"Берегите нас, поэтов, берегите нас!"
                                                                                                     Булат Окуджава  

Всичко започна като на шега, а завърши с убийствена сериозност. Но да тръгнем по дирите на събитията, разиграли се по фронтовете на Студената война, която водихме цяла една младост пред микрофоните на западните българоезични радиостанции. И която, навлизайки в зрелостта си, неочаквано и за нас самите, и за целия останал комунистически и некомунистически свят спечелихме. А можехме и да я загубим - така, както я загуби Изтокът. Война, която отначало докрай за мен си остана студена, но която за някои от нас се оказа гореща. Говоря за онези братя по изгнаническа участ, за онези политически съмишленици и духовни родственици, които загинаха физически по общо взето безкръвните фронтове на Студената война. И преди всичко 

за безценния си приятел Георги Марков говоря

Неслучайно веднага след атентата писах в едно публикувано в руското издание на излизащото на седем езика в Париж сп. "Континент", чийто духовен баща бе Солженицин, есе, че, убивайки Георги над Темза, през онзи проклет септември на 78-а палачите му убиха и част от мен самия - по-добрата част. Така и си живея от тогава до днес недоубит - по-малко добър и по-малко прощаващ. Зная, че не бива, не е в Божия смисъл тази воля за мъст, не е тя и в смисъла на Георги, но какво да  направя - човек не може да избяга от сантиментите си, споменът го тегли неудържимо назад, към мъката, и си иска своето - овъзмездяването си иска. А аз му го давам по-скоро от безсилие, отколкото от убеденост- не на последно място и чрез настоящата изповед. Единствената ми морална утеха е, че моята мъст не е чак толкова отмъстителна, че мъстейки, аз не тръгвам да убивам физически палачите на Георги, както те физически го убиваха - искам само да ги разоблича. Ако някой рече, че и разобличаването е форма на убийство, ще отвърна, че равносметката отдавна би трябвало да стори епохата ни - и обществото ни би трябвало да я стори отдавна. Но тъй като те не го правят (поне не и с нужната последователност), цялата нелека работа трябва да свършим ние, неговите малцина останали още върху лицето на земята приятели, хранители и пазители на чистата му и свята, но неуморно петнена и до ден днешен от хули и клевети памет.
И така, след гибелта на Георги най-малко западните служби за сигурност и моите американски шефове от РСЕ имаха съмнение кой е атентаторът. Те познаваха комунизма лично, лично се бяха сблъсквали неведнъж с неговата безскрупулност - безскрупулност, която с времето помете до една малкото им начални хуманитарни илюзии. И тъй като съзнаваха злонамереността на противника, на втория етаж на РСЕ имаше огромен офис на ЦРУ, където десетина служители се грижеха за нашата сигурност. Със същата цел, но в приземния етаж, под ЦРУ, имаше офис и на западногерманската Служба за защита на конституцията (Verfassungsschutz), представлявана от един-единствен служител - хер Щраус. Разположени една под друга, двете служби бдяха, доколкото могат, за нашата сигурност. Местоположението им не бе търсено преднамерено, но то отговаряше на йерархичността им в системата на радиото. И тъй като 

демокрацията плаща добре, но охранява лошо, 

след убийството на Георги агентите на двете институции се видяха в чудо. Всяка смърт е повод за размисъл и за морална равносметка, в случая обаче насилствената смърт на Георги Марков се превърна в основание и за оперативна преоценка. Безопасността ни явно не бе подобаващо обезпечена. Всички ние (охранявани и охраняващи) съзнавахме, че пълна сигурност в демократични условия не може да има. Пълната сигурност е приоритет на тоталитарните общества, но там пък всичко е несигурност, там редовият гражданин е напълно беззащитен пред произвола на институцията. Демокрацията обезпечава в най-добрия случай максимална, макар и непълна, сигурност - и тя бе цел на нашите охранители. На нас, охраняваните, не ни беше леко - не им беше леко и на охраняващите ни западните служби за сигурност. Атентатът срещу Георги бе атентат и срещу западноевропейската демокрация, и срещу цивилизоваността, и срещу нас самите - поне срещу онези от нас, които не бяхме ченгета. Най-застрашени се оказахме ние, редакторите - беше ясно като ден, че ДС няма да тръгне да убива секретарки и говорителки. Всичко беше сложно до умопомрачение. Сложността беше породена и от обстоятелството, че не всички редактори бяхме еднакво застрашени. Имаше и колеги на редакторски длъжности, които фактически не бяха редактори - те само превеждаха от английски, немски, френски, италиански и испански политически новини, коментари и анализи на най-реномираните световни информационни агенции, вестници и списания. 90% от ежедневната ни програма се състоеше от подобни преводи, които, доколкото НР България не бе в центъра на западното внимание, не се отнасяха директно до нашата страна. Това така ме гнетеше, че аз въведох в употреба понятието "Преводаческо бюро "Свободна Европа", а засегнатите преводачи с редакторски претенции започнаха да ме понамразват. За разлика от малкото автори в нашите журналистически редици те бяха заменими и не бяха взети на мушка от репресивния апарат на Партията ръководителка - поне не и физически. Потърпевши бяха преди всичко програмните редактори като Димитър Инкьов (Велко Верин), който изготвяше седмичната сатирична програма "Весела неделя", и моя милост, който отговарях за културната програма "Контакти" - също седмична. Доколкото "Контакти" излъчи всички задочни репортажи, заради които Георги бе убит, като редактор на програмата 

аз изведнъж придобих важност - и в добрия, и в лошия смисъл

Добрият смисъл е ясен като ден - за всяка програма участието на автор от формата на Марков бе чест и гордост. Лошият смисъл бе също налице: при цялата си убогост палачите ни зад желязната завеса (понятие, въведено от остроумния Чърчил) бяха хора, които можеха да различат кой разобличава най-убедително и ефективно престъпния им режим. Повече не им трябваше - повече разум бе дори противопоказен за конспиративната им служба. И така, те бяха наясно чие слово застрашава в най-голяма степен тоталитарната им власт, а това поставяше автора на словото в опасност - както свидетелства участта на Георги, в смъртна опасност. Макар и в по-малка степен, опасността бе адресирана и до редактора на програмата, излъчила злословните репортажи - моя милост.

(Продължението - в следващия брой)