Медия без
политическа реклама

Сегашна стойност

Великият национален план

Снимка: Архив
Емил Хърсев

Над 1000 български села ще изчезнат през следващите 10 години, гласи поредната мрачна прогноза, огласена преди дни. Друга подобна, отпреди няколко месеца, очакваше поне 600 населени места в страната да останат ненаселени. Няма защо да се лъжем, тенденцията е очевидна - без значение дали над 100, или само по 60 села годишно ще отписваме. Едва ли е нужен и дълбок анализ колко точно вреди ще носи ден след ден за нацията и за икономиката прогресиращото обезлюдяване на страната. Има цяла икономическа наука - регионалната икономика, която се занимава с изучаване и оптимизиране на териториалното разпределение на стопанските дейности. Написани са десетки студии за

 

вредите от концентрацията

 

на населението и производството на една страна в един-два мегаполиса. Най-важният извод е, че с обезлюдяването на периферията намалява реалната икономическа територия и потенциалът на страната, самата концентрация поражда цял поменник от рискове. И затова почти всички модерни страни имат национални планове за деконцентрация, инвестират в програми за превръщане на пустини в годни за живот места. А у нас пред очите ни една от най-богатите и красиви земи на света се превръща в пустиняк. И ние всички

 

само хленчим, но нищо не правим,

 

за да противодействаме на разпада. Няма да стане с тъпите „европроекти“, които загробиха милиони в ефектни, но без мисъл вложения „за подобряване на жизнената среда“ – например като вдигнем стадион за хиляди зрители в село, където постоянно живеят стотина души. Нужен е наистина радикален и смислен национален план как да върнем живота на стотиците умиращи села. Е, понеже сме в Европа на съветите и чиновниците,

 

план вече са ни направили

 

нашите брюкселски ментори. От години търкалят проблема с обезлюдяващата периферия на Съюза. С две думи: идеята им е проблемът да се реши с инвестиции и преки плащания на нови заселници, които се съгласят да живеят там, където местните не щат. Това доказано не работи, само се хвърлят грешни пари. Плановете на бюрокрацията са из основи сбъркани. Желаното оживление

 

няма да стане (само) с пари,

 

нужни са идеи за жив и жизнен поминък, напуснатите села да станат отново нужни, икономически активни, а не пасивни консуматори на „преки плащания“. Този въпрос може да реши само бизнесът, не чиновниците. Обаче държавата трябва да приеме нужните закони, за да може бизнесът да върне на живот умиращите села. Голяма заблуда е, че бизнесът се интересува само от печалбите си. Убеден съм, че ако правителството приеме национален план за защита на изчезващите села и списък, по който отделни фирми и техни сдружения да кандидатстват за такива

 

концесии за стопанисване

 

на умиращи села, веднага ще се намерят поне 1000 фирми, които ще заявят интерес. Аз и сега знам десетина души, които „имат собствени“ села и ги поддържат за своя сметка – купуват и санират къщите, сами си поправят улиците. Една работеща фирма може да намери смисъл и полза от своя база и в най-затънтения чукар, която да ползва за срещи, семинари, резервен център за съхраняване на данни и документи – и за какво ли още не, включително да отглежда истински земеделски продукти, да вари ракия и компоти за собствена консумация. Или да дава къщи под наем на стари европейци, които биха се преселили в България, стига да имат условия за живот и сигурност. Но новото заселване и осмисляне на западащата периферия няма да стане масова и подредена практика без национален план и правила. Най-важно е да се уреди

 

статутът на напуснатата собственост

 

Макар селата, за които плачем, отдавна да са обезлюдени, не може никой просто така да влезе в дворовете, да разбие вратите, да санира къщите и да ги вземе в свое владение. Тази дейност е позволена само за онази паразитна част от населението, която без закон и ред завладява празни къщи – за да ги обере, оглозга и разкости. За да може обаче легална формация (фирма, консорциум, друго сдружение) да се грижи за напуснато село, трябва да има законно основание.

 

Трябва закон, който да каже:

 

общините имат право да определят села, махали и пр. за бедстващи и нуждаещи се от саниране. Собствениците имат срок до (примерно) година да представят в общината проект за саниране на техния имот с осигурени средства. Ако не сторят това, правото да санира имота и да го придобие като напусната собственост има ипотекарният кредитор. Ако не направи това, по искане на общината ипотеката се заличава поради явна липса на интерес, а правото да санира и владее имота получава общината. Тя може да прехвърли това право на концесионер, който да поеме санирането, поддръжката и владението. В срок до (например) три години собственикът на имот има право да плати на общината или концесионера направените разходи и да си върне владението. След този срок владелецът (общината или концесионерът) има право да придобие собствеността върху напуснатия имот. Това са

 

принципните проблеми,

 

които законът трябва да реши. Собствеността, владението, процедурите за възлагане на поддръжката, контрол, разумна защита на правата на собствениците, зарязали имота, но не загубили икономически интерес от собствеността и могат да я поддържат. Правата на кредиторите. Решете тези въпроси – и желаещи да върнат към живот умрелите и умиращи села ще се намерят, даже ще се конкурират. А ако държавата измисли и някои дребни, но много важни за новия български капиталист поощрения, националният план за оживление може да се превърне в истински удар. Например, ако онзи, който стопанисва обезлюдял град или село, получи някаква титла, защо не „княз“ или поне „старейшина“ на съответното място? Тълпи ще има, проекти ще валят и пари ще леят наши капиталисти (мнозина от тях с болезнен комплекс за малоценност) за правото в паспорта им да пише, примерно, „Иван Иванов, владетел на Долни баир“.