Quantcast
Спомен за Радичков, или перушината на надеждата* | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Спомен за Радичков, или перушината на надеждата*

Какво хубаво преживяване: да виждаш как две много различни вселени се разбират, докосват се в един безмълвен знак, в люлеещо се над главите ни перо
1 374
 снимка: издателство Нике/семеен архив
Йордан Радичков (24 октомври 1929 - 21 януари 2004 г.)

Към края на 2019-а излезе десетият том от дванайсеттомните събрани съчинения на Йордан Радичков. Остава да се донаправят предпоследният и последният етаж от огромната словесна сграда – паметник на един от най-талантливите хора на България; финалът наближава.

Имах късмета и честта да съм ангажирана с проекта от самото му тръгване – още отпреди 2009-а, когато се появи книгата „чело” на серията. Тоест работя за събраните съчинения вече повече от десетилетие. Което означава и че непрекъснато, отново и отново чета северозападните текстове. Заради постоянното преговаряне Радичковите истории и герои са ми станал повече от близки – напълно истински са ми тенецът, Гоца, Лазар, Сусо, Левачко, Аврамови махали, Куче влачи, Заеко, онзи, дето свири с окарина на тавана, Торлака, докато пише писмо до торлаците. Също Иван Ефрейторов (с лицето на Григор Вачков), Иван Мравов и Матей, Исай от „Козя брада”, още иманярите с тайните им тефтери, монахът с шевната машина, духовите музики, спомените за коне, косовете, свраките, клюводръвците, врабчетата, таралежът, който се бори срещу автозавъра, драколът, оставящ боси стъпки по снега, катунът, който осиновява подхвърленото дете.

Май току-що щрихирах портрета на „по-общосподелимия” Радичков. Е, в неговия свят има и

 

места, където е по-пусто откъм посетители

 

А пък тези места също има защо да бъдат мислени.

Ето го например разказа „Грозната жена” (1966): нощ, лош път, вали, изнервени мъже, повреден автобус. Из мрака се появява жена и се присъединява към „заседналите”; те всички някак се извръщат към нея, невидима в тъмното, пожелават я. Гласът ѝ е приятен, смехът ѝ стопля и като че ли осмисля цялата битово-пътна глупотевина. Докато лампите светват (пристига нова кола, за да натовари закъсалите) и мъжете виждат: „Това бе една крайно смачкана женица... от ония..., които търсеха късмета си по пътищата или на новите строителни обекти, подвозвана от камионджии и изоставяна от тях по средата на пътя... Сега никой не иска да е близо до жената. И на героите, и на читателите им става болно и горчиво.

На Радичков му е била важна тази история – след немалко години той я проиграва отново. В „Дъждовен влак” (1981) пак става дума за хора на път (те са в купе на влак), пак в малкото пространство са случайно събрани доста мъже и една-единствена жена, пак вали, пак навсякъде е мокрота и неуют, мъжете пак започват да се домогват (с жест, поглед, дума) до непознатата. Тя е хубава по един топъл, дъхав, вкусен и обикновен начин („от типа жени, които народът нарича домашен хляб”). Но е с бебето си. И този път отскачането, изчезването на желанието се случват, защото по някое време, със спокойно, невинно и нееротическо безсрамие, жената вади гръд, за да накърми детенцето си, а жестът ѝ всъщност зачертава мъжете, щенията им, съществуването им, състезанията им.

И двата разказа говорят за Мъжа и Жената, говорейки

 

за отместване на илюзия, за научаване и проглеждане

 

Идват тези разкази откъм тъгата и вината на мъжа заради/пред самия себе си, откъм неудобството пред/от самия себе си – толкова нелеп поради желанието (и от някъде нататък – излишен). И в двата сюжета жената изправя мъжа пред разочароваността му, пред умора от физиологиите на житейското, от плътта и автоматизмите ѝ. И да, отвъд времето на творческото си прохождане Радичков не е разказвал за страстен копнеж и бурна любов, за огромно щастие поради постигната заедност на мъж и жена.

Друг един повтор сред тези хиляди страници също винаги ме е впечатлявал: писателят неведнъж рисува свръхнатоварена кола, мъчително напредваща по пътя, непосилна за теглещите я коне. Рисува и човек, който все се намесва в екстремната сцена: в „Гераско” (1965), след като конят не успява с товара, героят сам се впряга в колата и я издърпва след себе си. Именно Гераско произнася репликата, която на друго място Радичков ще повтори, вече като еманация на притча („Чували ли сте за оня бедняк, дето измъчвал коня си да изтегли каруцата по нанагорнището и когато конят паднал на колене..., човекът впрегнал сам себе си в каруцата и я изтеглил на билото? Обърнал се..., видял падналия кон на пътя, огледал тежко натоварената каруца и възкликнал: „Ама че съм глупав...! Аз едва изтеглих каруцата, а искам конят да я изтегли!”; „Спомени за коне”, 1974). Историята с колата и впрегнатия човек я има и в предговора към „Неосветените дворове” (1966).

Едва ли Радичков е познавал „Зад линията на сражението” на позабравения Михалаки Георгиев (1854–1916) или пък „Хляб за другарите” от слабо известния днес Стефан Руневски (1877–1919). И двата току-що припомнени разказа пресъздават военни български години: първият говори за 1885-а, вторият – за Първата световна война. И в двете произведения сюжетът се завърта около натоварена кола, която трябва, непременно трябва да продължи нататък. Когато животното не може повече, човекът влиза в хамутите. Защото товарът, въпреки калта (или снега), въпреки риска за човешкото и достойнствата му, се налага да бъде изнесен, няма как иначе, няма кой друг.

Като че ли Радичков интуитивно е опознал, отгатнал е разбирането за общностната участ, утаено в двете отдавнашни творби, и го е отлял в подобна на тяхната картинност. Може би все пак

 

работи някаква непрозрачна механика на наследяването;

 

може би особено чувствителният, особено усетливият, без дори да иска, долавя и почти изтлели гледки и мълвежи отпреди, прави ги отново осезаеми и ги изпраща напред във времето. За да оцелеят (в тъмното, потънали надълбоко) едни странни градежи, чийто смисъл не помним.

И още един сюжет, още една идейно-образна конфигурация постоянно се явяват в Радичковите текстове. В тях често се разказва за птици, за летене. То е изглеждало лесно на по-младия автор – Гоца Герасков просто ей тъй на́ отива до Луната и после се прибира съвсем навреме за празниците. С трупането на десетилетията в историите уж все за същото – за летенето – започва да се чува умората, проблясва догадката, че то не ще да е завинаги: ето го мъжа, може би изпаднал поет, който скришом пасе коня си в парка, конят е с крила, влачат се по земята, перата изпочупени, и до края не полита този охлузен, остарял пегас. Ето го и натрапливото връщане при образа на срутилия се от висините Икар. Ето го и малкия покъртителен текст за орлето, което е обитавало душата, и е отлитало, и се е прибирало, но напоследък го няма, прозорците на душата отворени, чакаме, но не идва и не идва.

Все пак (Радичков подсказва утеха), дори когато ястребът отнася любимата врабка Ю. Тц., след нея остава нещо – остава плуваща във въздуха перушина. Перушината на птиците, даже и мъртви, е тук и ветрецът може да ѝ даде нов живот, още посоки; с перушина пълним възглавниците си,

 

за да хвърчим поне насън,

 

поривът по небеса никога не изчезва напълно. В „Опит за летене” (1979) на селяните, които въпреки „непригодността” си са летели, накрая им вземат балона, насичат го на парчета. Но младите веднага хукват след някакво хвърчило, а съвсем-съвсем в последната минута над сцената се носи една перушинка; преди малко хората с дъха си са ѝ помагали да не падне, да продължи нататък... И тя не пада. С реещо се бяло перце (същото! нашето!, настоява детето в мене) започва и приключва „Форест Гъмп”. Какво странно преживяване: да виждам как през киноразказа на Земекис за американското неумно момче и неговата Джени (а и за Елвис, 60-те, Виетнам, гнева, тичането, загубите и помиренията със съдбата „по тяхному”) така или иначе прозира нещо от тукашната история за Балона и По́лета. Какво хубаво преживяване: да виждам как две много различни вселени се разбират, докосват се в един безмълвен знак, в люлеещо се над главите ни перо.

Крилата може да са крехки и да овехтяват, може и да си отидат от нас.

Не и летенето.

Също не и надеждата.

Вярно, някога беше пълно с надежди – така смята писателят. Минало време, някога, свършило е – носталгията по преди хвърля малко тъжна сянка върху настоящето. Но колкото и тъга да се таи в сянката, у Радичков има най-вече милост и нежност. Към човека, човечеството и всяка трошица живот на Земята.

 

-----------

*Заглавието е на редакцията.

 

Още

Януари пак е месецът на Радичков

25.01.2021

283
С нова награда за разказ, книга и изложба честваме 91 г. Радичков

14.10.2020

219
Приз "Йордан Радичков" ще търси новия майстор на късия разказ

23.04.2020

201