Всички избори, не само у нас, традиционно са съревнование по закани да мачкаме тайнствените „олигарси“ (чак когато някой се озове зад решетките ни обаждат, че бил такъв) и изобщо „богаташите“. Следва вайкане какво невероятно имуществено неравенство и разлика в доходите имало в България, колко се вдигнал коефициентът на Джини (който мери отклонението в разпределението на доходите в една страна спрямо нормалното). И разбира се, идва тежката артилерия цял наръч идеи как държавата насила да взема от онези, които (ах, колко несправедливо!) имат безбожно много, за да дава (уж) на бедните, а всъщност за щяло и нещяло, в т.ч. за преброяване на калинките и други пълни измишльотини. Този вид речи са съчетание на

ужасяващо невежество с гръмки слова,

но натрапват убеждението, че българите живеят в ужасно неравенство. От една страна, това изобщо не е вярно. У нас коефициентът на Джини е малко под средния за света, по последното съпоставимо сравнение за 2012 г. България е на 27-о място от 30 европейски страни. Казват, че напоследък неравенството на доходите се е вдигнало и за 2016-а Джини стигнал 0.42. Така да е, пак сме сред страните с най-ниско неравенство в Европа. Най-голямо разслоение на доходите показва Холандия с 0.81 (толкова е коефициентът и в САЩ), следва Германия с 0.78. От друга страна, разпределението на доходите не е вярната мярка за неравенство. Обичайно се мери по разпределение на богатството. Спрямо България

богатството в света е много по-неравно

разпределено. 30% от богатството принадлежи на 0.001% от населението на света, 1% от хората притежават 40% от всичко натрупано, горните 10% имат 85% от собствеността, а на 50% от хората се пада само 1% от нея. От трета страна – което най-много ме вбесява, а най-малко се говори за това, е, че в съпоставките със Запада България е много нечестно представена. Все едно сравняваме кой колко бързо се движи, но не отчитаме, че единият кара лимузина, а другият тича бос. Защото поради жалката финансова култура

собствеността у нас е в примитивни форми

на организация. Българският чорбаджия, като си купи къща, „ще я пише“ на свое име, най-сложната организационна форма, за която ще помисли, е еднолично ООД. А в страните, където капиталът е натрупан преди векове, собствеността е сложно фрагментирана и се държи чрез холдинги, фондове, фондации и тръстове така, че крайният собственик изглежда много пъти по-беден, защото с акции от (примерно) 1 милион контролира капитал за милиард. А може и една акция да няма, ако семейната собственост е прибрана във фондация, от която действителните собственици получават само месечна рента. И са едни относително бедни филантропи. Най-известният у нас филантроп е г-н Сорос. В последните години стана изключително популярно

движението на милиардерите дарители,

една идея на финансовия гений Уорън Бъфет със слогана „обещай да дадеш“ (pledge to give). Замисълът е всеки от милиардерите в клуба да обещае най-малко половината си имущество на благотворителни фондации. Преди дни г-жа Маккинзи Безос обеща да даде не половината, а всичките си пари за хуманна благотворителност – и нейните собствени тридесетина милиарда долара като акционер на "Амазон", и двадесетината милиарда, които ще вземе при развода от съпруга си Джеф. Това се тръби и рекламира като „чист алтруизъм“, алтернатива на фиска, изобщо благородство и искрено човеколюбие. Може и човеколюбиви милиардери да има, но в повечето случай става дума просто за

обичайни финансови инструменти,

техники за организиране на собствеността със запазване на контрола, а на това отгоре се ползват данъчни облекчения. В САЩ и Западна Европа колкото дариш на фондация с общополезна цел, можеш да извадиш от облагаемия си доход. Макар че дарителят обикновено запазва пълен (но не пряк) контрол върху разходването на дарените средства. От една актуална в момента съдебна битка за 100 млн. долара между семейство професионални дарители и най-големия в света управител на дарителски фондове Фиделити Чаритъбъл разбираме, че „непрекият“ контрол си е толкова пълен, колкото контролът на българския чорбаджия върху личния му апартамент с общата тераса към него.

Разви се индустрия за благотворителни финанси,

споменатата Фиделити Чаритъбъл е нещо като банка за фондации, сама рекламира услугата като „спестовна сметка за дарени активи“. Как става: даряваш примерно 100 млн. на Фиделити, която има статут и лицензия на фондация с общополезна цел, затова тези пари ги вадиш от данъчната декларация. Във Фиделити дарението се води за „фонд, съветван от дарителя“ (DAF, donor advised fund) и средствата в него се управляват и дават на други фондации според съветите на дарителя. А при най-малко отклонение от „съветите“ дарителят гони да съди фондацията. Някои от фондациите получатели може да са в частна полза, т.е. като мине през общополезна към частна фондация, дарителят спокойно може да финансира заниманията на гениалното си дете с изкуство, култура, а може щедро и общополезно да го спонсорира, за да се занимава с изследване на лаймската болест. Какво ще постигне търтеят е без значение, то и истинските медици също не са се справили с болестта. А можеш с години да си държиш парите по сметката, защото да обещаеш е едно, а да дадеш (на друг) е трето и четвърто. И DAF е най-простият механизъм да дариш, но да запазиш контрол. Цяла гора от хиляди

инструменти за социални финанси

е избуяла. В България добре знаем каква чудесна работа вършат даренията (любовно: „грантове“), за да си отгледа дарителят собствени медии, инфлуенсъри, политици, че дори и чиста печалба да изкарва от това. Преди няколко години излезе чуден наръчник за финансисти филантропи 1), цели 731 страници за всички нови, та и бъдещи инструменти. Любимите ми са SIB (облигации за социално въздействие) и най-вече PFS (pay-for-success, плащане при успех). Връх! Хем си въртиш бизнеса с държавни и общински власти, хем вадиш пари чак като ти свършат работа. Хем не е подкуп, а филантропия, алтруизъм. Това е светият капитал, социални финанси с нимба. Ако бях политик, щях да наредя всички кандидати за кметове и депутати от моята партия да минат пълен курс по този наръчник, щях да ги изпитам и да скъсам негодните. За да не ме изненадат с тъпи номера като пари в кутия и къщи на тяхно име без пари. Селско, друго си е PFS, LaaG, G2G или L2G (тези с L като „заем“ и G като „грант“ няма да ги превеждам, който се интересува, да прочете за бундеспрезидента Вулф; защото господата не са, ама никак не са корумпирани, само ние в България сме). Изобщо: учете финанси, господа чорбаджии. Стига тъпотии, да правим само благородни филантропични магии.

- - -

1) Lester M. Salamon (ed.), New Frontiers of Philanthropy: A Guide to the New Tools and New Actors that Are Reshaping Global Philanthropy and Social Investing, Oxford University Press, New York, 2014