Уж бяхме нищо и никакво село, ама нашият стадион за футбол на малки вратички беше най-хубавият на света.

- Така е – викаше ни кметът после, – мижава работа сме, чинът ни в йерархията е много нисък, ама стават и чудеса, да знаете!

Вестниците писаха за нашия стадион, телевизията го снима. Чисто нов, модерен, съблекални, нови седалки – всичко беше направено като по учебник.

Само две неща не знаехме и често питахме за тях. Първо – колко струваше  този стадион? И второ: кога премиерът ще дойде да го открие официално?

- Колкото струва-толкова – викаше кметът, – чудо голямо! Чинът ни е малък, хич не ни трябва да знаем такива държавни работи. Важното е да стане другото чудо – премиерът да дойде и да го открие!

Имахме нови екипи и много топки, а отборите ни тренираха всяка седмица.

Вратарите се скъсваха да учат падане и пропускане на топката.

- Няма друг начин – повтаряше ни кметът – ако премиерът дойде на откриването на новия ни стадион, той ще поиска да играе футбол. Играе ли футбол, ще трябва да вкара гол. И ние трябва да сме готови за това.

- Може – обясняваше кметът през почивките – така да стане, че премиерът да не уцели вратата, да се спъне или просто да не ритне топката. Тогава съдията си затваря очите, свири дузпа и премиерът много успешно реализира гол.

Дните минаваха, телевизиите спряха да ни снимат, ние ритахме топката и всеки ден питахме:

- Иде ли?

- Не, няма го – викаше кметът – много е зает. Всичко лежи на неговите рамене. Погледнете какво става в държавата!

Ние поглеждахме държавата, ама освен тръни и буренаци нищо друго не виждахме наоколо.

- Така – обобщаваше картинката кметът – е навсякъде, само бурени и коренаци. А премиерът върви из държавата и я облагородява. Не е ли той – папрат, мъх и пепел ще покрият страната ни.

- Не виждате ли – продължаваше кметът – няма нито едно нещо, което да работи нормално в държавата. Има ли някъде изгоряла крушка, трябва лично премиерът да отиде и да я отвинти. Ако някъде гръмне водоснабдяването – премиерът пръв отива да пълни водоноските.

Поемаше си дъх и продължаваше:

- Поправя покривите на рухнали църкви, прокарва пътища през гори и дерета, осигурява автобуси за села и махали, а после вади от джоба си и дава по някой лев на най-закъсалите. Ако слушате внимателно телевизора, знаете, че сега се хвана лично да укрепва пропадналите общински болници, после сам прекара танкери с гориво до бензиностанциите, за да уплаши всички контрабандисти и апаши по пътя. Разберете го най-сетне – няма ли го него, нещата се разпадат и загниват.

После кметът вдигаше пръст:

- Там, където премиерът се появи, нещата тръгват и избуяват. Ние трябва свещ да палим и да се молим да мине оттука, да изиграе едно мачле на новия стадион, че най-после да се отървем от тези бурени и трънаци.

- Иде ли? – не спирахме да питаме ние.

Но кметът все вдигаше рамене.

- Чинът ни – повтаряше –  е много нисък, няма да ни кажат предварително кога премиерът ще ни навести. Но аз вярвам, че той ще дойде и ние ще сме готови да го посрещнем като хората.Той обича да изненадва хората и да им носи радост внезапно.

Така минаваха дните ни. Вече не слагахме новите си екипи, да не ги похабим. Вратарите се научиха да падат в другия ъгъл, а не там, където отива топката. Съдията свикна да свири със затворени очи.

Само един въпрос остана без отговор:

- Иде ли?

Но никой нищо не ни казваше – явно чинът ни беше много-много нисък, защото, колкото и да питахме, всички вдигаха рамене, включително бурените и трънаците, които при нас са в изобилие.

А как ни се искаше и при нас да тръгнат нещата и да поживеем като хората, само ако знаехте!