Медия без
политическа реклама

На румънската граница – "вятър ограда" брани липсващи прасета

За огромното мнозинство от местните хора противодействието срещу африканската чума е сълза и смях – с мерки, на които никой не вярва, се пазят животни, които ги няма

Чутовната ограда, която трябва да спре свирепите диви прасета, е висока приблизително колкото граничната пирамида - малко над метър.

Ако се съди по общодържавната залисия, положението край сухоземната румънска граница би следвало да е много напечено – чума по свинете приижда, институции и командировани служители се мъчат да я спрат. В 9 часа сутринта в село Кардам обаче обстановката е лежерна - старци седят на мегдана и се радват на неразлютеното слънце, стопани шетат в дворовете. "Какви прасета, бе, то ние, хората, взехме да се разреждаме, отиваме си един по един, ти за прасета питаш. Кой да ги гледа?", срещат ме трима зевзеци, седнали на пейка пред кметството. Шегуват се, ама колко да се шегуват?! "Няма прасета, почти никой не гледа", чувам и в съседните села.

Всички те са в община Генерал Тошево, непосредствено до границата, в 10-километровата зона, за която властта твърди, че взема най-крути мерки за сигурност. Но притеснения сред хората няма, защото… няма и прасета. Бавно и полека през последните години отглеждането на животното се е превърнало в екзотика за личните стопанства. Можете ли да си го представите –

 

в българското село домашните прасета са кът!

 

Но да се изненадваме ли? Селата опустяха, животните не могат да се развъждат сами. Цялата тази тенденция се отчита и от официалните данни: от над 4 млн. през 1990 г. свинете намаляват на 650 000 през 2001 г. до 593 000 сега (числа на земеделското министерство и НСИ); освен стремителен количествен регрес налице е заличаване на дребния животновъд – "36 стопанства, представляващи по-малко от 3% от общия брой, отглеждат 86% от всички женски разплодни свине. Ролята на домашните, малките и средните стопанства трайно намалява" (анализ на сдружение "Интелиагро" от 2017 г.). С една дума – в България има малко прасета в малко на брой големи ферми.

Трябва да се направи уточнението, че горепосочените данни са ориентировъчни, защото, когато Бай Иван от село X се сдобие с прасе, официалната статистика никога не научава за него (нито го декларира, нито някой му го брои). Но личните впечатления потвърждават тенденцията – традиционната някога за българина дейност почти е изчезнала. Обяснението за този процес в Кардам на тримата весели старци  (Димитър, Васил и Стоян, на 74, 72 и 70 години) е следното: "Хората в селото към 500 трябва да са някъде сега, а през 1972 година бяхме 3200. Много прасета гледаше държавата през комунизма, ама и ние много гледахме, щото ни поощряваха – ако имаш свиня майка, дават ти половин декар земя. Ако дадеш 200 кг месо, пак ти дават половин декар частно ползване. Хората обаче намаляха, изнесоха се… През демокрацията ей там имаше голям свинарник (сочат съседно село – бел. авт.), ама разтури се кооперацията, пък и сметката на собственика не излиза – ликвидира се. Двайсет души я гледат сега, я не, кой да го прави? Цигани останаха повечето тук, а циганите не гледат животни".

Ако тримата старци имаха профили във "Фейсбук", щяха да бъдат хейтъри – от ония, които много плюят властта. Защото не смятат, че изграждащата се телена ограда по границата би могла да спре диво прасе ("То не признава, има дебела кожа, минава отвсякъде. И зид прескача").

 

Не мислят, че е имало чума в Странджа

 

("Туй беше една парлама на тия мошеници – гербаджиите – да убият животните, за да се ликвидира животновъдството. С цел беше направено. Как така тез овце ще бъдат добри, а онез няма да бъдат – нали на едно място са!").  Казват още, че "навремето" никой не е избивал добитък  ("Шап имаше, ама ги лекуваха, всяко стопанство си имаше ветеринарен техник"). Превантивните мерки за тях сега се изразяват в следното: "Абе, броят прасетата, да ги видят колко са, къде, та ако стане нещо – цап, да ги убият!".

В Кардам наистина трудно се открива човек с прасе. 70-годишният Съби Стоянов, бивш елтехник, гледа едно мъничко – Гошо, което се щура из двора. "Свободно отглеждано, нали е модерно да се гледат така", смее се Съби. "Никой не е минавал тука да ни брои или предупреждава – казва той, – ама то за какво ли, рядко има прасета. Аз гледам едно, комшиите две… Отказаха се хората, няма къде да продават. Не вярвам да има чума, как тя ще дойде тук в моя двор?! Отде ще дойде? Е, вземат мерки, заграждат границата,

 

ама колкото заграждат, толкова и усвояват"

 

"Айде стига приказва!  Разговорът се записва", скастря го съпругата, сочейки диктофона ми. "Ми да записва, то е истина. Усвояват", отвръща Съби. После сяда до нея, двамата почват да скубят току-що заколени кокошки. Следва философски синтез: "Положението е, че всичко се срива при тая фалшива демокрация".

Следващото село по пътя на изток от Кардам, успореден на границата, е Чернооково. В него живеят малко над сто души, по списък – почти двойно повече. Веселина Недялкова, втори мандат кмет, казва: "Вземаме мерки. Животните трябва да се държат затворени, фуражът да бъде закрит, да няма достъп до безстопанствени кучета, защото хората напускат този свят, но кучетата остават… Опитваме се да броим прасетата, хората обаче не казват, крият информация. Някои стопани ги колят превантивно, но периодът не е за колене – горещо е, за да се вкара във фризер, месото трябва да изстине, пък и да го вкараш, ще умирише фризера… Но колко да са прасетата при нас – пет, може би. Десет, ако река, ще е пресилено. Иначе кози имаме, овче стадо също… Какво да ви кажа - по селата хора няма,

 

ама и ние, селяните, се отарикатихме като гражданите –

 

купуваме направо от свинекомплексите или гледаме промоциите в магазините за месо. Това е живата истина". На изпроводяк Недялкова заръчва: "Оставете я тази чума. За пътя напишете. До Спасово е ужасен, това е проблемът".

Шосето до съседното Спасово е наистина като след война. Там обаче има един човек, който в цифри разказва защо е спрял да се занимава с прасета в мирно време. Цял живот си е вадил хляба с животни, ама не ще вече свине. Името му е Ангел Тодоров, на 68 години: "До миналата година ги държах. Майката имаше единадесет прасенца, с нея 12. Майката заклах, прасенцата изпродадох.

 

Щото ставаш със стоката си кепазе

 

Ами много му се вижда на купувача. За 100 лв. не ще да го взема (говори за цена на малко прасенце). Колкото взех, толкова и изядоха животните (печалбата)". Бай Ангел повтаря старците от Кардам – и тук десетина души гледали свине (общо към 500 жители), циганите нараствали, не се занимават с животни. Преди 20-30 години всяка къща имала прасе. За "надеждността" на оградата бай Ангел е категоричен: "Не, не може, не… Ако е уплашено прасето, и мрежа, и тел, и дъски ще хвръкнат".

Докато разговаряме, припрян тийнейджър връхлита към мен: "Вълна ли изкупувате? Вълна?". Не изкупувам, но си правя извода, че с овцете нещата горе-долу са наред.

Получавам доста съвети да ида до Вичево, ако искам да видя прочутата ограда. То е почти безлюдно село, обаче е най-близо до браздата и нещо като "изходен пункт" за строителната дейност – на поляна са нахвърляни дървени колове, от които после се режат стълбчета за телта. Вичево само по себе си заслужава отделни думи. Тук времето тече в други измерения – улиците са горски пътеки, котки "разтребват" разрушените къщи; сградата на кметството е запечатана, случайните посетители, желаещи да говорят с нещо като кмет, трябва да позвънят на телефон, залепен на бележка; телефонът обаче се вдига от хора, които не са във Вичево (незнайно къде); до вратата на т.нар. кметство има по-стара врата, над която виси гербът на Народна република България; в крайна сметка около най-крайния двор (баш чифлик на границата) се мярка човек, който се качва на жигула, чийто номер не се вижда от ръжда; има ли номер, няма ли, не знам, но съм сигурен, че въобще не е нужен.

По-късно бившият кметски наместник Иван Иванов разказва, че тук англичани купували къщи, ама били силно алкохолизирани или дрогирани. Нещата си идват на мястото – Вичево е паралелна вселена, за да се слееш с нея, следва да си изградиш паралелно съзнание. Упадъкът, липсващите прасета и странната ограда също се подреждат в нишка: "До 2002 г. бях казанджия към кооперацията. И отивам да си търся стажа, ония ми казват: ние с казанджиите работим, без да ги осигуряваме. До днес не мога да изляза на пенсия, добре че съм трудоустроен. С четири стента съм, за тях вземам пенсия. Такова е положението по селата, хора да остават ли? Мътна работа! И гледам сега оня ден тук коли, ама много – старозагорски, кърджалийски… Много командировани хора са пратени ограда да правят, хотели, храна им плащат… Колкото пари се хвърлят, сметката няма да излезе.

 

Аз съм ловец, ама от години диво прасе не съм виждал тук

 

То търси гора, жълъд, а тук гора няма. Може да излезе покрай прибирането на царевицата, но се съмнявам. Дали вълчата урина ще помогне? Бе знае ли някой! Имитация на сибирски вятър. Чакаме сибирския вятър да помага. Казвам ви, тия пари, дето ги хвърлят тука… Мътна работа!".

На 500 метра от селото оре трактор. Машината е модерна, здраво пори земята. И на отсрещната нива има трактор. Между тях са бразда, пирамиди, а от последни дни – и бодлива ограда. На живо изглежда точно така, както на снимките – трудно може да бъде взета сериозно. Висока е към метър и двадесет, приблизително колкото граничната пирамида. Колчетата са побити през 3 метра, понякога – накривени, в основата е навито режещо "руло". Тарелки с репелента вълча урина не се забелязват (според официални информации урината ще е в тарелки). На връщане срещам автомобили с горски служители, носят още "руло". Снимки на земеделския министър Порожанов, направени  в първите дни от строежа, показват ограда без навита остра тел - вероятно тя се поставя постепенно, а новодоставената ще бъде сложена по цялата височина.

Преобладаващото мнение относно "превенцията на чумата" е ясно. Обаче съществува и напълно противоположна гледна точка. Тя пък, за разлика от мнозинството, е на човек, който се грижи за много прасета. Наистина много. "Абсолютно сме доволни от това, което върши агенцията по храните. Ние сме в постоянен контакт с нея, прави се нужното, а с допълнителните предписания се вземат максимално добрите мерки. Най-важното – навреме се вземат. Отделно ние сами заградихме с електропастири достъпа до стопанствата. Граничната ограда? Какво да ви кажа - в България се говори какво ли не, за всяко нещо – ред глупости. Всяка една мярка спомага за предотвратяване на разпространението, оградата е една от тях. Вие мислите ли, че хората, които са счели, че е нужна, а това са специалисти, професионалисти с опит, не знаят какво правят? Да, когато е притиснато, прасето може да направи всякакви щуротии, но когато никой не го безпокои,

 

ще стигне до оградата и ще се върне

 

50-60%  да повлияе тя, ще си изпълни предназначението. Мерките са добри и на граничните пунктове. Най-важното е, че се действа предварително, алармира се. Добре че забраниха лова на дива свиня, защото отстрелът щеше да навреди. При лов животните се разбягват, разпространяват заразата, а ако са спокойни, умират изолирано." Думите са на Ивелин Христов, управител на ферми в селата Дъбовик и Къпиново, в които се угояват към 12 000 прасета. Стопанствата, част от голяма компания, също са в община Генерал Тошево, но по на юг. В последните две изречения Христов говори за разрешения от държавата и веднага забранен от нея ранен лов на диви прасета – някои управник е счел, че ловците ще помогнат в борбата срещу чумави глигани, обаче след протести на дружинки и свинари друг управник по-правилно е съобразил, че отстрелът всъщност ще навреди.

Кой точно е правият, времето ще покаже. Ако африканската чума влезе в България, значи мерките са били напразни. Ако не – поздравления. Три обаче са безспорните факти – за повечето селяни край границата, включително стари ловци и животновъди, оградата и превенцията са "вятър работа"; хората масово не вярват на властта, на нищо не вярват, живеят с усещане за отдавна връхлетяла тях самите чума; тревогите по домашните прасета са все по-малко личен проблем, защото българите поради над 1 млн. причини вече не ги гледат. Само ги ядат.