставения им инструмент. Но суверенът не престава да бъде негов собственик, когато го отдаде временно за управление. Не престава и да носи отговорността, която всеки собственик носи за вредите, причинени на други хора чрез употребата на неговата собственост.
Изборите не освобождават обществото от отговорност. Те са актът, чрез който то избира кому да повери своя най-могъщ инструмент и за какво този инструмент да бъде използван.
Ако избирателите предоставят властта на хора, които обещават келепир срещу зависимост, последиците не могат честно да бъдат приписани на някаква отделна от тях „държава“. Решенията са взети от конкретни политици, но инструментът им е предоставен от суверена.
Затова президентските избори не са избор на нов собственик на държавата. Те са временно възлагане на особена представителна функция от действителния собственик — българското общество — на конкретен човек. Този човек няма право да търси осиновител на своя суверен.
От независимост към попечителство
Поставянето на благоденствието сред целите на външната политика е още по-опасно, защото в същото изречение Конституцията поставя националната независимост.
Но какво остава от независимостта, ако обществото повярва, че благоденствието му зависи от благоволението на външен покровител?
Независимостта не се изчерпва с националното знаме, химна и формалния суверенитет. Независимо е обществото, което може да съществува чрез собствените си институции, способности и труд; което може свободно да избира партньорите си; което не е принудено да продава принципите си, защото се страхува, че без чужда помощ няма да оцелее.
Общество, което чака чужди управляващи да осигурят неговото благоденствие, неизбежно започва да гледа на тях не като на партньори, а като на попечители. А попечителят по определение взема решения вместо онзи, когото смята за неспособен сам да управлява живота си.
Така обещанието за благоденствие може да се превърне в средство за отказ от независимост.
Никой не започва с откритото предложение България да се откаже от своя суверенитет. Политиците предлагат нещо много по-привлекателно: по-ниска цена, гарантиран пазар, безвъзмездно финансиране, защита, инвестиция или международна подкрепа. Едва по-късно се оказва, че към подаръка е прикрепено очакване — за мълчание, за лоялност, за политическа услуга или за отказ от собствена позиция.
Капанът не се затваря, когато политиците подпишат договора. Той се затваря, още когато обществото приеме, че някой друг е длъжен да произведе неговото благоденствие.
Външната политика като пазар за осиновители
Българският политически разговор твърде често представя геополитическата ориентация като състезание между възможни осиновители.
От едната страна чуваме за евтини енергийни ресурси, традиционни пазари, туристи и историческа признателност. От другата — за европейски средства, инвестиции, фондове, свободно движение и военна защита.
И двата разказа твърде лесно могат да бъдат сведени до един въпрос: Къде келепирът е по-голям? Така политиците представят България не като свободно общество със собствен морален избор, а като малка, бедна и неспособна страна, която трябва да намери кой ще ѝ предложи повече срещу по-малко.
Това разбиране е не само унизително. То е опасно.
Когато едно общество избира своите съюзници единствено според моментната изгода, то предварително заявява, че няма съюзници, а само временни контрагенти. То признава, че самото може да бъде купено от следващия, който предложи по-добра цена.
Общество, чиито представители са готови да продадат принадлежността му, не може да очаква лоялност от своите партньори. Никой не поверява трайно сигурността си на политически контрагент, който при по-изгодна оферта ще премине на другата страна.
Партньорството между свободни общества не е осиновяване. То е доброволно обединяване на хора и политически общности, които могат да стоят на собствените си крака и са избрали да защитават заедно определен международен ред.
Етиката не е цената на сделката
Често се твърди, че международната политика няма нищо общо с морала. Политическите общности имали само интереси, а разговорът за свобода, права и справедливост бил пропаганда, прикриваща борбата за власт и ресурси.
Безспорно е, че управляващите защитават интереси — понякога интересите на своите общества, понякога собствените си интереси, а понякога интересите на групите, които са ги овластили или завладели.
Но от това не следва, че всички интереси са еднакво допустими и че начинът, по който се защитават, е морално безразличен.
И завоевателят има интерес. И жертвата на агресия има интерес. И диктаторът има интерес да запази властта си. И преследваният човек има интерес да защити живота и свободата си.
Ако приемем, че наличието на интерес оправдава всяко действие, премахваме разликата между агресора и нападнатия, между договора и изнудването, между съюза и подчинението.
Справедливият международен ред не възниква от отсъствието на интереси. Той възниква от съгласието между свободни общества, че съществуват граници, които никой интерес няма право да преминава.
Затова етиката не е украшение, което политиците добавят към външната политика, след като са договорили цената. Тя определя кои сделки могат да бъдат сключени, кои партньори могат да бъдат наречени съюзници и коя цена едно свободно общество няма право да плати.
Когато етиката бъде предложена като цена на икономическата изгода, сделката вече не е изгодна. Продадено е онова, което прави обществото свободно и способно само да създава своето благоденствие.
Благоденствие или келепир
Трябва ясно да разграничим благоденствието от келепира.
Благоденствието е устойчив резултат от свободата, правото, собствеността, знанията, предприемачеството и труда. Келепирът е непосредствена изгода, получена без интерес към дългосрочната ѝ цена и без морална преценка откъде идва тя. Евтината суровина може да допринася за благоденствието. Но ако цената ѝ е трайна политическа зависимост, тя е скъп келепир.
Европейското финансиране може да подпомага развитието. Но ако го възприемаме като подарък от богат настойник, а не като инструмент за постигане на наши собствени цели, то възпитава зависимост вместо способност.
Военният съюз може да защитава свободата. Но ако използваме членството си, за да се освободим от собствената отговорност за отбраната, превръщаме сигурността в услуга, която очакваме някой друг да произведе вместо нас.
Чуждите инвестиции могат да ускорят развитието. Но не могат да заместят предвидимото право, защитената собственост, качественото образование и работещите институции.
Няма външен източник на благоденствие за общество, което системно разрушава вътрешните условия за неговото създаване.
И няма външен управник, който да е длъжен да осигури на българите онова, което те не са успели да създадат чрез своите институции, способности и труд.
Предупреждението към кандидатите
Кандидатите за президент трябва да бъдат предупредени за капана в чл. 24, ал. 2 от Конституцията. Те не бива да обещават, че ще осигурят благоденствието на българите чрез специални отношения с една или друга велика сила. Не бива да представят достъпа си до чуждестранни лидери като доказателство, че могат да договорят по-добър настойник за България.
Президентът не е брокер, който избира осиновител на нацията. Суверенът временно му възлага да представлява свободно общество; да защитава неговата независимост; да заявява моралните граници на външната му политика; да търси партньорства, които разширяват възможностите на българските граждани сами да създават своето благоденствие.
Затова всеки кандидат трябва да отговори:
Коя е системата от ценности и право, към която според него принадлежи България?
Съществуват ли принципи, които българското общество трябва да защитава дори когато това има икономическа цена?
Как различава партньорството от попечителството?
Как разбира независимостта — като самота между великите сили, като непрекъснато пазарене между тях или като способност свободно да избираме и изпълняваме своите съюзнически задължения, съхранявайки собствените си етични критерии?
Ще говори ли на българските граждани като на свободни и отговорни хора, или ще им обещава, че е намерил поредния външен източник на благоденствие?
Каква България иска да предаде на следващото поколение — общество, способно да създава, или нация, обучена да чака с протегната за помощ ръка?
Предупреждението към избирателите
Но предупреждението не е само към кандидатите. То е и към нас, избирателите.
Капанът работи, защото предложението да бъдем осиновени често е по-привлекателно от отговорността да изградим собственото си общество.
Много по-лесно е да повярваме, че бедността ни се дължи на неправилно избран външен партньор, отколкото да признаем провала на институциите, които сме създали или сме позволили да бъдат завладени.
Много по-приятно е да чакаме евтин газ, европейски фондове, американска защита или китайски инвестиции, отколкото да изградим независимо правосъдие, работещо образование, ефективна администрация и конкурентна икономика.
Много по-лесно е да изберем президент, който обещава да ни уреди добра сделка, отколкото президент, който ще ни напомня, че никой отвън не е длъжен да извърши нашата работа.
Но суверенът не е само собственик на инструмента, наречен държава. Той носи и отговорността на собственик за избора на хората, на които го предоставя, за задачите, които им възлага, за контрола върху употребата му и за вредите, които чрез него могат да бъдат причинени на други.
Следователно избирателят също трябва да избере: иска ли представител на свободно общество, или преговарящ за по-благосклонно попечителство?
Докато гласуваме според обещания келепир, ще получаваме кандидати, които наддават с имената на своите предполагаеми покровители. И няма да имаме моралното право да се оправдаваме, че някаква безлична „държава“ е избрала вместо нас.
Единен фронт — но около какво
Често се казва, че по въпросите на външната политика България трябва да говори с един глас. Това е вярно, но недостатъчно.
Единството само по себе си не е добродетел. Едно общество може да бъде единно и в страха, и в заблуждението, и в подчинението. Въпросът е около какво се обединява.
Не ни е необходим единен фронт около поредния силен покровител. Не ни е необходимо и принудително единодушие около решения, които гражданите нямат право да обсъждат.
Необходим ни е единен фронт в защита на принципите, без които България престава да бъде свободно общество: достойнството на човека, неговите основни права, неприкосновеността на собствеността, равенството пред закона, националната независимост и правото на народите сами да определят своето бъдеще.
Едва след като сме постигнали съгласие по тези граници, можем да спорим за средствата. Можем да избираме различни дипломатически подходи, икономически партньорства и степен на международна ангажираност. Но не можем при всяка нова криза отново да поставяме на търг основанията на обществото, в което искаме да живеем.
Изборът
На предстоящите президентски избори не избираме само човек. Избираме на кого временно ще възложим да използва част от общия властови инструмент и да говори от името на българското общество пред света.
Избираме дали този човек ще представлява общество, което знае в какво вярва и е готово само да изгради собственото си благоденствие, или нация, която търси кой да я осинови.
Избираме дали президентът ще защитава независимостта ни, или ще рекламира изгодите от поредната зависимост.
Избираме дали външната политика ще бъде единен фронт в защита на етиката, която искаме да завещаем на следващите поколения, или сделка за келепир, в която именно тази етика е цената.
Формулировката на чл. 24, ал. 2 съдържа капан, защото позволява да бъде създадена илюзията, че външната политика може да произведе благоденствието на българите. Не може.
Чрез външната политика избраните представители могат да защитават независимостта, сигурността и международните условия, при които едно свободно общество създава своето благоденствие. Но самото благоденствие се произвежда тук — чрез институциите, които обществото е изградило, и с ресурсите, талантите, знанията, уменията и труда на неговите членове.
Никой отвън няма да свърши тази работа вместо нас, без да поиска право да определя решенията ни.
Затова въпросът към всеки кандидат за президент трябва да бъде пределно ясен:
Ще представлявате ли България като свободно общество, което търси равноправни съюзници, или като изоставено дете, за което търсите по-богат осиновител?
А въпросът към всеки избирател е още по-труден: Готови ли сме сами да носим отговорността за свободата и благоденствието си — включително отговорността за начина, по който избраните от нас политици използват нашата държава — или отново ще гласуваме за онзи, който ни обещае най-щедрия попечител?
