Обичам есента и правителството.

Как може да не го обича човек, като ни осигури тая топличка неделя – чудесно време да поседне човек на пейчица сред жълтите листа, стиснал зеленото патронче ментичка в шепа… Да не говорим, че може и краката да си опъне – по-големи граждански свободи от това – здраве му кажи!

Е, разбира се, мотаят се и досадници.

- Добрутро – казва, макар вече да наближава времето, когато по-успелите в тоя живот обядват, - днес е щастливият ти ден – ти местиш!

- Обичам правителството и есента – заявявам за всеки случай. – А чий да преместя? И – в каква посока?

- Който си избереш – казва. – Според конституцията - може вляво, може и вдясно. Една мастичка пивваш ли?

Сериозен човек – разбира от бъркочи.

- Такова хубаво време – казвам, - не ми се заоблачава. Аз обичам правителството и есента…

- Правилен избор – одобрява онзи. – Де повече да бяха като теб – романтично настроени! Ти днес упражни ли?

Днес не съм се упражнявал. Пък и да бях – да не съм луд да призная, преди да е доказано противното!

- Глей колко стара хартия съм събрал – показвам. – Като пионерче не вярвах, че тоя патриотичен почин един ден ще ми се превърне в професия! Глей колко са шарени хартиите тая седмица – да им се ненагледаш! Хубаво време, хубави хора по хартиите, оправят ми настроението.

- Хубав човек си и ти – одобрява онзи. – Искаше ми се да те зарадвам с нещо, ама не щеш мастичка. Какво мислиш за реформите на Стамболов?

Замислям се. Учили сме го навремето, ама съм забравил – май нещо не беше от най-добрите.

- Обичам есента – отвръщам. – Романтичен сезон, на поезия го избива човек… Сещаш ли се – „Полъхва ветрец, слънчицето грей и сякаш над нази то се смей…” Даже и автора си спомням – Пенчо Славейков се казваше!

Това го натъжава.

- Приятелю, сънароднико, разбери, нямам лимит за стихове! Помогни, за да ти се помогне…

Изведнъж романтичното ми настроение изчезва. Мразя, когато ме вземат за тъпак – нищо че така си гледам.

- Бегай оттука – нареждам. – Не ми омазвай пейзажа! В тая чудна златна есен – той за мастика ще ме пазари! Я, къш!

Изфъчква се – къде ще иде, аз, дори да изглеждам тъп, като се ядосам, изглеждам ядосан, та оттатък! Да не говорим, че и ментичката свърши, как да не се ядоса човек.

Тоя се разкара, идва друг.

- Гледам, ментичката ти вече е заминала…

- Ами – двеста грама.

- Предлагам промяна – тук, в торбата, имам малко гроздова…

Гроздова – гроздова, кой ти я дава!

- Обичам есента и промяната – декларирам. – Давай шишето!

Оня се суети.

- Чакай да го намеря… Казах ли ти, че днес ти местиш!

Аман от извратеняци.

- Чий?

- Неговите – местим ги у лево и на тяхно място настаняваме своите – в смисъл - твоите!

Звучи ласкателно, макар и малко пезевенкско.

- Аз обичам есента… - започвам.

- Да, чух за слънчицето и дъжда, ние също обичаме поезията, но тъй като времето напредна, следобед е вече, минаваме към сатирата и нейните класици… На теб харесва ли ти паметникът на Алеко на „Витошка”?

И тук работата се оцапа. Мина още един неидентифициран търчащ субект и рече:

- Няма смисъл – ония вече напазаруваха!

Не разбрах – кой ли днес разбира от високата политика, но за всеки случай реших да се попазаря:

- А поне малка ментичка? Нали днес аз местя!

Изгледаха ме накриво.

Що мен да гледат накриво – да не би аз да ги ментя? Да бяха останали по-дълго, щях да им река на всичките:

- Ти ментиш!