Quantcast
5 истории на български писатели | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

5 истории на български писатели

Разказани от 87-годишния литературен критик Чавдар Добрев
3 050
 архив
Ивайло Петров

Със съгласието на автора Чавдар Добрев историите са избрани от книгата му "Под сянката на преустройството", която е последната от неговата поредица от 44 книги.

-------------------------------

1. Опасният Ивайло Петров

Преди да се появи "Хайка за вълци" (1982 г. - б.р.) в кафенето на писателите се разнесе слух, че Ивайло Петров е написал крупна романна творба, чието публикуване властите се готвели да забранят поради безпощадната критика на извършените безобразия по време на социализма. Поетът Димитър Методиев, който не си пестеше мнението, открито отсичаше: романът "Хайка за вълци" на Ивайло е идейно вреден. Научих, че оказал натиск върху ръководството на издателство "Български писател" да не отпечатва творбата на прозаика.

След 10 ноември 1989 г. от политика Георги Йорданов разбрах кое как било станало. На регулярна среща партийни секретари на окръзи правят изявления, че писателят Ивайло Петров се готви да публикува провокационен роман, насочен срещу кооперативния ни строй. Живков, верен на своя нрав, решил да провери истинността на получената информация. Извиква в кабинета си Йорданов - тогава министър на културата, с настояване да го информира по-детайлно за романа. Министърът, широко образована личност, прибягва до хитър "маньовър". Казва на Живков, че "Хайка за вълци" е първа част на роман в два тома, като във втората му част ще бъде дадена вярната историко-идеологическа оценка и на събитията, и на героите. Посочил му за по-голяма убедителност биографията на романа на Михаил Шолохов "Тихият Дон". На Живков този аргумент му прозвучал достоверно и дал карт бланш за публикуване на романа.

 

2. Раздялата с Георги Марков

Звъни телефонът вкъщи. На телефона - Георги Марков. Предлага ми да се видим на другия ден сутринта в известното културно заведение "Бамбука". Срещата ни стана около десет или единадесет часа преди обяд. Седнахме на масичка, току до изхода. Той поръча на двама ни твърд алкохол, струва ми се коняк. Изпихме го на бавни глътки. По едно време Джери наруши тона на разговора, за да ми каже, че моята студия била предпочитаният от него текст за творчеството му. Не след много стана от масичката, стиснахме си ръце, той позабави прощаването, после пое към "Славейков". На следващия ден научих, че (на 15 юни 1969 г. - б.р.) е заминал в Италия при брат си, откъдето започнаха емигрантските му години, и че срещата ни е имала и друг, ритуален смисъл.

Много пъти съм се питал защо Джери, такъв, какъвто го познавах, емигрира и стана неримирим критик на "зрелия социализъм" и управлението на Тодор Живков. Моята интерпретация:

Според мен Георги Марков отпътува към Италия при заможния си според мълвата брат, защото се почувства в България неуютно и притеснено. Той не е могъл да изтърпи лицемерието и двойните стандарти, обогатяването и привилегироването на едни за сметка на други, наченките на несправедливата класова диференциация, съзнателно налагания нов култ към личността. Деформирането на идеала го е отвратило в по-ожесточена форма, отколкото нас, останалите, които също искахме да открием "човешкото лице" на идеала, в който вярвахме.

 

3. Богомил Райнов срещу Андрей Гуляшки

Още един, но вече анекдотичен епизод. Събира ни (главният редактор - б.р.) Богомил Райнов, предимно критиците, работещи във вестника ("Литературен фронт" - б.р.), и подробно обяснява, че криминалните романи на Андрей Гуляшки не струват, написани са лошо, занаятчийски, в героите му се вложени квазиконфликтност и квазиактивност, че наш дълг е да пресечем това принизяване на социалистическата култура. Ние, редакторите, мислехме приблизително същото, без да обръщаме внимание на онази част от речта на Богомил, която приличаше на началническа директива. Така или иначе публикувахме материали по метода "да убиеш убиеца". Какво беше изумлението ми, когато скоро след това (през 1967 г. - б.р.) Богомил Райнов започна да издава поредицата си криминални романи с главен герой разузнавача Емил Боев.

През 1969 г. ръководството на Съюза на българските писатели реши да започне публикуването на алманах "Съвременник", дебело издание, изпълнено с белетристични произведения. Имах подозрение, че започнаха да го списват заради бъдещия му главен редактор Андрей Гуляшки, дълго време преди това главен редактор на списание "Пламък", в момента останал без ръководен пост в съюза. Назначиха ме за заместник-главен редактор, а Светлозар Игов - за редактор.

Бай Андрей се ползваше с авторитет на известен писател. До този момент беше публикувал много романи и повести. През тези години криминалните му романи се купуваха масово, в нарицателно име се превърна неговият криминален инспектор Авакум Захов. Пишеха се драматизации за театрите в страната, спектаклите имаха публика, правеха по криминалетата му сценарии. Неговата драма според мен е, че върху гърба му тежаха творби, които той съчини, спазил катехизиса на соцреализма за положителния герой, за смекчаване на конфликтите в новото общество, за социалистическия хепиенд и пр.

След 10 ноември 1989 г. бай Андрей остана във Франция при дъщеря си. Според мен, обрече се на съзнателно отшелничество. Там и умря (на 3 юли 1995 г. - б.р.).

 

4. Малшанс за Недялко Йорданов

Започнаха вечерите на театралния преглед (през 1969 г. - б.р.). Почти всички представления на извънстоличните театри се играеха на сцената на Народния театър. Дотук добре. Докато не се стигна до спектакъла на Бургаския театър "Ние сме на 25": автор на пиесата Недялко Йорданов, режисьор Асен Шопов. Смятахме, че тази постановка ще предизвика бравурен успех, още повече че беше получила неотдавна наградата на ЦК на Комсомола.

Бях гледал представлението предварително в Бургас. Натоварих се със съпругата си в малко самолетче "Ан-24", над Карнобат единият от двата му двигателя горя в пламъци, установи се, че сбъркали вида гориво при зареждането. В Бургас все пак пристигнахме - с угасен двигател, със съкрушени пътници, самолетът погрознял от гъстия пушек. Ще има глава да пати - прошумя ми през ума.

Спектакълът на бургазлии ми хареса, най-вече убедителното представяне на конфликта между хората с овехтяло догматично мислене и младите, носители на нови, целебни за социализма идеи. Силен драматизъм, острота във взаимоотношенията, рязко фокусирани центрове на поведение, експпресивна сгъстеност и пр. Публикувах във в. "Народна култура" статия за постановката, написана в духа на утвърждаване и солидаризиране с мисленето на драматурга, режисьора и актьорите.

Но не така мислеше Живков, който изгледа постановката от ложата (в Народния театър - б.р.) и преди финала на представлението стана от мястото си и напусна театъра в знак на неодобрение. Всички зрители, а и самите участници в спектакъла бяхме изненадани.

На другия ден във всички вестници - отпечатани на първа страница разгромни уводни колонки, осъждащи антипартийната насоченост на спектакъла "Ние сме на 25".

Мъчех се през онова време да си обясня постъпката на Тодор Живков - нетактична, неизгодна за него. Обяснението не го намирах. Едва след разговори с приятели за Пражката пролет, за чешките събития от края на 60-те години, ми просветна. Живков тогава се изплашил, че дискусиите относно грешките през социализма могат и у нас да доведат до масови вълнения и бунтове. И е искал да предупреди хората на българската култура, че в нашата страна няма да бъде допуснат критичен прочит на съвременността, както се случва в Чехословакия.

 

5. Анархистът Емилиян Станев

С Емилиян Станев сме седели няколко пъти заедно в кафенето на Съюза на писателите. Държеше се непринудено с нас, младите писатели, но и присмехулно, хитровато ни преценяваше през очилата си. Не разказваше ловните си истории, но когато станеше дума за лов, се държеше като бог на ловците. Любимата му тема беше България - всичките й злини идвали от богомилите. Те били секта съблазнители, разюздани, безотговорно разрушили една велика средновековна империя, ликвидирали исторически необходимото йерархическо устройство на държавата ни, объркали реда в нея, подкопали моралните й устои. Общо взето, подготвили победата на османлиите. В същото време белетристът не криеше симпатиите си към анархистите - най-големите врагове на институцията държава.

За прозаика представлявах интерес, а и обект на добри чувства, защото съм роден в Ямбол, за който той твърдеше, че е център на българското анархистично движение. От него за първи път чух да се казват публично толкова ласкави и съпричастни думи за Георги Шейтанов. Разказваше за одисеята му във Великотърновския край, за голямата му любов Мариола. Към мен се обръщаше с "ямболско анархистче", отнасяше се като към подобие на Кольо Рачика.

През онези времена не знаех, че всъщност големият прозаик е вече проучил от "а" до "я" житието-битието на Шейтанов: в романа "Иван Кондарев" прототип на главния герой безспорно се явява големият интелектуалец, водачът на българския анархизъм и анархокомунизъм Георги Шейтанов.

Още

6 истории на Илиан Илиев
Кои са Вяра, Надежда, Любов и майка им София
Кралица Сорая първа защитава правата на жените в Афганистан

17.09.2021

Би Би Си

882