Медия без
политическа реклама

"Безкрайната градина" е безплодна

Галин Стоев дебютира с красив и поетичен, но сюжетно и актьорски слаб филм

снимка: Агитпроп
"Безкрайната градина" е безкрайно красив, но оставя зрителя безучастен.

Безкрайно ми се искаше „Безкрайната градина“ да е по-добър филм. Защото Галин Стоев е безкрайно талантлив режисьор с особена, почти свръхестествена чувствителност, отдавна доказал качеството си на театралната сцена  - и българска, и международна. За съжаление театър не е равно на кино и той не е първият театрален ас, който се препъва в камерата (случвало се е и обратното). Макар че не точно театралност е грехът на „Безкрайната градина“. Не, не – филмът си е кинематографичен; като език и форма към него няма забележки. Дали ще е операторската работа на утвърдения тандем Мисирков/Богданов, пленителната музика на белгиеца Саша Карлсон, дизайнът на художника Юлиян Табаков или необичайно идиличният и чист поглед към София - всички тези елементи са издържани и доставят удоволствие на зрителя. Както гласят и (доста гръмогласните за характера на този тих филм) реклами, това е история, разказана с много нежност, и естетически към нея трудно може да има претенции.

Препятствията, в които създателите на „Безкрайната градина“ се препъват,  са по-големи – сюжет, структура и актьорска игра. Парадоксално, защото този текст вече е родил едно добро представление – „Приятнострашно“, и в него играят актьорски чудовища като Снежина Петрова. Но и авторката Яна Борисова, и режисьорът съавтор, и създателят на допълнителните диалози Георги Тенев с общи усилия не са успели да създадат работещ сценарий за кино. Това, че е търсен фокус върху помислите и чувствата на героите, не оправдава немощния наратив.  Персонажите в началото са загадъчно-различни, впоследствие изгубваме интерес към тях. Почти пълното мълчание на двама от четиримата – цветарката Ема и малкия брат Виктор, не помага.

Неубедителни са младите красиви актьори в четирите главни роли, изключение донякъде прави по-експресивната Глория Петкова. Останалите трима са като някакви сенки, почти безплътни образи, които се движат като надрусани из своите копнежи, слабо или никак забелязвайки реалния свят (има леки социални проекции). Малко живец във втория план внася Никола Анастасов  - ветеранът изпълни в този филм последната си роля.

„Безкрайната градина“ е – не откривам топлата вода – филм за любовта. И то за платоничната, за несбъднатата любов, за ненараняващата, за стъпващата на пръсти. Звучи добре (слава богу, най-сетне български филм без ужасна секс сцена!), но е скучно. Оплетени в сложни взаимовръзки, всички герои успяват да са дълбоко нещастни и дисфункционални. Нещастен е и зрителят, на когото за пореден път глас зад кадър обяснява какво е искал да каже авторът, тъй като ставащото на екрана по никакъв начин не го докосва.

„Безкрайната градина“ не е градина в смисъла на обширно, благодатно, природно плодовито пространство, което храни и душата, и тялото. Това е градина в задната стаичка, на изкуствена светлина, артистично измъчена, съставена от бонсаи. Инсталацията на Ема (чиято причина да мълчи така и не научаваме от екрана) е чудесна метафора за целия филм: повече фрустрация и претенция, по-малко сублимация. За съжаление и този път филм и зрител нямат шанс да се срещнат и да се разберат.