Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Ж. преподава. А тарифата му – безбожна

31 Авг. 2018КАЛИН ДОНКОВ
Снимка: Архив
Калин Донков

Открай време животът се води за великия учител на човека. Учител за... живота. Общо взето, нивото му е като за първоначален учител, но знанията му ние се научаваме да разчитаме съвсем не в началото, а доста назад, понякога в самия край. Това, което и днес в образованието остава недостижимо – всеки да получава науките според своите нагласи и възможности, Ж. го е измислил и въвел без затруднения. Понякога от един и същи урок различните участници си тръгват с различни изводи, с разминаващи се правила и мъдрости за бъдещето. Истински вникваме в уроците на Ж. обикновено след време, когато ползите от тях са вече безвъзвратно пропуснати и придобивките ни в ум и разум имат смисъл само ако развенчават натрупаните в други науки заблуди. Ж. обича да опровергава нашите страсти и увлечения и вероятно, както повечето родени учители по света, смята, че го прави за наше добро.

Има един литератор, с когото младостта ни протече в непрекъснато противостояние. Почитатели на светската, предназначена за читателя книга, ние не споделяхме неговото обричане на затворената, самозадоволяваща се книжнина, която трябваше да усвояваш с помощта на куп философски съчинения и други, чисто литературоведски помагала. За нас книгата не бе предмет на разучаване, на разглеждане, на естетско осмисляне и задължителна оценка. Книгата в нашия живот на читатели бе предназначена за наслада, за разтуха, за възвишени движения на душата. Нито веднъж вкусовете ни не се допряха, нито дори когато динамичната литературна мода скачаше от един велик писател на друг велик писател и ние се омагьосвахме с ясното съзнание, че и мимолетната ни читателска страст е важна не само за нашето евентуално писателско бъдеще, но и за бъдещето на цялото ни поколение, промъкнало се през процепа на краткото световно разведряване. Не го докоснаха нито Хемингуей и Скот Фитцджералд, нито Селинджър, Фокнър и Дос Пасос, нито Екзюпери, нито Маркес и Юри Казаков. Страхувам се, че подобно бе безразличието му към Сервантес и Достоевски, към Шекспир и Балзак. Чувал съм го да казва, че сюжетът е проклятието на литературата и че художеството трябва да се дозира строго. Строго – в смисъл икономично, стерилно, изстискано откъм багри и емоции. Гледаше на нас със снизхождение и пишеше своите невнятни критики за германци и скандинавци, които дори и преведени в България не бяха. Затова пък текстовете му бяха като преведени от чужд език. (А може и наистина да бяха.)

Не мога да го оценявам дори повърхностно. Сигурно е учен като всеки друг. Не познавах авторите, пред които благоговее, нито мога да преценя какво толкова важно е написал за тях. Това дотук беше, за да си представите какво представляваше той и какво се случи с него. А се случи следното...

В самия край на века съпругата му претърпяла инцидент на пешеходна пътека. Ударила я кола с дипломатически номер. Жената преподаваше музика в едно училище недалеко от нас. Имаме общи познати музиканти и от тях знам за драмата след този удар. Нещастието не се изчерпало с гипсовете и обезболяващите. Истинската беда влязла в дома им, когато в няколко месеца съпругата на нашия герой ослепяла. Водили тежка борба с тъмнината, но я загубили. Били хора с възможности, посолството, чиято дипломатка била другото действащо лице, не се покрило, отворило пред болната добра европейска клиника, но мракът дошъл при тази жена – завинаги.

Това е кратката предистория на още по-кратката същина и поука за уроците на Ж. За сляпата учителка било вече късно да усвоява брайловото писмо. Другите техники, които съвременността предлага на незрящите за общуване с литературата, не й прилегнали, а може би и много остро се е нуждаела от внимание в нещастието, та нашият критик започнал да й чете по час-два всеки ден – преди тя не се разделяла с книгите. Това не би било новост в традиционните семейства от миналото, необикновено е в наши дни. И дваж по-загадъчно точно в този дом, където съпругата се оказва страстно привързана към сантименталните любовни романи, към розовите серии и сюжетите за огнени ласки по нощни палмови плажове.

Разказа ми го това поетът Н.П., сега скромен книгоиздател, при чиято книжарка вчерашният елитарен критик се снабдява с новоизлезли любовни романчета. Водели дълги, упоителни разговори за любимите автори и заглавия в жанра. Засякъл го Н.П., както се полага, и от втори източник: синът на хумориста М. зарежда киндълчето на любезния съпруг с подобни текстове от интернет. Станал човекът познавач на този вид литература: и в нея един вид професионалист, и в нея някакъв, макар и квартален, авторитет.

Разказвам ви го без ехидство, не мисля, че този мъж е заслужил да преживее това. На него прозата, която повествува, му се виждаше простонародна, ширпотреба. Признаваше само автори с есеистичен почерк, творби, в които нищо не се случваше или ако се случваше, то беше толкова бавно и незабележимо, тъй разтворено в размишления и философия, та все едно... не ставаше. И сега: този скок в баналните „сюжетни” книжлета, които литераторите не отгръщат или, ако се изкушават, правят го при спуснати пердета.

Не намирам, че си е получил заслуженото, загдето едва удържаше снизхождението, а може би и презрението си към нашите ординерни литературни пристрастия. Гледам го отстрани: прилича ми на крушение, трагедия. Но може и да не съм прав, знам цената, не знам за какво е тази жертва. За чувствата, за близостта, за верността, за състраданието, за някаква отплата или за изкупление – едва ли е толкова просто. Така да прекрачиш, да стъпчеш веруюто, целите, заблудите, ако щеш, на живота си? На същия този Ж., който не се стеснява да раздава уроци. А тарифата му – безбожна...

Какъв ли е бил урокът този път? За него – понятно. А за нас?