Майкъл Джонсън си изкарва прехраната, казвайки на хората къде са сбъркали. Дали като коментатор в Би Би Си, или в неговите тренировъчни центрове, анализирането на всеки детайл от представянето на атлетите плаща сметките на американеца. Следователно е особено жестоко, че той няма яснота за здравето си.

Преди 5 месеца легендата на леката атлетика получи удар. Беше лек инсулт, от който 51-годишният американец се възстанови учудващо бързо – той вече прекарва дните си в гребане, бягане, колоездене и падъл бординг. Носителят на 4 олимпийски и 8 световни титли, който години наред държеше световните рекорди на 200 и 400 м, признава, че сега живее в страх заради един болезнен въпрос: "Защо?"

"Заключението е, че вероятно никога няма да разберем причината. Това е нещо, с което трябваше да се справя. Ако знаех защо стана това, можех вероятно да направя нещо по въпроса и да се чувствам доста по-добре, знаейки каква е причината, и че съм елиминирал потенциалния проблем. За съжаление, нямам този лукс. Очевидно това може да създаде малко страх. Страх, че съм правил всичко както трябва преди инсулта, че сега правя всички правилни неща отново, дори още повече, но може да се случи отново", казва Джонсън.

Страхът от неизвестното не е единственият кошмар, с който той трябваше да се срещне в последните месеци. Великият спринтьор трябваше също да приеме напълно чуждата за него емоция – уязвимостта. В бляскавата си кариера, пълна с титли и рекорди, той говореше как ще победи и след това го правеше. Едно от известните му изказвания е: "Не ти дават златни медали за това, че си победил някого. Дават ти златни медали, защото побеждаваш всички." 

На олимпиадата в Атланта`96 г. Джонсън спечели титлите и на 200, и на 400 м. Нито думите, нито действията му показваха някаква слабост. Той си спечели прякора Супермен, а след титлата на 400 м на световното първенство през 1997 г. направи победна обиколка, носейки фланелка със знака „S” на известния комиксов герой.

"Не мога да кажа, че съм в ситуация, в която напълно съм свикнал да бъда уязвим. Ясно е, че имам такъв проблем, че трябва да съм Супермен, така да се каже. Хората трябва да ме приемат като много здрав, много силен и за да го постигна, още трябва да работя. Моята персона, лична и публична, все е била на човек, който държи всичко под контрол и няма нужда от ничия помощ, ничие съчувствие. Не ми харесва съчувствие или съпричастност. Мисля, че един от истинските уроци за мен в тази уязвима позиция беше, че не можех да ходя. Да ми е необходима помощ, за да правя обикновени неща от ежедневието, беше тежко за мен. Но осъзнах, че за да се върна там, където трябва да бъда, помощта на хората е нещо, от което се нуждая и трябва да го приема", допълва Джонсън.

Той все пак отбелязва, че нежеланието да изглеждаш уязвим не е чак толкова лошо. В крайна сметка точно това му донесе 4 златни олимпийски медала. Според него то е помогнало и за забележителното му възстановяване.

В началото на септември Джонсън получи преходна исхемична атака, миниинсулт - временно нарушаване на притока на кръв към част от мозъка. Той губи подвижността и координацията в лявата страна на тялото си и в последвалите дни му трябваха по 15 минути, за да ходи 200 метра – същата дистанция, която пробяга за 19.32 секунди на олимпиадата през 1996 г. Четири месеца по-късно обаче той се върна към предишния си фитнес режим. Премести се от Сан Франциско в Малибу и вече се радва на едно от зимните си забавления – карането на ски.

Важна емоция по време на бързото възстановяване е бил гневът. Първоначално той е бил насочен към ситуацията, в която атлетът е изпаднал, независимо че е спазвал всички указания за здравословен живот (хранене, умерено пиене на алкохол, редовни упражнения и наблюдение на теглото). 

"Правех всички неща както трябва – тренирах всеки ден, бях в добра форма. Други хора нищо не правят и са добре, а аз лежа в болница след инсулт. Очевидно ще си ядосан. И аз бях ядосан, но за един ден. После осъзнах, че това няма да ми донесе нищо добро и ще ме накара да се чувствам още по-зле. Да си казваш, че не трябва да се ядосваш, само ще те направи по-нервиран. Трябва да замениш гнева с нещо и аз притисках лекарите си да ми позволят да започна физическа терапия възможно най-бързо", разказва Джонсън.

"Възможно най-бързо" означава две тренировки на ден седмица след инсулта. Този подход той използва и в опита си да разпространи проблема чрез кампания заедно с American Heart Association.

"Моята история може да помогне на хората да са по-запознати. Едно от най-важните неща е да разпознаеш симптомите и да идеш в болница възможно най-бързо. След като съм преминал през това, мога да кажа, че човек може и да не отиде до болница. Не съм изпитал някакво разтърсване или момент, в който да си кажа „боже, нещо се случва с мен“. Просто не се чувствах напълно добре и все пак реших да отида в болницата, вместо да изчакам, да си легна и да видя дали ще ми мине", допълва Джонсън.

Разбираемо, той и съпругата му се радват, че успяха да изпратят променилата живота им 2018 г., тъй като малко след удара, трябваше да се евакуират от дома си за 5 дни заради пожарите в Калифорния.

Джонсън се опитва да живее за момента и е благодарен на всеки ден, но някои неща в живота му остават непроменени. Все още се въздържа от вредните храни в студиото на Би Би Си. И не иска да предприема диви предизвикателства като участие в Лондонския маратон: "Пропускам всякакви вредни храни в студиото. Обикновено сам си нося храна и ще продължавам да го правя. Не исках да бягам в маратони и преди, така че ударът не е променил и това. За мен най-важното е да се пазя от рисковете, като се храня правилно и продължавам да съм в добра форма. Да следя неща като пулс, кръвно налягане и диета, да взимам лекарствата, които са ми изписали, и да продължа с живота си. Подходих към възстановяването по същия начин, както с атлетическата си кариера. Но сега всичко е много по-важно, защото говорим за живота и качеството на живота. Това не е за отличие. Това е сериозно."