В тази статия имам намерение да ви шокирам. Това се надявам да постигна, като ви кажа в прав текст, че пенсионната ни система е на практика фалирала. И ще го повторя няколко пъти, за да ви се набие в главата. Фалирала и затова нуждаеща се от спешна реформа – преминаване от настоящата система, базирана основно на държавен социален пенсионен стълб, към напълно частна пазарна система. Защото, както сме обяснили в нашия доклад по темата, подобна реформа е единственият начин да оздравим пенсионното осигуряване в България и да избегнем колапс на пенсионната система в дългосрочен план.

Ето каква е ситуацията в момента. В държавния фонд „Пенсии“ има огромен годишен дефицит от над 3.9 млрд. лв. Това се равнява на около половината разходи на фонда за пенсии (които общо са над 8.3 млрд. лв.). Осигуровките, които се събират от работещите, достигат, за да покрият едва около 52-3% от необходимите пари за изплащане на обещаните от държавата пенсии. Откъде идват останалите пари, необходими за покриването на дефицита? От републиканския бюджет, разбира се. По всяка конвенционална дефиниция институция, която е способна да покрие едва 50% от текущите си разходи без външни трансфери е… де факто фалирала.

Дългосрочната тенденция въобще не е приятна – от 1.5 млрд. лв. дефицит през 2007 г. дефицитът се утроява в рамките на 8 години до 4.5 млрд. лв. през 2015-а. Да, през следващите три години наблюдаваме известно понижение, но то се дължи на: 1) сериозния подем в икономическия растеж (който няма да продължи вечно) и, още по-съществено, 2) постоянното увеличение в осигурителната тежест през тези години.

Повечето от вас вероятно не осъзнават какви са последствията на тази продънена пенсионна система за личните ви финанси. Нека обясня. Понастоящем 14.8% от брутната заплата на работещите трета и 17.8% от заплатата на работещите втора и първа категория труд биват иззети под формата на „осигуровки“ и вкарани в държавния фонд „Пенсии“. Всъщност тези пари, на стриктен финансов език, не могат по никакъв начин да бъдат категоризирани като „осигуровки“.

Те нито се спестяват в индивидуална „ваша“ сметка, където се натрупват, нито се инвестират. Те биват похарчени за текущи разходи – изплащането на пенсиите на настоящите пенсионери. Вие нямате спестявания във фонд „Пенсии“ и никога няма да имате. За да получавате държавна пенсия на старини, трябва да се надявате, че ще има достатъчно работещи, които да ви издържат, както вие в момента издържате настоящите пенсионери.

Реалната „осигурителна“ тежест е по-голяма, отколкото си мислите

Доста неприятен факт, но за съжаление, неприятностите не свършват дотук. Помните ли дефицита, който споменах горе, и как се покрива от републиканския бюджет? Знаете ли кой пълни този бюджет? Точно така – отново вие. Тоест реалната тежест на държавната пенсионна система за вашия джоб не са само тези 14.8% или 17.8%, които ви се взимат всеки месец. Предвид, че почти 50% от разходите на фонд „Пенсии“ трябва да се покрият с пари от републиканския бюджет, по груби сметки реалната (но скрита) финансова тежест на системата средностатистически е около два пъти по-висока за всеки данъкоплатец. Съответно, реално близо 30% от брутния доход за работещите в трета и над 35% за работещите втора и първа категория труд.

Стана ли ви лошо? Има и още. Поради факта, че системата е „социална“ (т.е. разходопокривна) и отрицателните демографски тенденции в страната, дефицитът в нея ще става все по-голям с течение на времето. Защото населението на страната застарява и съотношението на пенсионери (тези, които взимат) към работещи (тези, които плащат) устойчиво се увеличава в дългосрочен план. Поради този факт данъчната тежест за издръжка на фонд „Пенсии“, която пада върху всеки един от нас, ще трябва да става все по-висока и по-висока… и то просто, за да може стойността на пенсиите (особено реалната стойност след инфлация) да се запази на настоящите си нива.

Накратко, ако все още не ви е ясно – държавната пенсионна система унищожава пари. Срещу милиардите, които сме принудени да наливаме в нея ежегодно, получаваме единствено едно празно политическо обещание. Това е. Обещание, че един ден и за нас ще има пари. И то повече, защото всички сме на едно мнение – настоящите пенсии въобще не са впечатляващи (и ниските им нива са именно вследствие от порочната структура на системата). Това обаче е обещание, което най-вероятно няма да бъде изпълнено. Не просто защото политиците са лъжци (това си е така по принцип), но поради обективни икономически причини.

Защо не се прави нищо по въпроса?

Вече сигурно се питате щом ситуацията е толкова зле, защо никой не говори за това? Защото, първо, никой политик няма интерес да се отърве от най-голямото разходно перо в държавния бюджет. Това представлява огромен ресурс за упражняване и разширяване на власт. Социалната система формира най-фундаменталната част от целия държавен апарат. Това много ясно си личи от факта, че от всички сектори социалната сфера винаги поглъща най-много държавни разходи. Щом политиците, както знаем много добре, не обичат да се разделят дори с малка част от своята власт, какво остава за социалната система?

На второ място, решаването на проблемите на пенсионното осигуряване в България изисква дългосрочна и сложна реформа. Подобна фундаментална реформа със сигурност би отнела повече от един правителствен мандат и изисква внимателно дългосрочно планиране за десетилетия напред. И, както всяка подобна реформа, точно защото е дългосрочна и засяга огромна част от държавния финансов ресурс, винаги съществува рискът да доведе до обществено напрежение, ако не се проведе качествено и внимателно.

В крайна сметка от каква реформа има нужда системата?

От ЕКИП вече сме писали за това. Очевидно България се нуждае от пенсионна система, която е финансово стабилна в дългосрочен план и не е податлива на отрицателни демографски тенденции. Само такава система може да подсигури достойни старини на осигуряващите се българи. Настоящата публична система, както видяхме горе, е точно обратното – де факто вече фалирала и напълно обречена в дългосрочен план с оглед на демографските тенденции.

Алтернатива обаче има. В частния сектор. Разковничето е самият механизъм на осигуряването – при държавната система той е разходопокривен – настоящите работещи плащат със своите осигуровки пенсиите на настоящите пенсионери. Видяхме защо това не работи. Ако обаче механизмът вместо това е капиталопокривен, тоест такъв, при който всеки работещ трупа осигуровки в индивидуална партида, които се инвестират по време на трудовия му живот – системата би била далеч по-стабилна и със сигурност неподатлива на отрицателни демографски тенденции. Защото при такъв механизъм всеки се осигурява индивидуално, пари не се прехвърлят от една социална група към друга (работещи към пенсионери) и съответно каквито и изменения да настъпят в демографската картина, те нямат отношение към финансовата стабилност на пенсионната система.

Това е механизмът на частните пенсионни фондове. Именно затова от ЕКИП по-рано тази година предложихме премахване на държавния пенсионен стълб и преминаване към напълно частно-пазарна система на пенсионно осигуряване в дългосрочен план. Подобна реформа може да се осъществи плавно, чрез поетапно съкращаване на осигуровките към държавния фонд и освобождаването им за инвестиция в индивидуални партиди в частния сектор. Разбира се, самите частни пенсионни фондове, които формират втория стълб на настоящия пенсионен модел, не са перфектни и системата и там има много трески за дялане. Необходима е и регулаторна реформа, която да подобри качеството на услугите, предлагани от тези фондове, или поне като минимум – да създаде реална пазарна конкуренция в сектора, вместо чрез регулаторни бариери да поддържа де факто картел на една шепа финансови институции.

Но проблемите на втория стълб са тема за отделен материал (която засягаме и малко по-конкретно в доклада, споменат горе). Дори с настоящите си недостатъци вторият (частен) стълб на системата пак е по-стабилен и в по-добро финансово състояние от първия (държавен). В момента може да ви се струва, че спешен проблем няма, но, както е ясно от гореизложеното, в дългосрочен план настоящата държавна пенсионна система е обречена. Фундаментална реформа е необходима, и то възможно най-скоро, ако искаме да подсигурим достойни старини за настоящите и бъдещите работещи. А колкото повече я отлагаме, толкова по-трудно ще е нейното осъществяване.