Вагонът на сутрешния влак за Варна е очаквано хладен, късната есен подсеща за обичайния проблем на пътниците на българските железници. Едно от купетата е вече пълно с хора, стоплени от мисълта, че поне днес има кой да чуе техните проблеми, да погледне купчините с документи по техните казуси, да им даде поне малко надежда за евентуално решение.

Омбудсманът Мая Манолова пристига обиколена от медии, с добре заучен делови и решителен поглед. Неубедително изразява учудване от присъствието им, сякаш те напълно случайно са решили да посетят софийската централна гара в ранната ноемврийска сутрин, и влиза във влака. В продължение на часове тя ще слуша историите на хора, останали без жилища, борещи се с банки, искащи промени в закони, треньор търси пари за тренировки по футбол на малчугани от Видинско.

Случаен гражданин, застанал усмихнато на перона, поднася цветя на Манолова. Всичко прилича на добре обмислена политическа сценография, рейтинговите данни подсказват очертаващ се успех на начинанието. Пред нас е завършеният образ на една жена от народа, неуморен борец и защитник на „обикновените хора“ и техните каузи, колкото и каквито и да са те.

Подобна политическа легенда е достатъчно банална и добре позната. Не е особена изненада, че архитектите на възхода на сегашния омбудсман са избрали този разказ. Очевидно е, че политическият успех по нашите земи отдавна преминава през

симулация на народняшка загриженост,

на драматична и предрешена борба за справедливост, на пресъздаване на отчаяна асиметрия между болката и несправедливостта и институционалното безчувствие и цинизъм.

Погледнат по-внимателно обаче, походът на Манолова към властта всъщност носи любопитни въпроси за нашата политика. Успешните политици на последните две десетилетия неизменно играят пиесата на аутсайдера, на антисистемността, на голямото обещание. Симеон Сакскобургготски комбинира цивилизационно обещание с картина на моментално материално благополучие, Бойко Борисов обеща възмездие, антикорупционен поход и закъсняла справедливост. Тяхната неполитическа идентичност и дистанция от системата бе основният им коз, решаващата гаранция за честност на намеренията и достоверност на обещанията. Тази политическа траектория вече се приема като универсална рецепта за успех. Мая Манолова обаче печели обществено доверие по друга пътека и ще е особено любопитно докъде ще успее да стигне.

Тя е видимо лишена от няколко съществени предимства на предходните успешни кандидати за политическа слава. Има политическа и парламентарна история в излишък, свързаност с БСП и

фаталното решение за подкрепа на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.

Има продължителна публична видимост като острие на „столетницата“, често отличителна със своята ненужна острота и дори арогантност. Има немалко спорни политически връзки, например общуването с Галеви в по-далечните години на регионалната й активност. Нищо от политическото й битие преди сегашната позиция не подсказваше дори намерение за прераждане като глас и лице на народа.

Нещо повече, Манолова спокойно можеше да бъде оприличена на

класически представител на статуквото,

на бързата полза от достатъчно безпардонната амбиция за изкачване в политическата йерархия. И независимо от това тя е на прага на атака на една от най-важните позиции в българската политическа система, при това с достатъчно приличен шанс за успех. Ако успее, тя ще бъде съществено изключение, защото политическото й възраждане ще е преминало през институционалната система, а не въпреки нея.

Извън съмнение е, че самата позиция на обществен защитник предлага чудесни възможности за антисистемна поза отвътре, за ежедневен турбопопулизъм, който обещава всичко на всеки на момента. Самото нейно избиране

бе фрапантен политически подарък,

който и до днес буди въпросителни и съмнения. В допълнение, Манолова бързо разбра, че по нашите земи хората не вярват на институции, а предпочитат да вярват на хора, които превръщат себе си в институция. Нещо, което и самият премиер непрестанно се опитва да прави в своето управленско ежедневие.

Но финалната права често е най-трудна и пред нея има сериозни препятствия. Съвсем не е очевидно, че амнезията за нейното политическо минало е толкова дълбока. БСП трудно ще удържи на изкушението да не капитализира връзката си с нея, а самата Манолова сякаш надценява изградената си дотук гражданска идентичност. Нещо повече, нейният безогледен микропопулизъм съвсем не е задължително да ражда по-устойчива политическа привързаност. Рейтингът й може просто да отразява мимолетната полезност за угрижените ни съграждани, а не очакване за съвместно политическо пътешествие. Наглед отсъствието на някаква голяма заявка или идея й помага, но ситуативният прагматизъм трудно ще генерира политическия ентусиазъм, необходим за преминаване в друго политическо измерение. Ако обаче успее да се справи с тези трудности, Мая Манолова наистина ще се окаже пример за нещо необичайно - политически успех през дискредитираната ни институционална система, а не въпреки нея.