Quantcast
Актьорът фронтовак разказа истината за войната | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

Актьорът фронтовак разказа истината за войната

Артистът Димитър Хаджиянев остави паметни образи във Варненския театър и в киното
1 034
 архив
Димитър Хаджиянев (на преден план) във филма "Рафърти"

Роденият на 20 май 1922 г. в Харманли Димитър Хаджиянев е връстник на Варненския драматичен театър, на който отдава 34 години от творческия си живот. Той ни напусна през 2005 г., но що за човек беше може да се съди от портрета, който сам си обрисува през 2001 г. в интервю за в. "Черно море“ пред вече покойната журналистка Олга Боева.

 

Неговият разказ звучи удивително актуално днес

След като завърших гимназия – беше през 1941 година, трябваше да вляза в казармата. Обаче се отложи с една година, тъй като ме приеха по спешност в болницата – за операция на апендикс. По време на бомбардировките през 1942-1943 година бях в Хасково във Втори армейски артилерийски полк. По това време у нас войната все още не се усещаше – бяхме далеч от фронта. През 1944 година трябваше да ме уволнят. Но дойде 9 септември и вместо да ни демобилизират, бяхме мобилизирани и на 15 септември заминах за фронта. С Първа българска армия участвах в двете фази на войната. А след падането на Германия бяхме някакъв резерв в казарма в Австрия.

 

Тръгнах за фронта малко като на екскурзия

Носех си китарата. Майка ми ми беше приготвила много храна – като че ли отивах на пикник, а не на война. Първият ужас преживяхме след два-три дни, когато се натрови цял един наш взвод с кебапчета. 18 момчета умряха за няколко часа. Това беше пред Пирот. Оттогава ни забраниха да консумираме каквато и да храна, която се предлага на улицата. Ден-два след този случай вече заехме позиции, от които да се бием с германците. Те, за разлика от нас, знаеха какво е война и как да се бият, а ние бяхме невежи, не знаехме какво да правим. Бяхме подготвени за учение – да гръмнем няколко пъти, но не и за война. Страшното се случи още в началото. Аз съм артилерист. Нашата батарея зае наблюдателна позиция – на изток от германците. И никой не съобрази, че когато се измести на запад, слънцето ще блести в нашите окуляри, в нашите уреди и това ще ни издаде. И наистина следобед започна страхотна стрелба срещу нас. В този момент разбрахме какво е война. Слава Богу, не дадохме никаква жертва.

По заповед на командира трябваше да отида в едно поделение, за да предам някакви писма. Вървя по пътя, ако може да се каже, че имаше път, и изведнъж

 

виждам пред себе ходило на човек, останало в обувката…

По-страшно нещо не съм изживял в живота си. По-късно виждах какво ли не – черва по жиците, цялата наша танкова бригада беше унищожена. Гледката, която представляваха тези престояли, разложени мъртъвци в униформи, скелети, черепи, беше страшна. Но не и по-страшни от ходилото. Веднага се помъчих да го заобиколя, да избягам от гледката. Като си представих само, че този човек – беше немец – никога няма да може да стъпи на това ходило… Малко по-нататък видях една голяма яма – от голям снаряд, пълна с вода, а в нея нахвърляни 7, 8, 10 трупа на германци. По униформите им си личи, разбира се. Това беше вторият ми потрес… След това, колкото и грозно да звучи, човек свиква и с най-страшното. Макар че то се отразява дълбоко на човешката психика, но вече е повторение, вече си го видял.

Научих, че ако не се бориш, няма да бъдеш себе си, няма да победиш, няма да направиш това, което искаш. Животът е борба. Французите имат много хубава поговорка:

 

Да искаш, значи да можеш

Баща ми, Бог да го прости, обичаше безумно театъра. Той беше първият човек, който, като дойдеше в нашия малък град на театър, вземаше билети за цялото семейство. Но в никакъв случай не можеше да се примири с мисълта или пък да допусне, че синът му ще се занимава със същото нещо. Плачеше като дете на драматичните спектакли, прибираше се разстроен вкъщи. Но актьорите за него бяха карагьозчии, гьозбейчии и т.н. Такива думи не заслужава нито един актьор. Заради него записах зъболекарство. Учих три години. Смятах, че като завършва, ще му кажа: направих това, което ти искаше, оттук нататък ще стане това, което аз искам. Но не се случи точно така.

В един вестник прочетох съобщение, че в театралната академия може да се кандидатства само до 25-годишна възраст, а аз бях вече на 27. Сепнах се – значи аз никога няма да мога да стъпя на сцената. И отидох при ректора на академията проф. Д. Б. Митов. “Ще пренебрегна правилника и ще Ви позволя да кандидатствате, но Вие трябва да ми донесете удостоверение, че се отказвате от досегашната си специалност, за да кандидатствате при нас” – каза той. Изплаших се, защото нищо не ми се гарантираше. Освен това, каза той, трябва да се класирате на някои от по-предните места, защото сте доста по-голям, а ние ще предпочетем по-младите. Е, за щастие, класирах се пръв в списъка.

 

Но баща ми страшно се обиди и не ми проговори три години

Като се връщах в Харманли през ваканциите, той само ме поглеждаше – а знаех, че безумно ме обича, беше много благ човек – и казваше: а, ти си си дошъл. И толкова. Моят професор Кръстю Мирски му беше изпратил едно писмо: какъв добър студент съм бил, какво се очертава да стане от мен, какъв актьор ще стана. Пита ме: той какво работи. Режисьор, казвам. Та значи какво работи, пита пак баща ми. В театъра. А-а и той като тебе. И с това разговорът приключи.

Някъде в трети курс получих покана от Народния театър да заместя един актьор, който беше заминал на специализация в Москва, в една от централните мъжки роли в „Дванайста нощ“ на Шекспир. Изиграхме последното представление за сезона. Излизайки от театъра, виждам човек под малка акация. Баща ми! Изтръпнах. Не сме си казали две думи в продължение на три години. Отидох при него и го питам: какво правиш тук. От вчера съм тук, казва той. И къде си отседнал. В „Славянска беседа“, днес там е театър „Сълза и смях“.

 

И какво? Гледах те…

Никога не съм изпитвал ужас от критици, от театроведи. Е, не ми е било особено приятно, защото винаги малко се стягаш. По-голямо объркване от мисълта какво ще каже баща ми, не ми се е случвало. Той се обърна и ми каза: не си сбъркал, да ти е на добър час… За да получи едно време човек прошка, целуваше ръка на този, от когото я искаше. Не само я целунах, ако можех да я изям, бих я изял. Какво ще правим, викам. Ами на мен ми се пие вино. Беше човек, който ще изпие една чаша вино и с това пиенето приключва. Казвам: и на мен. Ами давай да вървим тогава. Така свърши тази история. След това идваше много пъти във Варна. 

 

РАВНОСМЕТКА

Над 150 са ролите, които оживяват на театрална сцена благодарение на неговия талант, 30-40 са ролите му в телевизията и киното. Ето някои от емблематичните образи на Димитър Хаджиянев:

Ромео от “Ромео и Жулиета” на Шекспир

Фердинанд от “Коварство и любов” на Шилер

Христофоров от “В полите на Витоша” и Данаил от “Когато гръм удари” на Яворов

Арбенин от “Маскарад” на М. Лермонтов

Джери Райън от “Двама в люлката” на У. Гибсън

Пикеринг от “Моята прекрасна лейди” на Фр. Лоу

Даскал Киро от “Опит за летене” на Й. Радичков

Орсино от “Дванайста нощ” на Шекспир

Връх в актьорския път на Димитър Хаджиянев е ролята на Бърнард Шоу от “Милият лъжец” на Джером Килти. За нея той получава наградата на Съюза на артистите в България през 1979 година.

Димитър Хаджиянев е оставил трайна следа и в българското кино. Снимал се е във филми на Никола Корабов, Въло Радев, Борислав Шаралиев, Маргарит Николов… Постижение е създаденият от него образ на публициста Йосиф Хербст във филма “По следите на безследно изчезналите”.

Още

Надписът HOLLYWOOD ще бъде ремонтиран за 100-годишнината

17.09.2022

196
100 години Радой Ралин: лютият му хумор остава жив

23.04.2022

2730
БНР издаде юбилеен диск на изпълнителя и диригента Коста Колев

26.05.2021

129