Датата е 10 юли 1990 г. 9 месеца преди това България зачева демокрацията си. На 10 юли е първият ден от Седмото велико Народно събрание, което трябва да установи новата държавна уредба. На депутатските банки сядат Йордан Радичков, Валери Петров, Георги Мишев, Борис Димовски, Леда Милева.

Някои от тях са народни представители още преди това. Най-тихият сред новите – Йордан Радичков - предизвиква в първите дни шумен скандал. Той иска да се откаже от мандата, защото бързо е разбрал, че

парламентът не е място за него

СДС обаче не му позволява. Радичков е депутат от БСП, а аргументът на “сините” е: злоупотреба. Големият писател спечелил доверието на избирателите чрез името си, недопустимо е друг да го замества. Радичков излъга, един вид казва СДС. Или БСП излъгала чрез него.

Страстите в залата са горещи, но добрият тон е цел на ораторите. Симпатични и съвсем не такива “врабци” атакуват с уважение Радичков. Не му дават да напусне обаче, има риск големият писател да се превърне почти в депутат – арестант.  И тогава става актьорът Петър Слабаков (СДС, също депутат във ВНС): “Познавам Йордан Радичков от 30 години…

Просто го обичам и не ми е дал повод

с нищо да смятам, че е манипулиран… Аз съм за Йордан Радичков, не мога да си изкривя съвестта.” 19 години по-късно Слабаков си отива от този свят усамотен в габровско село. Умира тъй, както го правят хората с права съвест – скромен, чувствителен, безинтересен за суетата.

Но да се върнем към парламентарните страсти през юли 1990 г. Радичков изтъква в мотивите си за напускане, че иска да продължи да работи в полето на културата, а не да се занимава с политика. СДС все така е против. Тогава на трибуната се явява втори депутат от СДС. Казва се Тодор Колев. Разказва притча: "Имало едно време един циганин, той бил вързал с верига мечка, обаче не се знаело кой точно за кого бил вързан". “Тук става въпрос за една верига и свободата на един наш голям творец да остане в българската култура” – така Тодор Колев защитава човека, чиито текстове е рецитирал. А на кого е притчата? На Радичков, разбира се.

Какво богатство за един народ е да цитира свой съвременник!

В крайна сметка Радичков е освободен от парламента. Но преди това произнася реч, която и след 200 години ще се чете като хала, погалила с любов сърцето. ”Никога не бях си представял, че можем до такава степен да занемарим народа си” - казва той за времeто след 10 ноември - “Озлобление, грубост и безпардонност се разплискваха навсякъде и върху всичко - и от едната, и от другата страна. Понякога това ми заприличваше на политическа бесовица. В душата ми започна да се утаява натрапчивото чувство за недостатъчност - една чисто човешка, сърдечна, кислородна, психическа, нравствена, а в литературен смисъл и сюжетна недостатъчност. Гледах как демокрацията, за която говорехме всички,

пищеше като всяко новородено, цялата в слуз,

но не забелязвах да има пъпна връв. Зная, че човек не може непрекъснато да бъде в талвега и в пълноводието, макар че всеки се стреми към него. Рано или късно той се оттегля, изпълзява на сушата. А ако продължава да се съпротивлява, самото пълноводие го избутва и го изхвърля на брега.” Финалът е болка, завет и клетва: “Нека не забравяме, че има и една друга, много по-голяма арена от тази на нашите пристрастия. Тази арена е пълното със синини народно сърце. Нека не увеличаваме повече синините върху това сърце.

Стига сме изстисквали гняв и омраза от него!

Да не забравяме, че ако ние сами не се пожалим, няма кой друг да ни пожали така, както и никой друг не може да се изкъпе вместо теб!”.

Цялата тази история с Радичков отдавна е забравена /цитатите са от книгата "Големите парламентарни циркове"/. За наше щастие Радичков избяга от политиката, написа десетки разкази и пиеси след това (вкл. легендарните "Малки жабешки истории"). Парламентът не остана без депутати. Но духът на Радичков, Слабаков, Валери Петров никога не се завърна.

Днес е 1 ноември, Ден на народните будители. Нужно е да си припомним какви точно хора – за кратко или по-дълго – са обитавали сградата със свещения надпис “Съединението прави силата”. В едни стари времена са били Петко Славейков, Захарий Стоянов, Иван Вазов, Константин Величков; в по-нови - Димитър Талев, Емилиян Станев, Николай Хайтов; заедно с Радичков или после - Светлин Русев, Александър Чирков, Дончо Цончев, Стефан Продев, Емил Табаков. Тези хора са имали своите слабости, изкушения, но с тях Народното събрание

е такова, каквото после никога не е

Днес липсват. Времето след тях се промени, а и отсъствието им бавно променяше самото време. Има ли нужда от равносметка? Днес името на председателя на комисията по култура в Народното събрание би изглеждало кощунствено наредено с тях. Народното сърце е боксова круша. 

Хора, които са заровили очи и уши в българския партиен живот, със сигурност могат да намерят поводи за омаловажаване на политическите достойнства на гореспоменатите люде - биха припомнили конюнктура, предателства, или комични случки с тях, в разрез с държавния етикет. Но те не увеличаваха синините в народното сърце. Напротив – разширяваха го и правеха да обича. Петър Слабаков е бил доброволец във Втората световна война срещу нацизма. Който има такова сърце, нека го съди. Другите – да мълчим и поклон!