Константин Вълков е роден през 1977 г. в София. Завършва първата си магистратура в Софийския университет, специалност “География”. Втората му магистратура е Steinbeis-Hochschule Берлин, специалност "Международен медия мениджмънт". В момента следва докторантура в Leiden University, специалност "Африканистика".

Работи от 16-годишен в Дарик радио. Пише от 13-годишен във вестник "Средношколско знаме", след това във вестниците "Ритъм", "Рокбулевард", сп."Егоист", "Стандарт за хората", L’Europeo, Brava Casa, "24 часа" и много други. Бил е музикален кореспондент на българската секция на Би Би Си. Сред създателите е на Ретро радио, а от 2006 г. е програмен директор на Дарик радио.


1. Аудио и хартия
Винаги съм се вълнувал от две медии - радио и списания. Не мисля, че телевизията ме интригува с нещо и епизодичните появявания са абсолютно достатъчни, за да те държат в добра телевизионна форма. Помня, че като малък слушах и в София, и при баба и дядо в Пещера, чужди радиостанции до пълно побъркване. Една Selena хващаше Radio Luxemburg, както и американските джаз предавания на Voice of America. После BBC. Слушах и записвах всичко в тетрадки, пишех на водещите, те ми пращаха списания, които настървено четях. По някаква странна причина все още нито една друга медия не може да ме спечели - намирам изключително очарование в списанията и купувам доста списания месечно.

Ако става дума за любими списания - през годините те са били Wallpaper, Monocle, Port, New Yorker. За две от тях съм писал, а единственото, което и до днес чета настървено, си остава New Yorker. Харесва ми, че имат точен фокус, силна журналистика, остър поглед, оригинални идеи в глобалната политика, бизнеса, културата, модата, дизайна. Вълнуват ме концепциите на тези медии.

Начинът, по който разширяват присъствието си, без непременно да правят всичко онлайн. Харесва ми, че инвестират в много скъпа и качествена хартия - това е важно. От срещите в офиса на Monocle научих за нищо на света да не правя Power Point презентации, да разчитам на вълнението от откровения разговор на живо. И до днес е така - когато имаме срещи с клиенти, партньори, те стават на живо - независимо дали има война, пандемия или природно бедствие. Не мисля, че Zoom или подобните софтуери трябва да присъстват в живота ни. Досега имам не повече от три-четири влизания в Zoom, от които бързо излизам.

Вече три години издаваме едно печатно издание, излиза два пъти годишно, разпространява се безплатно, излиза на възможно най-качествената хартия. Нарича се dolce far niente и концепцията му е проста - включва всичко, което ни е интересно в момента - от хокей до стара история за Кенеди - независимо какво. Но добрата история е важна. Няма по-важна от нея.
 

2. Най-ценното - обученията

Най-важното, което успях да направя по време на т. нар. Преход, са десетките обучения. Тогава България беше в зоната на здрача, но именно поради това присъстваше в програмите на десетки световни организации за помощ на журналисти. Независимо дали ставаше дума за "Ройтерс", "Дойче веле", Европейския журналистически център, "Пойнтер", какво ли не още.

Пишех писма като луд, изпращах автобиографии, само и само да пътувам до някое място, където има журналистически курс. Толкова силно беше желанието да бъда някъде другаде - колкото по-далече, толкова по-добре. Така се озовах в Южна Африка, в Афганистан, в Япония, в Щатите и във Великобритания. Къде ли не още. Тези кратки обучения, в повечето случаи по седмица, и то най-вече по теми, от които и хабер си нямам, бяха най-ценното, което ми се случи. Често отивах притеснен - примерно на курс за финансова журналистика в Ройтерс. Нищо не разбирам от това. Но един от преподавателите тогава ми каза, че ако всяка събота чета от край до край "Файненшъл таймс" ще имам толкова идеи за работата си, че няма да смогна да ги реализирам.

Така стана и вече 20 години това е съботен ритуал. От първа до последна страница. Тези пътувания ме запалиха по разказването на истории, после по фотографията. Никога не съм "бягал след линейката", не разбирам нищо от т.нар. breaking news журналистика, да не говорим, че още много има да науча, за да мога изобщо да нарека себе си "журналист".

Но изводът е един - ако имате възможност, идете, докато сте млади, на възможно най-много курсове.


3. Хаосът
Не понасям подредени градове с ред, правила и дисциплина. Страните, от които съм си тръгвал по-рано, дори с цената на по-скъп билет, винаги са подобни - Германия, Швейцария, Австрия. Няма нещо в работата ми, за което тези страни да са ме вдъхновили. Чувствам се наистина не на място, понякога ужасно, склонен съм да си взема чантата и да си тръгна с първия самолет.

Има обаче други градове, които буквално преобръщат представите, зареждат ме с креативна енергия, мога да не спя в тях, да работя неуморно, да изследвам, да чета, да усещам с всяка фибра на тялото си. Чисто журналистически най-трайна следа в мен е оставил Лондон, но ако говорим за десетките проекти, които успях да реализирам през годините - те са вдъхновени от пътувания в хаотични градове. Бейрут, Токио, Лагос, Кейп Таун, Истанбул, Атина.

Самоцелните правила ме побъркват. Има толкова енергия в младите хора, които създават нещо в Бейрут. Толкова ограничения, трудности, но въпреки това градът бумти с енергия, със свой си ритъм. Ограниченията са важни, за да направиш нещо различно, да бъдеш иновативен, различен. Да не ти е скучно.

Спомням си нещо страхотно. Ставаше дума за един боксов мач, а писателят разказваше как едно време, преди пустото му радиото, боксовите мачове започвали, когато си искат. Като започнали да ги предават по радиото, трябвало да почват навреме. А така се губи цялото очарование - преди да се предават на живо по радиото, първо боксьорите се събират с феновете си в барове до залата, после тръгват към залата, по някое време и публиката идва, лека-полека залата се пълни и като му дойде времето, мачът започва.

Хаосът в журналистиката изглежда по определен начин - един материал, в който има определен литературно-разказен елемент, не само строги факти и спазване на пирамидалната структура, той много ми харесва. Когато текстът се движи като кардиограмата на жив човек - нагоре и надолу.

И когато говоря за хаос, има една особена характеристика на тези общества, която ме привлича към въпросните "хаотични" градове. И това е отношението към децата. Във въпросните хаотични градове отношението към децата е истински топло и мило, истински, автентично, аналогово, акустично, ако щете.


4. Липсата на интернет
Няма идея, която да ми е хрумнала, докато съм имал достъп до интернет. Нито една.

В този смисъл най-хубавото място на света е един самолет. Мисля, че едно от нещата, които най-много обичам, са полетите над 10 часа. Отвеждат те надалеч и винаги е хубаво. Часовата зона е различна - когато ти си буден, в България всички спят, а в другото време просто изключваш телефона си. И се получава.


5. Куражът
Няма нищо по-важно от това да опитваш нещо ново. Десетките различни проекти, с които сме се захващали с колегите, са точно това. Не бива и нито ден да стоиш на едно и също място, да тъпчеш. Да си затворен в бункер - пак се връщам на актуалните теми, но продължавам да вярвам, че независимо дали навън има военни действия или пандемия, хората трябва да бъдат навън.

Всяко ограничение е възможност да направиш нещо, да прочетеш нещо, да научиш нещо ново. Да развиеш себе си, характера си. Често се е случвало така в живота ми, че куражът ми е помагал. Да се качиш утре на самолета, само за да убедиш някого да участва в твой проект, нищо, че той е на другия край на света. Това струва много пари, взети назаем, но всичко се отплаща. Да нямаш никаква представа как точно можеш да снимаш със стара аналогова камера, но да искаш да направиш портрети на именити българи - с денонощно учене, научава се, но без кураж накъде? Страхът никога не носи нищо. Страхът не спира смъртта, това е сигурно. Но със сигурност спира живота.