In Memoriam
Напусна ни актьорът Борис Луканов
Поклонението ще бъде на 2 юни от 11.00 часа в Народния театър
На 86 години ни напусна един велик актьор - Борис Луканов, съобщиха от Министерството на културата, предаде БНТ.
Той оставя безброй талантливи роли в киното, легендарни превъплъщения в театъра, спомена за невероятната му любов към изкуството.
“Играе ми се”, каза Борис Луканов неотдавна. И игра до последните си дни.
През 2016 г. получи "Аскеер" за цялостно творчество.
YouTubeПоклонението пред Борис Луканов ще бъде на 2 юни от 11.00 часа в Народния театър.
Борис Луканов е роден на 15 юни 1936 г. в град Ловеч. Самодеец е бил в театралната училищна група и самодейния театър при читалището. Първата му роля е на Леополд Шубер в пиесата "Разлом" на Борис Лавренов. Поставена е от учителя по български език и литература Трифон Хинов.
По-късно младежът завършва специалност „Актьорско майсторство“ във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ в класа н а проф. Стефан Сърчаджиев през 1959 г.
Работи като актьор в Драматичен театър "Йордан Йовков" - Толбухин (1960 – 1961),Варненския общински театър (1961 – 1982) и Народния театър "Иван Вазов" от 1982 г. Актьор на свободна практика от 2000 г. във „Варненския театър“ и в София. Предпочита изяви в роли от пиеси на класиците на световната литература Горки, Чехов, Тургенев, Шекспир, Леонов и др. Работи с най-добрите режисьори, сред които са Станчо Станчев, Асен Шопов, Вили Цанков, Енчо Халачев, Руси Карабалиев, Александър Морфов, Олег Ефремов и др.
Борис Луканов участва в 48 български игрални филма. Превъзходно играе ролите на видни и значими личности от различни историчски епохи: Йован Ристич ("Легенда за Паисий", 1963 г.), проф. Александър Цанков („По дирята на безследно изчезналите", 1979 г.), д-р Александър Пеев ("Сами сред вълци"“, 1979 г.), генерал-лейтенант Иван Маринов („Ударът“, 1981 г.), Горче Петров („Мера според мера", 1981 г.), д-р Кръстев („Дело 205/1913“, 1984 г.), кавхан Етх („Борис I“, 1985 г.), Стефан Стамболов („Мечтатели“, 1987 г.), бащата на Дали ("Дали", 1991 г.) и др. Участва в испанска и френска продукция, в които партнира на Майкъл Куин и Кристоф Ламбер. Сред последните му филми са "Вездесъщият" на Илиян Джевелеков и "Рая на Данте" на Димитър Радев.
Вече на никого не вярвам, казва за политиците актьорът Борис Луканов в интервю за БТА през 2021 г. Разговорът с доц. Георги Лозанов е отпечатан в брой на списание ЛИК, посветен на 30-годишнината на наградите „Аскеер“. И театърът е станал една лъжа, казва актьорът в интервюто. "На всяка втора дума всеки втори казва "много се забавлявахме", не какво толкова ги забавлява. Разбира се, че в живота има и забава, но театърът е сериозна работа. Той трябва да е позиция, да излъчва послания, да бъде мисия. Поне аз така го приемам", казва още Борис Луканов.
Този "Аскеер" за цялостен принос какво място заема сред Вашите награди? Къде го държите в „килера на паметта“?
- На всичките си награди съм се радвал и май почти всички са били изненада. Когато получих званието "заслужил артист" – до „народен“ така и не стигнах, бях в Тунис и по радиото слушах новините за 24 май – така разбрах. "Аскеер"-ът също беше голяма изненада, защото моят театрален живот премина основно във Варненския театър, където за 21 години съм изиграл над 100 роли, в София са значително по-малко.
Наградите "Аскеер" в началото бяха възприемани като един весел празник, към който всички се отнасяха с усмивка, но постепенно те успяха да си завоюват такова име и такава стойност, че актьорите започнаха да плачат на сцената, когато ги получават, да не могат да въздържат чувствата си.
На какво отдавате това, че тези награди станаха толкова важни?
- На сериозната целогодишна подготовка и на връзката им с 24 май, когато всички запяваме стиховете на Стоян Михайловски "Върви, народе възродени". А и на това, че са на колегите, а не на критиците.
Спомняте ли си какво казахте тогава на публиката?
- Заради вълнението си не предадох тържественост на думите си. Казах, че когато завърших първа година в Академията и отидох на село, вуйчо ми ме попита: "Е, Борка, научи ли се да ходиш на въже? Нали за циркаджия учиш“. Дълго му обяснявах каква е разликата, той ме слушаше внимателно и накрая заключи: "А бе, не е лошо, ама хубаво е и да си хванеш някакъв занаят".
Второто нещо, което разказах, беше, че когато на Панчо Владигеров му връчиха почетно гражданство във Варна по случай неговата осемдесета годишнина, един от музикалните ръководители на града го поздрави: "Маестро, честито почетно гражданство!", а той му отвърна: „Да ти се връща“. Онзи обаче продължи: "Ама, аз отдавна съм" и Панчо възкликна: "А, че ти пък за какво?". Взех повод от думите му и казах, че сигурно доста хора в залата ще си помислят: "А тоя пък за какво?".
Продължава ли да Ви се играе, сцената да Ви привлича?
- Играе ми се, разбира се. Сцената винаги ме е привличала. Преди пандемията играех в една постановка по Чехов в Младежкия театър и чаках с нетърпение следващото представление, животът ми преминаваше в това очакване. Заради пандемията обаче представленията започваха да падат, което ми се отрази зле, естествено. Но и близките ми ме пазят вкъщи като музейна вещ.
Има ли такова нещо като провинциален театър? И въобще налага ли се да делим театрите на провинциални и на столични?
- То се налага, но не по творчески причини. Кой ще се сети за теб, ако не си в столичен театър?! Варненският театър не пътуваше, много рядко излизаше от своите две сцени. Аз съм имал там до тридесет представления на месец, а понякога и по две на ден. А и киното си имаше в София постоянен актьорски състав.
Но Вас Ви откриха за киното, нищо че бяхте във Варна.
- Да, след седемнадесет години и половина. Станало е съвсем случайно. Кондов, не знам по какви причини, се е отказал да играе ролята на Цанков в „По дирята на безследно изчезналите“, аз си бях пуснал брада по това време и един мой състудент – работеше в киното като помощник режисьор, ми звънна. Дойдох в София и направо ме заведоха при режисьора, който ми каза: "Кога минахте през грим?". Започнах да снимам като абсолютен невежа, но затова пък впоследствие изиграх много исторически личности. Изиграх Стамболов, Богдан Филов, д-р Кръстев, Гьорче Петров…
Как се играят реални хора, които като теб самия са живели на земята? По-трудно ли е да се въплъщаваш не във въображаем персонаж, а в друг човек, особено пък, ако не го харесваш?
- Това е професия, все пак. Всичко може да се изиграе. Аз се готвя много сериозно за историческите си роли – изучавам епохата, биографиите в дълбочина, но винаги влагам и частица от себе си. Мога да дам пример с Александър Цанков, когото съм познавал едностранчиво заради комунистическата пропаганда и въздействието на карикатурата на Бешков с главата на Стамболийски. Но след като навлязох в същността, прочетох, че за лекциите на проф. Цанков е имало огромен студентски наплив, си дадох сметка, че тук има нещо друго. И аз се опитах да го видя от тази страна. Затова някои не го харесаха моя Цанков, но истински разбиращите хора, мисля, го оцениха високо. И затова пък после попаднах вече на Александър Пеев.
Били ли сте обект на цензура в онези години?
- Мисля, че сега цензурата е по-голяма. Ето "По дирята на безследно изчезналите" не се пуска толкова години след промените, въпреки че според мен е много сериозен филм. Но не е удобен сега.
Считате, че българското кино до 1989 г. не е достатъчно представено сега и това е цензура?
- Казвам го за определени филми. Лично съм засегнат с "По дирята на безследно изчезналите", който е моята първа проява и вече не може да се види. Това е цензура.
В момента правенето на кино засегнато ли е някакъв вид цензура – политическа, естетическа…
- Не, сега тя е само икономическа. И сам се цензурираш, за да не си загубиш работата.
Някъде попаднах, че цитирате Станиславски: "Всичко, което съм казал, не е вярно и човек трябва да си слуша сърцето и разума". Не съществува ли актьорска методика, която може да се научи?
- Аз бях в класа на Стаматов, който забрани да се чете Станиславски. Но ние работихме по метода на Станиславски и аз се чувствам повече свързан с методиката на сърцето и разума, на преживяването. Не на представянето.
Не са ли Ви изкушавали по-експериментаторските подходи в съвременния театъра?
- Моята първа среща с действително нова режисура беше голямата роля, която изиграх в Народния театър в "Бурята" от Шекспир, постановка на Александър Морфов. Всичко приемах с едно изключение – аз знаех, че сцената е храм. На нея не можеш да излезеш и да си свирукаш, не можеш да си дояждаш закуската, да си изтриеш обувките... и още много неща не можеш, което ние спазвахме. Но когато влязох в състава на тези млади хора и започна репетиция – те бяха толкова честни, толкова всеотдайни в работата си, че аз им се възхищавах и разбрах, че ние сме се държали твърде ритуално.
Вие някак си като актьор сте много сериозен и обран.
- Да, получавал съм такава оценка. Даже Джоко Росич беше написал някъде, че има актьори като Борис Луканов и Николай Бинев, които като че ли нищо не правят, а като се появят на екрана, го раздират с някаква вътрешна мощ. Силно казано.
Тази стилистика продължава ли да бъде актуална? Търсен ли сте заради нея?
- Не знам дали точно затова съм търсен. Но още от малък ми беше кумир Иван Димов, а в по-късните години Иван Кондов. На тях исках по някакъв начин да приличам, заради вътрешната им енергия.
Има ли поколения в театъра, дойдоха ли други след Вашето или не може да се говори за подобни прагове?
- Дойдоха, разбира се. Аз ги оценявам като добри, когато ги гледам като зрител. Има много добри млади колеги, които успяват да ме развълнуват с постиженията си. Радвам се, че виждам доброто, то и мен ме движи напред.
Не се ли изкушавахте, както се случи с не малко актьори, да режисирате?
- Никога не ме е привличала режисурата. Смятам, че това е съвсем друга професия, много актьори се впуснаха в това поприще, някои от тях доста успешно (Стефан Мавродиев, например), но аз не съм имал такива амбиции.
Казахте, че от режисура не сте се изкушавали, а от политика? Много актьори влязоха и в политиката. Успяхте ли да разграничите лъжата от истината в нея?
- Аз фактически съм роден в новото време. На 9 септември 1944 г., бях във второ отделение, тогава баща ми за втори път излезе от затвора. Първият път е бил, когато още не съм бил роден, след събитията през 1925 г., баща ми е бил шофьор на Стамболийски по време на правителството на Стамболийски. И го осъждат на смърт, осем години лежи в различни затвори на България с 30 килограмова верига. Имам спомен само за това, че когато станеше много студено, кракът му, на който е била веригата, посиняваше и избиваха някакви рани. Станал е жертва на "белия" терор, бил е в група на анархокомунисти, там е и Тинко Симов, той е от селото на баща ми. Защо го казвам това – от четвърто отделение до 1989 г., аз съм израсъл в друго време и когато дойдоха промените, не исках да приема, че всичко, в което съм вярвал, е лъжа.
Сега положението по-скоро е обратното – над 60% от някаква анкета одобряват Тодор Живков.
- Това се дължи на пълното отрицание, защото срещу Тодор Живков се обърнаха първо неговите хора, които смятайки, че като хвърлят цялата вина върху него, те ще се измъкнат. И го направиха. успешно.
Явно се занимавате с политика?
- Занимавам се с телевизора и псувам.
Има ли някой политик, когото не псувате?
- На никого не вярвам. Има хора, към който съм изпитвал и винаги ще продължавам да изпитвам доверие, но те не са политици. Христо Ганев какъв политик е, не е бил политик, бил е партизанин. За партизаните вече никой не говори. Не съм съгласен! Аз съм виждал трупа на Кърпачев, изложен пред полицейското управление в Ловеч. Чел съм стиховете му и не само съм ги чел, но и досега мога да ги рецитирам.
Защо не станахте депутат? Не можахте да намерите от кого ли?
- Не, напротив. За Великото народно събрание аз получих три предложения – едно от Варна, едно от Ловеч и едно от Елка Константинова. Обаче… Имах случай, в който трябваше да отида на зъболекар и той ме попита дали имам нещо общо с Андрей Луканов. На нашето родословно дърво, правено от мой братовчед, стоим там някъде на едно клонче с Андрей. Но съм имал само една среща с него и то случайна в асансьора на Народния театър – подаде ми ръка и ме поздрави за ролята, която ме бе гледал. Аз му казах за родословното дърво, оказа се, че и той го има. Зъболекарят, когато чу, че съм роднина на Андрей Луканов, отказа да ми прави зъба. В такова време започнаха промените.
Но Вие вече бяхте изиграли Кръволока, както наричаха Александър Цанков тогава, като положителен герой?
- Не съвсем положителен герой, но го направих по-сложен.
Какво излиза – че истинският живот е на сцената, а извън нея е лъжа?
- Макар че и театърът е станал една лъжа. На всяка втора дума всеки втори казва "много се забавлявахме", не какво толкова ги забавлява. Разбира се, че в живота има и забава, но театърът е сериозна работа. Той трябва да е позиция, да излъчва послания, да бъде мисия. Поне аз така го приемам.
можете да направите дарение през PayPal
