Както всяка година преди началото на вече традиционната среща на върха на страните от Берлинския процес със Западните Балкани, се проведе и среща на мозъчните тръстове. Този път изборът на място за двудневната размяна на мисли и идеи отново трябваше да бъде символично и до голяма степен беше. Скопие в момента е мястото, което би трябвало да възбуди отново позамръзналия процес на европейска интеграция на страните от района. Не за друго, а защото македонското правителство разчупи балканския модел, като постигна историческо споразумение с Гърция за решаването на мъчително дългия и безсмислен конфликт около името на бившата югорепублика. Правителството на Зоран Заев демонстрира рядка историческа отговорност и надскочи личния или партийния интерес, работейки изцяло в интерес на страната си. Уви, личното ми усещане беше, че магията не се получи, защото за европейската интеграция вече дори такива геройства не са достатъчни. Защо стана така?

Слонът в европейската стая

Най-голямата спънка пред разширяването в момента е ставащото в самия ЕС. Завръщането към авторитарни форми, антилиберализъм, уронване на върховенството на закона и демократичните принципи в по-голямата част от новите членки на съюза е фундаментален проблем. Липсата на инструменти и съучастничеството на европейските политически партии показват, че имунната система на съюза е много слаба срещу зараза като антилиберализма. А тази зараза е смъртоносна, защото ЕС е създаден именно на базата на върховенството на закона, демокрацията, свободата на словото и изобщо либералната демокрация. Това означава, че приемането на нови членки, особено демонстриращи системна неспособност и дори нежелание за изграждане на либерални демократични общества (а всички страни от Западните Балкани са такива), няма да бъде възможно, докато ЕС не намери най-напред съпротивителни сили, с които да противодейства на автоимунното си заболяване, и второ, докато страните кандидатки не демонстрират, че твърдо вярват в либералната демокрация и не спрат да играят геополитически шах с Брюксел. Единственият начин ЕС да намери съпротивителни сили е да подсили вътрешните си механизми. Сегашният за върховенство на закона, приложен на този етап само срещу Полша, не е ефективен. За да бъде подсилен, трябва да се променят устройствените договори на ЕС, което е на практика невъзможно. Не само Унгария и Полша, но всички държави от Източния блок най-вероятно ще се обединят срещу подобни мерки, тъй като ще застрашат режимите им и най-вече достъпа до еврофондове. Нежелание за отваряне на договорите има и сред останалите членки, които се страхуват, че ще се използва възможността за пробутване на още въпроси, като например задълбочаването на европейската интеграция в еврозоната, а това ще доведе до блокирането на съюза.

Има и друг проблем. Дори и да се намери решение на антилибералния проблем и се отвори вратата за западнобалканските страни, отново ще са необходими промени в договорите, за да може съюзът да се адаптира към значително по-голям брой членки – брой евродепутати, брой еврокомисари, модели на гласуване в съвета и т.н. В момента наистина няма никакво желание за пипане на устройствените договори и това най-вероятно ще се задържи като настроение още много дълго време.

И все пак най-важният проблем си остава крехкостта на западнобалканските демокрации. Елементарната сметка показва, че ако процесът на разширяване не се промени радикално, след 10 или 20 години, когато западнобалканските държави се присъединят, уязвимите демокрации в съюза ще станат мнозинство.

Нужна е радикална смяна на критериите

Няма нужда да се залъгваме, че процесът на разширяване оттук нататък ще е изключително дългосрочен. Отваряне за нови членки в следващите 10 или 20 години изглежда твърде оптимистично, освен ако не вярвате в чудеса. Разбира се, винаги може да се допусне, че ако едно правителство е успяло да постигне историческо решение на регионален балкански конфликт, значи може да се справи и с необходимите реформи за членство. Това обаче би било нереалистично очакване, защото, както ни учи опитът от предишни разширявания, такива реформи изискват участието на цялото общество. Дори и да допуснем, че някое правителство прояви героизъм, последиците от реформите ще доведат до смяната му. 

Има и още нещо много важно. Страните, които останаха последни да чакат приемане в ЕС, всъщност са доста заети с решаване на югославското наследство. И тук съюзът не помага особено, тъй като сегашните критерии са напълно неподходящи за сложните казуси, които тези страни повдигат. Политиката на разширяване е изпаднала във вътрешен парадокс – от една страна, тя е частично външна, но повече е вътрешна, тъй като самото отваряне на преговорни глави е чисто технически процес. От друга страна, изискването за решаване на двустранните спорове е сериозен външнополитически и дори геополитически въпрос. Съюзът направи грешка, като ги оплете, без да помисли, че това ще бъде мисия невъзможна за което и да било правителство. Как едновременно да продадеш на избирателите горчивия хап на историческо споразумение с тежък националистичен заряд и в същото време да започнеш радикални икономически, политически и съдебни реформи? Най-малкото тези страни нямат капацитет за това. А ЕС, чрез неадаптираните си критерии по-скоро вреди, отколкото помага, а чрез политическите си партии направо работи срещу реформаторските усилия.

Затова процесът трябва да се изчисти от политическото влияние и да се концентрира върху тънките настройки на критериите за присъединяване с фокус основно върху върховенството на закона. Преговорните глави не са добър инструмент за мерене на напредък, нито пък носят преки ползи на гражданите. Необходимо е въвличането на тези държави в големите европейски дебати, особено по теми, които пряко ги засягат. За ЕС, но също и за страните кандидатки е много важно да се знае към какъв ЕС ще се присъединят, за да се избегне Бризход проблемът, който се състои в това, че Великобритания се присъедини към една доста междуправителствена и хлабава структура, а осъмна в дълбоко интегриран съюз. Многобройните й изключения се оказаха недостатъчни, за да решат този конфликт между центростремежните и центробежните сили. Кандидатките трябва да започнат отсега да обсъждат дали искат да влязат в еврозоната и кога точно. Опитът с голямото разширяване от 2004/2007/2013 г. показва, че еврото съвсем не е толкова задължително, колкото изглежда по договор. Ако повече страни са извън еврозоната, това заплашва съюза със значително вътрешно напрежение и в крайна сметка блокада. Ако решат да поемат еврото веднага или скоро след приемането, това прави подготовката още по-взискателна. Еврозоната няма нужда от още бедни и нереформирани икономики, които нямат капацитет да се справят с натиска.

Друг въпрос –

искат ли да участват в отбранителния съюз

и с какви ресурси, дали са за обща външна политика. С други думи, ние в ЕС, а и самите кандидатки, трябва да знаем къде се намират на евроскептичната скала. Това е особено важно за съюза, за да знае какви промени да очаква след разширяването, а също и да адаптира политиката си на разширяване. Би било честно и кандидатките да знаят, за да няма после изненадани като британците. В момента преговорният процес е затворен основно сред експерти, които нямат демократична легитимност да вземат такива решения.

Ясно е, че ЕС оттук нататък ще бъде все по-сложна и многопластова конструкция. Точно затова е изключително важно да реформира политиката си на разширяване спрямо новите реалности. Така ще бъде по-честно към кандидатките, а и към самия съюз.