- Като част от безпрецедентния пакет санкции срещу Русия заради инвазията в Украйна, наблюдаваме бойкот на руската култура по света – като започнем от фасадните звезди на Путиновия режим Гергиев и Нетребко и стигнем до спиране на курс за Достоевски в Италия и на Чайковски в програмата на Уелската филхармония. Къде е разумно да се тегли границата?

- Искам да вярвам, че това са отделни символни жестове и те са обясними, доколкото са начин да бъде заявена позиция. Но също така не искам да мисля, че те ще се превърнат в устойчив културен тренд, защото една тяхна тоталност ще противоречи на съвременното разбиране за култура. Настана време, когато всички руски творци ще трябва да минат през „проверка за въшливост“, колкото и обидно това да изглежда на пръв поглед, и отношението към тяхното творчество ще се изгражда според заетата от тях гражданска позиция – дали са "за" или "против" тази война, "за" или "против" руския президент, неговото правителство, неговите парламент, генерали и пропагандатори. Изрично искам да отбележа, че тази „проверка“ няма и не трябва да предполага опцията „аз съм неутрален, не се интересувам от политика“. Животът изведнъж дотолкова се наелектризира, че всеки трябва да заеме позиция спрямо единия или другия полюс.

Такива жестове целят да уязвят руснаците, да сложат клеймо на позор върху тяхната култура – нещо свещено за тях, но и нещо, което е част от красивия глобален наратив, през който се възприема руската нация и световният й културен принос – и аз предпочитам да възприемам тези жестове на отричане по-скоро като първоначална и временна емоционална реакция, породена от шока, но не и като част от премислена политика за тотално отричане на всичко руско в културата. Тотално отричане – НЕ, частично отричане на онези, които по една или друга причина, по един или друг начин, подкрепят агресията – ДА, нужно е. Нека припомня известните думи на Евтушенко – „Поэт в России больше, чем поэт“. Да е повече от поет руският творец означава да е гражданин, гражданин на света. Нека руските творци докажат – с думи и дела – че са истински граждани на цивилизования свят и той ще ги приеме за такива, вярвам това.

- Носят ли културните дейци, било то и малка, част от вината за случващото се в Украйна? Някои казват – да, с години са се възползвали от облагите и ордените на властта (това е характерно не само за тази власт, виждали сме го и преди, у нас също), легитимирали са я по световните подиуми с постиженията си; а ако не с това – виновни са поне с мълчанието си.

- Руската култура през последните две десетилетия не е била монолитна, в нея са съществували и съществуват паралелни политически линии. И не само по оста „за" или "против“ властта. Ние не можем да изискваме от творците, особено в едни относително нормални условия, каквито имахме доскоро, задължително да заемат политическа линия; гражданска – да, но не задължително политическа. Да търсим политическа позиция у всеки творец означава да обидим културата, да я тълкуваме едностранчиво, схематично, да я насилваме, като я разполагаме само и единственото в полето на политическото. Творците винаги са решавали по-широк кръг задачи. И досега е имало руски писатели, рок музиканти, режисьори, актьори, художници, куратори, които ясно и смело са изразявали своето неприемане на режима, в най-различни аспекти и степен на отричане, и мога да дам многочислени примери за това. Те са се борили срещу отровата на шовинизма, на великоруските и имперски амбиции не само у техните политици, но и сред т.нар. руски народ (анахронизъм, всеки политолог може да обясни защо), по начина, както са го разбирали, умеели и осмелявали да го правят. Да вменяваме и на тях сега вина би било крайно неетично и най-важното – некултурно. Нека отбележа и това, че една част от онези, които са се изкушавали преди от нездрави политически идеи, сега също преживяват катарзис и потресени, трескаво преосмислят своите досегашни ценности и позиции. Сложно е. Не бих препоръчал да се подхожда по начина, по който постъпват руските сили на злото, но с обратен знак. Нали трябва да покажем, че с нещо сме по-добри, по-умни, ако щете и по-културни от тях? Същевременно спрямо онези, които продължават да са част от пропагандната машина на Кремъл, които даже втвърдиха позицията си, та ако щете и поради страх – ние не знаем какви дяволи бродят в душите им, – трябва да сме категорични в остракизма си.

- Съществува една интересна теза, че идеята за високата руска култура е всъщност неразделна част от руския/съветски имперски наратив и служи за неговото „продаване“ пред света. Продължение на тази теза е, че след разпадането на СССР от всички ползи на тази идея се ползват рускоезичните творци, а бившите сателитни култури – в това число украинска, грузинска, литовска и т.н., са ощетени.

- Отдавна твърдя, че руската култура – особено културата на песента, на танца, масовото кино – се използват като вид културна анестезия от Кремъл в търсене на политически реванш за поражението на СССР в Студената война. Отваряйки пътеки към сърцата на публиката извън Русия, тези творци и изпълнители създаваха основите за едно перфидно, коварно прокарване на идеологическия вирус на рашизма. Вземете например ансамбъла за песни и танци на руската армия „Александров“, с неговите пищни и успешни концерти в България. Група „Любе“, с мелодичните песни на която приключваше работното си време всеки втори български ресторант – колко водка се изпи по кръчмите под съпровода на „Комбат-батяня“ или „Отчего так в России березы шумят“, колко пиянски сълзи се проляха. А гостуванията на различните руски балетни трупи, които създаваха не само красота и възторг, но и онази атмосфера на изначално търсена от Кремъл добронамереност, симпатия и даже любов към всичко руско. Не напразно с техните гастроли беше ангажирано министерството на външните работи на РФ, със своите задгранични дипломатически екипи. Проблемът тук – нека изрично подчертая това – не е в майсторството, таланта, обаянието на руските артисти, на които ние въодушевено и заслужено ръкопляскахме, а в политическите цели, които се търсеха с тези гастроли. Кремъл много успешно разгърна мащабна система от свои проксита, които професионално и целенасочено използваха световната любов към руската култура, особено към масовата, оказала се особено подходяща за целта, за да я конвертират в политически симпатии към Путин и режима, към ценностите на „Русский мир“.

С втората теза на Вашия въпрос обаче не съм съгласен. След разпадането на СССР и създаването на постсъветските републики, националните елити в тези страни насърчиха своите творци и стартираха достатъчно успешни, според мен, политики по изграждане на нова идентичност у своите народи. И ние на постсъветското пространство, включително и в кремълския сателит Беларус, виждаме едно къде повече, къде по-малко успешно ново самосъзнание у тези народи. Аз не си мисля, че грузинци, арменци, камо ли пък естонци, литовци и латвийци, та даже и народите в Средна Азия, ментално и поведенчески са идентични на съвременните руснаци. И заслуга за това има новата култура, развивана и политически насърчавана в тези страни. Тя даже много често се оттласкваше от руската масова и не само масова култура, от руските идеологически влияния, в търсене именно на нови репери за национален идентитет и проспериране.

- Миналата седмица се публикува един разочароващо дълъг списък с писатели, които подкрепят войната на Путин и неговата перфидна реторика за „специалната операция“ и „денацификацията“ - повечето са неизвестни и синекурци, но там са и Павел Крусанов, Евгений Попов, Сергей Лукяненко, Евгений Рейн... как си го обяснявате?

- Обяснението за това е многовекторно. Тук отговорът не е само в областта на съвестта и моралните ценности – те неминуемо са много важни, но не винаги определящи. Парите, които по различни канали руското правителство насочваше към разни творчески съюзи, в т.ч. и писателски организации, също не са за пренебрегване, това е вярно. Но там има и много хора, които просто се страхуват да се конфронтират не само с властта, но и със своите приятели и колеги, с които са изградили през годините т.нар. панибратство и множество форми на партниране по различни културни проекти и инициативи. Нещата са доста по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Аз с голямо огорчение открих в тези списъци с писатели, подкрепили войната, имената на хора, които харесвам като творци на художествени текстове. Павел Крусанов, Евгений Рейн, близък навремето приятел на Бродски, Сергей Шаргунов, Нина Садур, Юнна Мориц, добре пишещият, но отличаващ се с особена дързост и шовинистичен цинизъм Захар Прилепин… Не са малко и те. Но по важните, по-стойностните поне за мен съвременни руски писатели не са сред тях. И няма да ги посоча тук само за да не ги слагам в един общ абзац с хора, опозорили не само себе си, но и руската литература.

Неведнъж съм споделял, че в Санкт Петербург години наред бях близък приятел с проф. Михаил Герман (1933 – 2018), известния руски изкуствовед, писател, интелектуалец, и с чудесната му съпруга Наталия Чернова-Герман, филолог, достоевед с международно име, научен сътрудник в Музея на Достоeвски. И двамата – фини познавачи на руската класическа, модерна и след това съветска литература. Истински енциклопедисти, аристократи на духа. И веднъж – спомням си добре този разговор, вечеряхме у тях – го попитах: „Михаил Юриевич, а вие знаете ли руски или съветски писатели, но такива, от голям калибър, които да са били поддръжници на властта?“ И той, и Наташа, дълбоко се замислиха. След известна пауза Герман отговори: „Не, аз за такива не се сещам. Всички наши големи писатели, независимо при кой от режимите ни са живели, винаги са били против властта! Да, имало е и такива, които са кокетничили с властта, поддавали са се поради натиск или облаги, хитрували са, но винаги след време са се опомняли и горчиво разкайвали“.

- Така е, ето – много по-ярки имена се обявиха против войната: Глуховски, Акунин, Вирипаев... Хиляди си сложиха подписите под антивоенни декларации. При това те поемат сериозен риск с тези свои позиции – като се има предвид, че дори употребата на думата „война“ е инкриминирана в момента в Русия.

- Умните и достойни интелектуалци в Русия намериха начин как да заобиколят забранените думи. Те веднага започнаха да говорят за войната като за „така наречената спецоперация“ – хитрост, която законът формално не санкционира. Нека освен посочените от вас изброя имената поне на малка част от тези смели, умни и достойни руски писатели, които открито заеха позиция срещу руската военна агресия – Мария Степанова, Людмила Петрушевская, Людмила Улицкая, Михаил Шишкин, Сергей Лебедев, Михаил Зигар, Нарине Абгарян, неиздаваните все още у нас, но чудесни поети и писатели Линор Горалик, Олга Седакова, Александър Генис, Полина Барскова, Алексей Цветков, беларусинът Саша Филипенко, Лев Рубинштейн, Алиса Ганиева, Евгения Некрасова, Алла Горбунова, Олга Медведкова, Алексей Моторов, Юлий Ким…И именно те са истинското красиво и достойно лице на съвременна Русия.

- Смятате ли, че общественото мнение, протестите, гласовете на интелектуалците могат да променят посоката на събитията? В Беларус например имаше нечувани по масовостта си протести, които в крайна сметка не доведоха до желания резултат.

- Смятам, че няма да променят посоката на събитията. И също така смятам, че именно в това е смисълът на истинската култура – да бъде срещу войната и насилието, срещу лъжата и цинизма, срещу незаконните и антихуманни държавни действия, независимо от техния идеологически дизайн – против всичко това и без оглед на реалните практически резултати.