"За България може да се каже, че е свободна страна. Или по-правилно казано – България е странна свобода. По устройство е държава, в която всеки се устройва, както намери. Намира се на кръстопътя на дребните амбиции.

Населението ѝ се състои от бивши, сегашни и бъдещи министри. Занятието на всички се състои в това: сегашните министри да дават амнистия на бившите, а бъдещите – на сегашните.

Страната е разделена на 14 окръга, 60 партии, 600 крила, 6 хиляди групи и 6 милиона мнения, като всяко отделно мнение подлежи на разцепление. Разположена е между границите си, а разположените в нея не знаят никакви граници.

Снабдена е с железници, чрез които най-лесно се стига до катастрофа.

Има добри и уредени прави пътища, обаче поданиците ѝ предпочитат да вървят по кривите, защото са по-утъпкани.

Държавата си служи с телефони, а държавниците – с телефончета.

Столицата ѝ има обществени сгради и улици, като улиците са пълни с уличници, а обществените сгради с общественици. Случва се обаче и обратното – уличниците се настаняват в обществените сгради, а обществениците се пращат на улицата.

Страната има държавен строй, но самият строй не върви под строй.

Държавата се управлява от хора според случая. Случаите пък се управляват от случайни хора.

България търгува с всички. Но случва се и обратното – всички да търгуват с България.

Националният девиз на държавата е „Съединението прави силата“, поставен върху разединеното Народно събрание, на което му е нужно да намери една сила, която да му направи съединението.

Държавният девиз на нацията пък е „Боже пази България“ . В случая Бог е натоварен да пази България вероятно защото другите са заети да си пазят частните интереси."

Тази горчиво-саркастична статия звучи като писана вчера, но всъщност е отпреди 85 години. Тя излиза през 1933 г. във вестник "Щурец" под името "Пътеводител за България – пътища и безпътие". Неин автор е гениалният сатирик и карикатурист Райко Алексиев, известен с артистичния си псевдоним Фра Дяволо.  

В сатирите си Фра Дяволо не прощава на силните деня, като критикува и родни, и световни величия. Предусетил надигащата се вълна на тоталитаризъм в Европа, той рисува в карикатурите си и Сталин, и Хитлер. Алексиев, който е основател и издател на популярния сатиричен вестник „Щурец“, както и на в. "Зора" и "Злъчка", и на списанията "Барабан" и "Българан", с острото си перо си създава немалко врагове в средите на комунистическа власт. Непосредствено преди 9 септември 1944 г. негови близки, включително и съпругата му, го увещават да напусне България. Но смелият критик на обществените недъзи отказва да повярва, че е в опасност, и твърди: „Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва”.

Непосредствено след Девети септември Райко Алексиев е арестуван като „враг на народа“. Около задържането му има доста неясноти, но се смята, че е бил наказан главно заради карикатурите на Сталин. През ноември 1944 година интелектуалецът е пребит жестоко до смърт. Няколко месеца по-късно е осъден посмъртно заради „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда. Присъдата е произнесена от така наречения Народен съд по Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени. След смяната на комунистическия режим в страната през ноември 1989 година Райко Алексиев е реабилитиран. Съюзът на българските художници отваря галерия „Райко Алексиев“.