Медия без
политическа реклама

Борисов в третия си мандат - иска, но няма желание

Положението в правителството е сюрреалистично – министри не могат без властта и тя не може без тях

09 Ноем. 2018ДИЯН БОЖИДАРОВ
Илияна Кирилова
Двама трудно прежалими за коалицията.

Навърши се година и половина от старта на третото правителство на Бойко Борисов. Работата му е ежедневно коментирана от различни ъгли. То обаче притежава отличителен белег, който досега е неглижиран от наблюдателите. Нека го разгледаме през няколко казуса.

Казус 1. Валери Симеонов произнася прочутата вече фраза “уж болни деца”. Те са с увреждания, майките искат оставката му. Обществото е настръхнало, провеждат се всекидневни протести. 81%  от българите смятат, че след фразата си вицепремиерът трябва да напусне (социологически данни). Той не го прави. Премиерът Борисов добре съзнава мащаба на скандала, извинява се от негово име. И други участници в коалиция го съзнават – принуждават някак Симеонов да се извини, след като първоначално не е смятал. За оставането на вицепремиера решаващо е мнението на Борисов, той обаче не го маха и чистосърдечно казва защо – ще “счупи коалицията”.

Страхува се.

Така се оказва, че целостта й зависи от оставането на един човек. Има го – ще я има коалицията, няма ли – изчезва. Този страх противоречи на теорията и познатия планетарен опит – не е задължително един партиен лидер да участва в кабинета, за да членува партията му в управлението. У нас примерите са Сидеров сега, Станишев при Орешарски, Радан Кънев и Георги Първанов при ГЕРБ 2, Симеон Сакскобургготски в тройната коалиция, Доган и Местан при правителствата с ДПС. С други думи, НФСБ спокойно можеше да продължи участието си в коалицията без Симеонов в кабинета.

Небето нямаше да се сгромоляса.

Напротив - управляващата коалиция щеше да излезе от тежката ситуация. На практика обаче нещата са точно обратни. Борисов не може да отстрани Симеонов, а и той не ще да заминава.

Най-забележителното е, че тази изключително обикновена за обикновената политика хипотеза (НФСБ да управлява без Симеонов вицепремиер) въобще не бе част от публичния дебат. Нито един коментатор не я допусна. Което пък показва колко ненормална в момента е българската политика.

Казус 2. Край Своге загиват 17 души. Стават ясни редица нередности с пътя, върху който се случва катастрофата. Обществото пак е настръхнало, провеждат се протести в защита на шофьора. Огромна част от българите смятат, че не той, а корупция, лошо строителство, слаб контрол и т.н. са причина за трагедията – случката не е пътен инцидент, а политическо събитие. Борисов решава трима министри да понесат “политическата отговорност”.  Месец по-късно един от отстранените – Николай Нанков -  се връща като зам.-министър във ведомство си (МРРБ). Като натюрел и тежест в коалицията Нанков е далеч от “размаха” на Симеонов. Но и този уж тих човечец

се оказва безценен за изпълнителната власт.

Тя не може без него, очевидно и той не може без нея. Нанков също подпира небето да не падне.

Казус 3. Друг отстранен министър след катастрофата в Своге е Ивайло Московски. Осем месеца преди това с него се случва нещо ужасно. Всеки знае какво. Московски е министър на транспорта, а трагедията настава с управлявано от него транспортно средство. И в политически, и в чисто човешки план е нормално той да подаде оставка. Или пък да бъде тактично помолен. Но остава министър. Вероятно още щеше да е, ако не бе драмата в Своге. Московски също се оказа незаменим за изпълнителната власт, пък и – държеше да е в нея. И тук най-лесната постъпка – оттегляне, за да се спази елементарен морал – се оказа непосилна.

Казус 4. Делян Добрев така и си остана депутат. Подаде оставка, не бе приета. Ако наистина искаше да излезе от парламента, никой не би му попречил. И Добрев е недаден – нито дава властта, нито тя него. В разгара около оставката му сегашният председател на парламента Цвета Караянчева се провиква: "А кой ще бъде следващият, ако дадем Делян?!" Никой досега не е обяснявал тъй просто това съвременно явление. Никой досега не е адвокатствал тъй чистосърдечно на тази “недаденост”.

До какво води тя в политически план е ясно. Коалицията запазва нитове, бурмички и генератори от своя “управленски механизъм”. Доверието в нея обаче ерозира. “Махаме при най-малко съмнение”, казваше някога Борисов, сега или не може да маха, или после връща. Главчев бе отстранен от шефския пост в НС, Петров от здравното министерство – “недадените” обаче тежат. Има и още нещо интересно в чисто човешки план. Представете си Нанков – до оня ден Петя Аврамова (един от 240 депутати) се

нарежда на килимчето,

за да влезе при него, днес той е на килимчето като неин заместник: “Извинете, госпожо министър, имате ли минутка?”. Та кой човек със себеуважение би останал в същото министерство? Ами Московски? Каква трябва да е тази сила, енергия, която след ужасната трагедия те кара да останеш начело на цяло министерство, отрасъл?

Подобни въпроси могат да бъдат зададени и към другите герои от събитията. Не са лични. Единият им отговор гласи, че всички тези хора са прекрасни политици и професионалисти, без които България директно ще се счупи на парчета. Другият – че има нещо голямо, огромно, което e лепило на коалицията и ги кара на всяка цена да стоят във властта. Да не би да са зависимости? Какъвто и да е отговорът, картината е сюрреалистична - имаме скандали, обществено възмущение, моралната и правилната политическа постъпка е оттегляне; би следвало лесно да се случи; но участниците нито искат, нито могат да се оттеглят. Накратко, както го каза онзи ромски гласоподавател - искам, но нямам желание.