Премиерът влезе в залата за редовното заседание на правителството, седна и рече тихо:

- Колеги, откривам днешното заседание, което може да бъде редовно, ама може да бъде и последно. Ей сега ще решим този въпрос. 

Всички членове на Министерския съвет седяха и мълчаха. Никой не смееше да диша дори. Премиерът ги огледа и бавно рече:

- Някой много мъти водата на правителството. Някой непрекъснато слага прът в колелото на добре смазаната машина на държавата. Някой не иска ние да успеем!

Направи пауза и пак огледа министрите си.

- След като на всички ясно съм казал – няма да ми стачкувате, защото няма защо! Направих всичко, което искат! Така ли е? Така е. И какво виждаме сега през прозореца – стачки и демонстрации. Неподчинение. Бунтове и заплахи. Денонощен рекет отвсякъде! Виновни ли сме ние пред народа ни?

- Не – хорово отговориха министрите.

- Направихме ли всичко за народа ни?

- Да – хорово отговориха министрите.

- Е, и защо е тогава това мрънкане?

- Искат – мрачно рече финансовият министър. – Те, освен да искат, друго не знаят. Ще е чудо, ако този народ научи друго освен думата "искам".

- Само мрънкат – обади се социалният министър, – едно искат, друго отказват, трето ги боли. Няма угодия.

- Няма – съгласи се здравният министър. – Дори лично да им слагам инжекциите, пак ще са недоволни. Вече нищо не ги радва тези хора!

- И защо? – запита премиерът.

А после продължи:

- Искаха да ги управлява премиер като тях и съдбата ме посочи мен – ето ме, точно като тях съм. Искаха да ги приспивам с приказки за бъдещето – денонощно им ги разказвам. Искат да няма богати олигарси – по азбучен ред ги арестуваме. Настояват да имат нова инфраструктура, всичко им правя като по учебник. Какво толкова искат и ние не го правим, а?

Министрите мрачно мълчаха.

- Ще ви кажа истината – обяви премиерът. – Истината е, че народът всичко си има и нищо не иска. Но вървят разни изедници от опозицията и бунят хората, подкокоросват ги, че нещо зависи от тях. Да се чувал гласът на народа, народът да казва какво да се прави и какво да се спира. Това и нищо друго. Искат някои неща да стават така, все едно народът ги е пожелал. И си мислят, че оставката на правителството е най-скъпото ми, което могат да поискат. Ми ще им дадем оставката си.

Министрите ги втресе, а премиерът продължи:

- И к'во ще стане, като я дам? Какво ще направят с нея? Нищо и половина! На крака ще дойдат да ме молят да се върна и да си довърша работата.

Министрите си поеха дъх.

- Моят народ знае, че за него съм готов на всичко – съдбата ми е такава. И оставка съм давал, за да се чувстват добре хората. Дори и сега няма да спра да се грижа за добруването на всички. Нека съдбата пак да каже какво да бъде. Ще хвърлим стотинка – падне ли се ези, пишем оставката, дойде ли тура – продължаваме работата си. Кой има в джоба си стотинки?

След кратко и упорито ровене по джобовете министрите пак утихнаха.

- Господин премиер – обади се вицето по военните въпроси, – ние нямаме дребни пари у нас! Никой няма стотинки в себе си.

Премиерът строго ги изгледа.

- Че къде са стотинките?

- В народа – рече финансовият министър, – всичките стотинки ги дадохме на народа. Вие така наредихте!

- Аха! – врътна глава премиерът. – Всичките стотинки у тях, ама не спират да се бунтуват, че нямали пари, и все викат дай, дай, дай, все недоволни! Въпросът с оставката отпада. Ще видят те…

После всички дружно си поеха дъх и редовното заседание на кабинета започна.