Преди няколко седмици италианската писателка Франческа Меландри написа нещо като отворено писмо, в което добронамерено разказваше на останалия свят как ще се чувства в предстоящите дни. Споделяше опита си от карантината в Рим. Обясняваше как по цял ден ще ядем, ще се презапасяваме, ще ровим в интернет, ще се сърдим на родителите си, които искат да излязат навън, ще се чудим какво правят тези, които няма къде да живеят, ще ръкопляскаме вечер на лекарите, няма да си доспиваме и пак ще ядем...

Някои неща от думите й бързо ни се изясниха, други не разбираме и до днес - очевидно ни предстои да ги осмислим.

Това, което Франческа не обясни, бе, че отношението на обществото към трагедията не е константна величина, че то се развива с всеки изминал ден. Ако вчера не ни пукаше за превенцията, днес вече търкаме със спирт пакетите с храна и се сърдим, че не във всички магазини има дезинфектанти например. Дебатите в социалните мрежи показват и друго - появяват се обществени слоеве, които развиват отношението си към пандемията с различна скорост. На практика ние виждаме пред очите си прочутото описание на Елизабет Кюблер-Рос за петте фази на скръбта - отричане, гняв, пазарлък, депресия, приемане. 

ОТРИЧАНЕ

Преди месец и половина преобладаващата част от българите, а вероятно и от италианците, испанците и т.н., смяташе убедено, че COVID-19 е проблем, който не ни засяга. Това е проблем на Китай, където ядат прилепи. Това е изолирано събитие в някакъв град, който се казва май Ухан. Освен това говорим за вирус, който удря само стари хора. По едно време всички бяха убедени дори, че това е вирус, който засяга само и единствено китайци. Ако новият коронавирус бе непознат за медицината, то за обикновените хора бе някаква далекоизточна екзотика, която по никакъв начин не може да се свърже с добрата стара Европа примерно. Отричането на проблема доведе до неговото подценяване.

След първите случаи на 8 март и след старта на извънредното положение тази група рязко намаля. Направо се стопи.


ГНЯВ

След първоначалното стъписване, при което отричането на проблема стана безпочвено, дойде време за гняв. Няколко дни изучавахме живота в изолация, след което започнаха да ни липсват социалните контакти, разходките, работата, ресторантите и т.н. Тъй като чуваме от правителството и щаба, че се справяме отлично с кризата, започнахме открито да пренебрегваме социалната изолация - все повече хора се шляят по пазара и ходят в магазините за един хляб, за едно масло. И с ясното съзнание, че голяма част от този гняв е политически инспириран - доста хора разбират проблема, нямат колосален проблем с мерките, но просто не харесват хората, които ги прилагат.  
После дойде време и за истински, разбираем и смислен гняв - защото икономиката се съсипва пред очите ни, защото безработните растат с хиляди на ден, защото мерките в тази посока са недостатъчни. Ядосваме се, че един ден ни карат да сме с маски, един ден - без. Че ни направиха КПП-та, на които да си подаваме декларации, че ни плашат с изходен лист от дома, и т.н. Поводи за гняв да искаш.  


ПАЗАРЛЪК

Сега сме тук, в това състояние. Мнозина може би ще сбъркат тази фаза с фаза 1 - отричане, но всъщност днес сме на съвсем нов етап и той се нарича пазарлък. В момента няма отричане на проблема, той е тук и за всички това е ясно. Но може ли да го наречем с някакво друго име - може ли да не е проблем, а някаква пречка? Може ли да го опишем като естествен процес, като нещо, което познаваме? Примерно, смъртта е тук и би трябвало да сме свикнали с нея, епидемии е имало и преди, това не е нещо свръхестествено. От грип умират повече. А що не си изградим стаден имунитет, както планират да направят шведите? Да ходим на мач като в Беларус. Освен това - тия хора от коронавирус ли са умрели, или от сърце, от диабет, от ХОББ...? Ама колко теста са направени? Не е ли друга действителната картина? Появиха се и спекулации от типа - гърци са измислили май лекарство, румънци са измислили друго лекарство, САЩ и Германия са измислили още по-бързи тестове, ние с БЦЖ май сме защитен вид... Има група вярващи, че тия, дето са измислили тая гад, ще пуснат и лекарството. Хората търсят информация, която да ги успокои, която да даде някаква перспектива, която да покаже светлината в края на тунела.

ДЕПРЕСИЯ

Всичко подсказва - за съжаление, че следва депресията. За някого тя вече е тук - тези, които губят ежедневно работа си, виждат как спестяванията им се топят и нямат идея как ще излязат от този тупик. В същото състояние са тези, които не знаят дали ще получат медицинска помощ за хронична болест. И най-вече тези, които вече загубиха свои роднини - представете си състоянието на близките на починалите.

В следващите няколко седмици се очаква да се увеличи броят на новите носители на коронавирус и съответно - броят на починалите. Говорим за цифри, които трудно се възприемат от разума. Гледаме света и виждаме, че депресията води до ирационални действия - болни заразяват умишлено, привърженици на изолацията заковават вратите на карантинирани, полицията гони нарушителите на вечерния час, разграбват се магазини. Това е най-страшният етап. Него трябва да преминем не само с по-малко жертви, но с още по-голяма увереност, че изходът от кризата е близко. 


ПРИЕМАНЕ

Не всички ще стигнем дотам. Имам предвид, че някои ще си останат по пътя, в различна фаза на скръбта - и след края на карантината те ще отричат, че е имало проблем, ще отричат, че хората са починали от коронавирус, а не от съпътстващо заболяване, ще отричат, че е трябвало да ходим с маски и да си стоим вкъщи. Световната здравна организация ще съобщава коя страна слиза от "платото", здравните системи ще си отдъхват, ледените пързалки вече няма да са морги, а на стадионите ще се играе пак футбол - но, бога ми, 10% от нашенци ще продължават да говорят за световен заговор и тем подобни. Другите 90% ще се радваме на края на карантината, ще тъжим за жертвите, т.е. ще се опитаме да се държим отново адекватно.