Медия без
политическа реклама

КУЛТУРА

Събаряме си паметта

Рушенето с идеологическа цел замени рушенето с икономическа

Професор Алберт Бенбасат

Напоследък сред колекционерите силно нарасна интересът към старите пощенски картички с градски сюжети. Особено стара София. Взираш се в снимката и се опитваш да отгадаеш съществува ли днес това място, или е изчезнало, т.е. съборено. Ако постройките ги няма, картичката става по-ценна. Е, картичките с „Феята” вече ще струват повече. Защото я сринаха.
Сладкарница „Феята” бе измежду единиците сгради, останали от, нека го наречем,

 

социалистическия модернизъм

 

Той се появи през 60-те години на миналия век в противовес на т.нар. сталински барок, съветски архитектурен стил, който завладя централната държавно-партийна и представителна част на столицата, в т.ч. ЦУМ и Полиграфическия комбинат „Д. Благоев”. Този стил внушаваше респект и по-скоро смазващ, обезличаващ трепет у плахо пристъпващия сред гранитните колоси редови социалистически гражданин. Сладкарница „Феята”, ресторант „Ропотамо”, зала „Универсиада” обаче бяха друго; те пленяваха погледа със своята ефирност, изчистената им и разчупена форма извикваше чувство за отвореност към простора на света.
Защо ми е важна „Феята”? С ръка на сърцето ще кажа, че тя бе едно от местата, олицетворяващи младостта на не едно поколение, родено след 1944 г. Рано сутринта след абитуриентския ни бал се озовахме на най-горната тераса в затвореното заведение. Никой не ни изгони или арестува, та си въобразихме, че животът вече е наш, пяхме и викахме на воля. 
„Феята” се идентифицира с култа към „Бийтълс”, с Младежкия фестивал от 1968 г., с група „Щурците”, пеещи „Малкия светъл прозорец”, с неизменния вечерен тур из Парка на свободата (Борисовата градина), който завършваше на това омагьосано островче, където царуваше някакъв вид въображаема свобода. 
Увековечи я Виктор Пасков. Ето малко от неговата „Германия – мръсна приказка”: "Грубата каменна фея бе потопила крака в сухото езеро под заведението. Трима души яростно се биеха вътре за нищо и никакво. Управителят телефонираше на милицията. Падаше софийска вечер в цвета на блу джинс. Отгоре светеше бирена луна. Наблюдавахме биещите се от терасата. Началото на септември, двайсет и един часът. Току-що бях навършил деветнайсет години. Чухме далечен вой на сирена."

В Градската градина съществуваше

 

някаква своеобразна симетрия

 

От единия й край се издигаше Мавзолеят, сив, плашещ, мраморен паралелепипед, а от срещуположната – старинното достолепие на Градската библиотека. Представителна, невисока и недобре поддържана постройка от началото на ХХ век. Уравновесяваха се две символики: тази на книгите, т.е. познанието и културата, и онази – на страховитостта, подчинението, ограничението и – често пъти – забраната върху скритото в книгите познание.
През 1994 г. събориха Градската библиотека, историческа и архитектурна ценност, в която някога се е помещавала Софийската община. По нейните просторни фоайета и скърцащи дървени стълби пристъпвахме, за да върнем заетите книги и се снабдим с нови; те извикваха подобаваща тайнственост и мисъл за непреходността на книжовното битие и съзнание. Взривиха библиотеката неочаквано и тя рухна толкова кротко, че нито обществеността, нито институциите, отговарящи за културното ни наследство, можаха да реагират. Кметът Янчулев заяви, че сградата била опасна и ще вдигнат нова, пак с културни функции, в която ще „вградят” силуета на старата. Заблудата подейства за кратко. Няма да ровя кой купи и препродаде земята и как бъдещата културна придобивка се преобрази

 

в грозен суперлукс хотел, наподобяващ мавзолей 

 

Малко по-късно, през 1999 г., събориха и самия Мавзолей. За разлика от библиотеката той героично се съпротивляваше. Два пъти го взривяваха, но устоя, само леко се килна на една страна. Наложи се да го разрушават дни наред с механичен чук. И трябва да се изтъкне, че противно на положително заредените с памет здания, за които писах по-горе, Мавзолеят носи, поне за мнозина от нас, отрицателен смислов товар. Спомен от едно уж светло, а всъщност мрачно минало. 
 Убеден съм обаче, че този лош спомен трябваше да се съхрани и да се изпълни с ново съдържание. Там му бе мястото на един музей на тоталитаризма вместо закритите отдели на „социалистическото строителство”, задължителни за всички исторически музеи от столицата и страната. Това бе материалната памет за епохата, в което управляваше забраната, репресията, плакатността, а децата се зомбираха с „младежкия химн” „Комунисти, комсомолци, пионери”… Махнаха мавзолея, картичките с изгледа му поскъпнаха, а децата като моята внучка не знаят кой е Георги Димитров, но знаят кой е Григор Димитров.    
Събарянето на исторически и архитектурни паметници не е специалитет на прехода. След 9.ІХ.1944 г. е заличена огромна площ в центъра на столицата; вярно доста пострадала от бомбардировките, но исторически и архитектурно безценна. Построи се т.нар. ларго, с Партийния дом, ЦУМ, хотел „Балкан”, Министерски съвет, при което пък се бетонира и унищожи археологическо наследство с непреходна стойност. Царският дворец е влизал в плановете за ликвидация, както и Природонаучният музей малко по-нататък – за да се изгради някакъв нов, едва ли не Червен площад.
През 1977 г. за една нощ срутиха някогашното кафене „Цар Освободител”. Не съм го виждал на картичка, но в един стар албум за София от 30-те го открих заснето отблизо – така е изглеждало, когато видните ни интелигенти са седели вътре. Много място трябва, за да изредя писателите, художниците, артистите, музикантите, за които „Цар Освободител” е бил втори дом. 
Мнозина сякаш не осмислят значимостта на старите сгради, архитектурни и исторически забележителности. Когато се извърши преди някоя и друга година опожаряването на Тютюневите складове в Пловдив, сред надигналото се възмущение прочетох коментар във "Фейсбук". Дамата питаше:

 

„Какво им е културното на тия Тютюневи складове?”

 

Функционално погледнато, жената изглеждаше права. Ако една сграда не изпълнява културна роля, ако няма важно значение за историята и политиката, тя културна ценност ли е? Същият въпрос важи и за Царските конюшни в София, които също бяха опожарени наскоро. Ще ми се да мога да обясня на дамата и подобните й какво означава градска памет, архитектура и бит, как тя в цял свят се опазва, реставрира и поддържа, за да се удължи живота й и да не останат следващите поколения обезпаметени и невежи даже за най-скорошните събития.
Рушенето с идеологическа цел се смени от унищожаване с икономическа. За бизнеса градската памет няма значение, нищо че тя е и национална. Той осребрява патриотизма си в бутафорното „възкресяване” на крепости и дворци като „Цари Мали град”, от които печели с входни билети и развлекателни екстри. Скелетът на „Феята” стърча отчайващо повече от четвърт век, за да маркира отчаянието на няколко поколения от българския преход. Събаряме си паметта, затова все почваме отначало.