Жозефин Бейкър стана първата чернокожа и едва шестата жена, която бе приета в Пантеона в Париж - храм на славата, в който се отдава признателност на най-значимите за историята на Франция личности. Неокласическата сграда в сърцето на Париж, увенчана с надпис: „На великите мъже от благодарната нация“ е създадена по модела на тази в Рим и съхранява останките на легендарни фигури от политиката, културата и науката, включително философите Волтер и Жан-Жак Русо, и литературни светила като Александър Дюма, Емил Зола и Виктор Юго.
По този повод RFI разказва за основни моменти от живота на тази изключителна жена и артистка — герой на френската съпротива, активист за граждански права и пионер на расовото многообразие със собствено многорасово семейство.
Необикновеният живот на Джоузефин Бейкър
Родена като Фреда Джоузефин Макдоналд в крайна бедност в Мисури през 1906 г., Бейкър напуска училище на 13-годишна възраст. След два неуспешни брака – взима името Бейкър от втория си съпруг и успява да си намери място в един от първите изцяло черни мюзикъли на Бродуей през 1921 г.
Подобно на много чернокожи американски артисти по това време, Бейкър се премества във Франция, за да избяга от расистка дискриминация у дома.
Поличка от банани
В Европа, като една от първите звезди на американската черна култура, тя има сензационен успех. Благодарение на нея много французи за първи път чуват джаз.
Ърнест Хемингуей, който по това време живее във френската столица, казва, че Бейкър е "най-сензационната жена, която някой е виждал". Пабло Пикасо се удивява на нейната „усмивка, която слага край на всички усмивки“.
През 1927 г. шоуто ѝ се мести в кабарето Фоли Берже, и Бейкър танцува чарлстон, облечена само с наниз перли и поличка от 16 гумени банана. Франция, която има много африкански колонии, е поразена от нейното представяне, в което някои хора по това време виждат пародия на сексуалните фантазии на много бели мъже.
„С расистките фантазии от една страна — и колониалните от друга, изглежда справедливо да се каже, че влиянието на Бейкър върху Париж... имаше толкова общо с таланта ѝ, колкото и с цвета ѝ“, пише американския литературен критик Филис Роуз. Илана Наваро, която направи документален филм за Бейкър през 2018 г., казва: „Тя превърна бананите, съвършеният расистки символ, във фалически трофеи“.
Шпионин и герой от Втората световна война
През 1937 г. тя се омъжва ца френския индустриалец Жан Лион и приема френско гражданство — но бракът не продължава дълго. Въпреки това тя помога на него и еврейското му семейство да избягат от нацистите и да стигнат до САЩ.
Това бе един от многото военновременни подвизи, в които Бейкър показва същата дързост, като тази да откаже да играе пред сегрегирана публика в Съединените щати, непопулярен ход по онова време.
Тя става шпионин на френския военен лидер в изгнание генерал Шарл дьо Гол и използва уменията и контактите си, за да получава информация за плановете на италианския фашистки лидер Бенито Мусолини. Става информатор, куриер и любовница на шефа на контраразузнаването на Дьо Гол в Париж. Изпраща доклади в Лондон, написани със симпатично мастило в нотните ѝ листове, работа, за която по-късно е наградена с Кръст за храброст и Ордена на Почетния легион.
„Франция ме направи това, което съм“, каза тя. "Парижани ми дадоха всичко... Готова съм да им дам живота си."
"Племето на дъгата"
След няколко спонтанни аборта тя и четвъртият й съпруг, директорът на оркестъра ѝ Жо Буйон, осиновяват 12 деца от различен етнически произход. Тя настанява своето „племе на дъгата“ в замъка Шато де Миланд в Дордон в югозападна Франция.
По-късно Бейкър трансформира своята многорасова утопия в тематичен парк, посветен на световния мир. Но високите й идеали и големите амбиции не бяха достатъчни за да ѝ платят сметките и тя затъва в дългове. Съсипана, се завръща на сцената в напразен опит да спаси имението си. Нейната сънародничка американка, принцеса Грейс от Монако, ѝ се притичва на помощ, като през 1969 г. ѝ осигурява жилище на Френската Ривиера.
Жозефин Бейкър умира от мозъчен кръвоизлив на 12 април 1975 г., на 68 години, ден след звездната гала, с която отбелязва половин век на сцената.
