Quantcast
5 истории на актрисата Александра Василева | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

5 истории на актрисата Александра Василева

Звездата на Народния театър разказва как се покорява Страната на изгряващото слънце и какво е да си Мунчо
672
 #karamazovfoto

АЛЕКСАНДРА ВАСИЛЕВА е в ролята на „драматическа актриса“ в спектакъла на Народния театър „Нова земя“ по Иван Вазов. Точно такава е тя и в цялото си професионално битие: drama queen, която експресивно рисува образите – с очи, с мимика, с тяло, с глас.

На сцената, без да иска, Александра често случва екстремни истории, непредвидени по автор. Проливала е кръвта на Владо Карамазов, чупейки кристална чаша в главата му като Настася Филиповна в „Идиот“ по Достоевски. Прекъсвала е представление, за да не припадне в двуместния костюм, в който заедно с друга колежка я е напъхал собственият й съпруг Григор Антонов в режисьорския си дебют с „БиФем“ от Людмила Петрушевска. Има и цял куп други, но те са архивирани за поколенията, а сега актрисата все още е във въртопа от впечатления  от скорошни пътувания по света и под влияние на последното си превъплъщение на сцената – Мунчо в „Народът на Вазов“, което й донесе номинация „Аскеер 2022“ за поддържаща женска роля. Не спечели наградата, но „Аскеери“ тя си има, и то за водещи роли – цели два.

 

1. Как да (не) сключиш брак в Италия

По време на репетициите за спектакъла „Народът на Вазов“ се „сдушихме“ с колежките, които излязоха пичове, и съвсем спонтанно решихме да заминем някъде. И се озовах в Италия за пръв път в живота си. Параскева Джукелова, която е много оправна в тия работи, веднага намери самолетни билети, запази места за спане в Бари. В Пулия обиколихме Алберобело с трулите, Полиняно а маре и каменния град Матера, където са снимани „Страстите Христови“, някои филми за Джеймс Бонд и т.н. С Паци, Ева Тепавичарова и Жорета Николова се оказахме подходяща група за пътувания. Има ли повече от двама, енергиите са различни и аз обикновено поемам функцията на балансьор. Страшно се забавлявахме. Веднъж се паркирахме до стената на една голяма катедрала в Бари и пяхме народни песни. Ръкопляскаха ни. Мислехме да сложим и шапка за монети, ама не посмяхме… За малко не оженихме Параскева Джукелова там. На един мост някакъв италианец жестоко се влюби в нея от пръв поглед, пресече моста, запозна я с децата си. Каза им: „Откъде да знаете, това може да е бъдещата ви майка!“… Е, доста ме заглеждаха и мен. Жорета се шегуваше: „Александра, ти ако останеш тука повече, до един месец ще сключиш брак“. Навсякъде „Bellissime signore!“, навсякъде ти обръщат внимание и гледат да ти помогнат.

След това аз хванах самолета и отидох при Григор и Арлина (съпруга и дъщерята на актрисата – ученичка в Художествената гимназия, б.р.), които бяха в Рим, и с тях посетихме Флоренция за 4 дни. Това, което ще ми остане завинаги в главата, е статуята на Давид на Микеланджело – съвършенство, което можеш да наблюдаваш с часове. Арлина залепна за него и не искаше да си ходи: рисува го отпред, рисува го отзад… Спокойствието, което излъчва Давид, преди да убие Голиат, е позиция към живота, която бих искала да усвоя и аз – със  смелостта, с липсата на съмнение. В Италия усетих и още нещо: как от толкова много красота човек може да стане резистентен към красотата…

 

2. Как да (не) те опандизят в Япония

За пръв път бях и в Япония – със спектакъла „Калигула“ на Диана Добрева. Бяхме поканени на един от 3-те най-авторитетни световни театрални фестивала – в град Шизуока. Бяха селектирали само 5 представления от целия свят: като чуеш тая информация, настръхваш. Беше някакво велико пътешествие, незабравимо и трудно, с много препятствия. За да влезеш в Япония, трябва да изтеглиш 3-4 приложения, с които да те следят заради ситуацията с Covid-19, и телефонът ти трябва да е постоянно включен. Оттук тръгнахме с отрицателни PSR-и, а на летището в Токио главният ни герой – Динката (Деян Донков), баш Калигула, даде положителен резултат. Той се опита да помоли за втори тест, защото беше здрав като пушка: първо му казаха да, добре, след половин час се върнаха и казаха: "не може". Затвориха го седмица в един хотел на летището, без да се отварят прозорците (защото имало много самоубийства), без да е разрешено да се пие алкохол, да се пушат цигари… Динката, горкичкият, като стоик издържа и след карантината почти директно отиде на сцената. Като се замисля, аз не бих издържала: свикнала съм всеки ден да изминавам по 10 км пеша и да пуша по 2 кутии. Нещо щеше да стане с психиката ми. Аз там ако поживея 1-2 месеца, ще ме опандизят със сигурност.

В Япония проверките са много строги. Например по дългия коридор в летището на всеки 5 м има по един японец, който те упътва с поклон накъде да вървиш, а то просто няма как да кривнеш. И ти иска всички документи, а те са цяла педя дебели. Ти ги показваш всичките и попълваш разни работи. На следващия пост след 5 м – същото. В страната никъде не се пуши по улицата – смята се за срамно. Пушат само в едни тъмни плексигласови помещения, прави като наказани, точно върху едни нарисувани краченца. Държавата има политика за борба с тютюнопушенето и с боклука. Никъде не можеш да видиш боклук, но и никъде не можеш да видиш кофа за боклук. Ще си призная, че аз нарушавах забраните, криех се, пушех и на улицата с чувството, че съм голям измекяр, защото не се приема добре това. Но в същото време, както изобщо не се пуши, към 6-7 ч. падат всякакви бариери, хората се изнасят пред заведенията, на маси се слагат пепелници и всички се напиват – избиват 12-часовия работен ден.

Страшно съм впечатлена от японците като отношение към другия – те не живеят заради себе си, а за да са в услуга на обществото, на останалите да им е добре – никакво чувство за его. В Нара – града с третия по големина Буда в света, огромен и златен, един човек още от влака се прикачи за нас, остави си ангажиментите, дойде да ни развежда, за да не се изгубим. Въпреки че не говореше никакъв английски – само с гугъл преводач от време на време казваше по нещо… Нара е град, пълен със сърни, които живеят сред хората: когато ги храниш със специалната храна, предназначена за тях, те започват да ти се кланят като японци, за да ти благодарят. Просто потресаващо!

 

3. Как се правят за 3 дни декор и костюми за „Калигула“  

Както си пътешествахме из Япония, не подозирахме какво ни чака. А ни чакаше вестта, която един ден ни съобщи Диана Добрева: няма да пристигне нито декорът за „Калигула“, нито костюмите ще дойдат, защото са карантинирани в Шанхай заради някакъв нов, много опасен щам на вируса. Аз се отчаях – значи просто се разхождаме там като някакви екскурзианти. Обаче Диана, която е абсолютно желязо, отишла в театъра в Шизуока и ги уверила: "няма да се притеснявате, въпреки всичко ние ще играем – без декор и без костюми". И те полудели от щастие. И казали: "тогава пък ние ще ви изработим нов декор и ще ви ушием нови костюми" (по видео и снимки от спектакъла – б.р.).

За 3 дни те направиха върху тяхната сцена чисто нова огромна сцена 25 на 15 м – два пъти по-голяма от тази в Народния, за да ни осигурят „пропадалото“ на Калигула, в което играе Деян. Изградиха я от супердебели дървени материали. А аз имах чувството, че за всеки от нас има персонална шивачка, работеха бързо, като пчелички, и не се оплакваха. Представленията минаха перфектно, въпреки че 70% от състава на постановката бяха нови хора, защото някои от младите колеги са по други театри и не ги пуснаха да пътуват, други не можаха, понеже им липсваше третата бустерна доза ваксина.

В един момент си казах: "само Диана е способна на такова смело нещо!" Не се уплаши тая жена. Оказа се, че човешкият дух е над всичко. Японците страшно много харесаха спектакъла: на премиерата 6 пъти ни извикаха на бис с ръце над главата – там не стават прави, когато ръкопляскат, защото смятат, че зрителите трябва да седят по-ниско от актьорите. Деян игра като звяр. Нямам спомен какво съм правила тогава, но цялото ми тяло дълго след това бе в синини, Деян беше същият.

В Шизуока имахме 3 представления – едното беше уж генерална репетиция в деня на премиерата, но се разбра, че тамошните актьори са го гледали, без ние да знаем, и когато накрая заръкопляскаха, осъзнахме, че сме имали публика и на единствената ни репетиция. Никога няма да забравя това турне. Чудо, някакво чудо! Надяваме се след този грандиозен успех (не обичам да се фукам, но беше наистина така) да се отприщят и други пътища за „Калигула“ и да се върне в репертоара на Народния театър, където 2 години не се игра заради пандемията. Има дълбочина и сърце това представление!

 

4. Балканска криза

Всеки от нас мина в Япония през някаква балканска кризица от неразбиране. Една колежка например иска да плати с карта в магазин за козметика, но те не я разбират и започват да носят нови гримове, за да я гримират с тях. Тя пак обяснява на английски, те отново не я разбират и много притеснени й носят още и още. В крайна сметка тя зарязва всичко и си тръгва. А японката от магазина изпада в паника, защото иска ти да си доволен.

Аз самата също стигнах до истерия с едни пици. Японската храна е много особена, със силен вкус и аромат: дават ти една разграфена тарелка и тук едно топче, там – бобче, там – царевичка, после друго топче, и ти не знаеш какво е. Храната им е ужасно чиста, а ние, нали сме свикнали с боклуци, започна да ни омръзва. Тогава видях тия мънички парченца пици, които да си слагаш в чинийка. Но жената там взе да ми говори на японски – явно не е просто да си вземеш и да ги платиш, искаше да ми обясни по какъв път трябва да мина, за да си ги купя. Опитах да се разберем на английски – тя продължи да ме напътства на японски. Накрая ми писна и казах, че се отказвам от пиците.

Малките там обаче говорят английски. В оня храм с големия Буда, където влязох като в унес, изведнъж чувам отвсякъде съвсем тихичко: „Hello, hello, hello…“. Отначало мислех, че ми се причува. После се обърнах и ги видях: малки, сладки япончета, ученичета, с перфектни униформи, ме поздравяват. И аз им казвам: „Hello, how are you?“, а те: „Fine, thank you. And you?“. Просто жестоко! Нашият колега Стефан Къшев се запозна в Шизуока с един японец, говорещ английски, и се сприятелиха. Къшев му разказал как живеем тук свинската, че се пуши навсякъде, че се прави всичко – този се пулел и не можел да повярва. Накрая казал, че иска да дойде да живее у нас! Явно и на тях им идва в повече дисциплината…

 

5. Кой беше тоя Мунчо?!

С ролята на Мунчо в „Народът на Вазов“ куриозите тръгнаха още от премиерата. След нея почти никой не ме поздрави. Включително и проф. Пламен Марков, който ме подмина в коридора на Народния. Викам си: Боже, сигурно не е харесал представлението… В 12 без 15 през нощта той ми звъни по телефона, след като питал сценографа Мира Каланова: „Откъде го намерихте това джудже, което играе Мунчо?“. И ми казва: „В режисьорската ми практика такова нещо просто не ми се е случвало – да не позная актьор! А съм те гледал сто пъти…“. Голям комплимент, на който много се кефех.

Имаше и един направо невероятен случай. Режисьорката Диана Добрева ме курдисва „на златото“ до ложата да седя, докато влизат зрителите, и аз имам своеобразен моноспектакъл от 15 минути там, преди същинското представление да започне. И веднъж директорът (тогава все още Мариус Донкин – б.р.) получава есемес от свои приятели в публиката: че в театъра се е промъкнал някакъв клошар, който евентуално може да провали спектакъла, та да се вземат необходимите мерки! И не беше шега, не. После директорът дълго показваше есемеса на колегите. Да играя Мунчо: не съм сънувала, че и дотам ще стигна, ха-ха…

Записа: ИРИНА ГИГОВА

Още

Захари Карабашлиев стана щатен писател в Народния театър

20.07.2022

Обновена

293
5 истории на Иван Юруков
Отиде си актрисата Добринка Станкова

29.06.2022

3141