В нашто село Ковидарци
още има живи старци. 
Маските ни - на лицето! - 
не като на Тулупчѐто.

Бабите ни приказливи 
често спират насред път -
не държат в устата сливи,
но дистанция държат.

Щом ги хване логорея,
почва страшна веселба -
родната ни реч се лее,
но с дистанция добра.

До града си ходим често - 
близките ни са наред;
и макар да не е лесно,
ползваме велосипед! 

Ала вчера ни пристигна
джипка със разплуралист, 
Кметът ни тревога вдигна, 
викна даже журналист!

Чу ли, бабо Маргарито -
там, на сълбите, в града,
някакъв човек приритал
пред болнѝчната врата!

А бре, момче, имаш джипка,
ама нещо си забил - 
вирусът край тебе припка
като тъжен крокодил!

Ний се малко притеснихме
от безгрижния челяк.
Като преценихме риска,
се разбягахме до крак. 

Само кметът като струна
се натегна с блага реч
и началника целуна - 
ний стояхме надалеч.

А сега държиме кмета
в много строга карантина - 
хайде, пък дано изкрета
догодина, до ваксина!