Медия без
политическа реклама

ИНТЕРВЮ

Най-големият враг на художниците са галеристите

Проблемът пред изобразителното изкуство у нас е в неуважението към хората от бранша, смята художникът и музикант Емил Вълев

10 Ноем. 2018МИЛЕНА ДИМОВА
Илияна Кирилова
Емил Вълев

"Безумно е художник, работил преди 100 години, да бъде окичен с етикета "стар майстор"
"Изкуството е начин да общуваш със света"


--визитка--
Емил Вълев е роден през 1957 г. в София. От малък се увлича по музика и изобразително изкуство. През 1986 г. завършва живопис в академия "Боз-Ар" в Париж. През 1989 г. основава легендарната дарк уейв група "Виолетов генерал" заедно с Евгени Генчев. Издават 3 албума. През 1994-та групата се разпада, а Вълев се отдава на друг проект - "Охолен живот". Развитието му като авангарден музикант върви паралелно с това на художник, автор на множество самостоятелни изложби. Творецът е автор на проекта за национално лого на България, възложен от Министерството на икономиката и одобрен от Съвета за европейска интеграция.

- Г-н Вълев, как попаднахте в парижката академия "Боз-Ар"? В онези години следването в чужбина беше рядкост.
- Случи се така, че майка ми работеше като лекар в Тунис и имаше приятели белогвардейци, чиито деца живееха във Франция. Така се установи връзката и кандидатствах директно в академията. Просто съдба.
- След завръщането си в България се захващате с музика. Как се съчетава най-абстрактното изкуство с конкретиката на живописта?
- Браян Фери, Дейвид Бауи и Джон Ленън също са учили в арт училища. Аз разглеждам понятието "артист" като творец изобщо. Изкуството е начин да общуваш със света, да комуникираш с обществото на друго, по-емоционално и духовно ниво. Без творчеството човечеството още щеше да е в бронзовата епоха, макар че не съм съвсем прав, тъй като и тогава е имало изкуство, за което свидетелстват множество артефакти. Не беше трудно да намеря мост между музиката и живописта, защото дадена мелодия провокираше у мен определени визии, задаваше ми цели картини. Музиката не е чак толкова абстрактно изкуство, за колкото традиционно се смята. Тя подлежи на строги хармонични закони. Различните стилове са всъщност много конкретни - като размери, тонове, интонации. Интересното е, че колкото и да се опитват музикантите да разнообразяват тези схеми, те винаги отново се връщат към тях. Така че аз абстракцията я приемам по-скоро като термин, отнесен към изобразителното изкуство, защото там, когато няма изображение, работиш само с цвят, линия, петна, акценти, композиции. Докато в музиката поне аз търся някакви конкретни внушения - чрез текст, ритъм, мелодия.
- Как изглеждаше ъндърграундът по времето, когато създадохте "Виолетов генерал"? Каква беше атмосферата тогава?
- По принцип ъндърграундът беше термин, популярен най-вече в Англия през 70-те години заедно с новата вълна рок музиканти, такива като "Лед Цепелин", например. "Пинк Флойд" също бих ги причислил към ъндърграунда. В понятието по принцип се вместват групи, които започват, които не са мейнстрийм, не са много популярни; маргинални, бунтарски, но което не им пречи, разбира се,  в един момент да станат комерсиални. И аз като тийнейджър много харесвах този стил. В края на 80-те ние - Милена, "Кале", "Ревю", "Виолетов генерал", се опитахме да лансираме ъндърграунда в България. Ще обърна особено внимание на позабравената група "Тротил". Въпреки че свиреха хевиметъл, за мен те бяха чиста проба ъндърграунд и като звучене, и като външност, и като изява, и като театрален подход към публиката. Другите групи по-скоро бяха повече към ню уейв и към утвърдените течения. А ню уейвът вече се беше наложил чрез група "Тангра". В онези години те се явиха като истински революционери. Младежката публика - гладна за нови неща - въобще не беше чувала и виждала такъв саунд, такива прически, гримове и имидж, сценично поведение... Тази визия беше абсолютен опонент на соцестрадата, на Вили Кавалджиев и "Златни струни". Но "Тангра" не бяха ъндърграунд, те бяха модерна група. Докато "Тротил" бяха много далеч от всякакви претенции за официозност. Но това са неща, които биха заинтригували най-вече музикалните историци.
- Как изглеждаше тогава музикалният пазар?
- Всичко беше много бедно. Групите се брояха на пръсти. Ние сме затворено и малко общество и това не позволява да се развиват тези поп и субкултури. Към днешна дата също клубовете, в които може да се чуе нещо различно, са единици. Покрай компютрите и интернет младите хора стават все по-малко социални и попълват потребността си от култура по друг начин. Но ето, вчера бях във "Фабрика Автономия" - сцена, даваща поле за изява на интересни музиканти, и чух много интересна нова група, макар че и тук има влияния - композиторът е поляк, певицата е живяла дълго в Германия. Това е хубаво. Този вид култура изисква по-отворено общество. Напоследък се опитвам да помагам на чуждестранни групи да гостуват в България. Не бих се нарекъл промоутър, просто целя да постигна някакъв обмен. Става дума за млади групи, които са готови да свирят почти без пари, само заради контакта си с чуждата публика и среда. В повечето случаи на момчетата им се осигуряват пътните и някой ги приютява да спят, а ако клубът им осигури и някакъв хонорар, е добре. Но това пък създава културен бекграунд за младите хора и е повод да общуват помежду си.
- Като художник работите ли с постоянна галерия?
- Не. А и искреното ми мнение е, че ние нямаме галеристи. Повечето от тях са некомпетентни. Но няма как да е иначе. На Запад галерийното дело се е развивало стотици години, то не е от началото на ХХ век, а започва от натрупването първо на религиозно изкуство по време на готиката; следва Ренесансът, когато започва да се развива и светското изкуство. По това време меценатите като Борджиите, Медичите, които са притежавали цели малки държави, са започнали да правят колекции. След това тези колекции са ставали разменна монета, продавали са се, купували са се. В Англия, във Франция, в Испания, ако някой род обеднее, продава колекцията си на друг по-заможен. Така изкуството става конвертируемо. И когато идва вече Френската революция и буржоазията взема властта, нейната цел е да се превърне в аристокрация. Така изкуството влиза в ежедневна употреба, макар и по по-примитивен начин. Нали знаете как са режели картините на импресионистите: дай ми четвърт от тази картина и една пета от тая? Хора като Амброаз Волар са си отделяли от хляба, за да правят колекции. Всичко това създава този огромен пазар, който, независимо дали е война или криза, непрекъснато се движи и се развива. Всичко това обаче е подминало България. И резултатите са налице.
- Какви са основните ви претенции към нашите галеристи?
- На първо място те нямат уважение към нас, художниците. След това, според мен, галеристите не се интересуват от това да внасят тук култура. Ние нямаме и арт дилъри. На пазара се въртят само т.нар. стари майстори, което е смехотворно понятие, тъй като художник, работил преди 100 години, да бъде окичен с етикета "стар майстор" е безумно. Като добавим към цялата картина и Закона за културното наследство, според който не можеш да изнесеш собствената си творба в чужбина без една папка бумаги, експертизи, разрешения, оценки и прочее, става ясно каква мъка е да работиш като артист у нас. Аз затова напоследък се занимавам повече с музика.