Релефът край Провадия е хълмист. На юг от градчето в дъното на неголям склон се намира малък китен язовир. Дължината му е стотина метра, ширината към 30. През лятото дънните растения стърчат над водата. Това малко язовирче е било изградено преди около 50 години, за да служи за поливане на пипер. Днес пипер в района няма. Садят се култури, които не се поливат или за отглеждането им се разчита на валежите (слънчоглед, жито и т.н.). Без пипер водоемът не изпълнява функциите, за които е създаден. Но си го има с всички произтичащи задължения. Този малък язовир преля в началото на юни и къщи от близкото село Тутраканци бяха евакуирани.

За щастие, подобни инциденти са малко през тази година. Но в предишни години от разрушени язовирни стени тръгна унищожителна вода. От около десетилетие водоемите създават жестоки проблеми на България, а „справянето“ с тях се е превърнало в постоянна залисия. Опитът сочи, че произшествия се случват предимно с малки язовири, подобни на провадийския. Наш екип посети района, за да проучи каква е гледната точка на ползватели и собственици за проблемите. Цялата таза тема е огромна, обхваща сфери като наука, управление, икономика, обществен интерес, частен и т.н. Но нещо базово ги свързва - хиляди малки язовири са създадени преди повече от половин век от държавата, за да обслужват селското стопанство.

То обаче е с отдавна променен профил,

сменят се и технологиите за напояване. Така отпада първоначалната им стопанска целесъобразност. Самата държава също е коренно променена, днес например не се занимава със земеделие (частно е). От друга страна, съоръжения като язовирите, притежаващи и много други функции (екосистемни, за речните нива и т.н.), не могат да се премахнат. И цялата сложност и скъпотия по поддръжката им остава. На този фон виждаме в днешно време как държавата се чуди какво да ги прави (прехвърля между ведомства, дава на общини, взема, предоставя на концесия), а симетрично върви и процес по разпиляване на права и отговорности при стопанисването. Слаб контрол, далавери, реституция, концесионни условия също допринасят за бедите. Но цялата каша тръгва оттам, че нещо е създадено с отпаднала икономическа цел, а не може да се премахне.

Преди да представим гледната точка на хора от Провадия, няколко думи за актуалната „държавна политика“ по проблемите. След наводненията през пролетта на 2018 г. правителството тръгна да създава предприятие, което да поеме язовирите. Първият му контакт бе с общините. Те не само притежават близо половината водоеми (около 4500 от общо към 7000), но и нямат пари да ги поддържат – и именно при тях са най-рисковите. Така местните власти получиха седеммесечен срок да решат кои съоръжения оставят за себе си и кои да прехвърлят на държавата. Бе обявено, че новата структура ще ремонтира 416 опасни обекта с 500 млн. лв. Тръгнаха ли тези ремонти и кой точно ги прави, не е известно, но е ясно, че новото предприятие

нито един общински водоем не е придобило

Оказа се, че за да ги получи, трябва да се съгласуват закони. Налице са още куп „подробности“, които застилат гъста мъгла над процеса – общинските съвети може и да дадат язовири, но преди деактуването имат право да прегласуват решението; и да не го прегласуват, държавата не е длъжна да вземе всичките водоеми; много от тях са със сложна собственост (например земята под стената е на несъществуваща кооперация), тъй че казусът за притежателя вечно ще виси. В тази ситуация точен брой за „предоставените“ от общините съоръжения няма (вероятно към 2000), но няма и смисъл да има.

След миналогодишния ентусиазъм държавните институции рязко намалиха темпото по информиране на обществеността какво точно се случва с „прехвърлените“ язовири. Секнала е и комуникацията към местните власти. Някои обсъждания в общинските съвети (на Провадия и други) хвърлят светлина какви точно са държавните намерения. На заседанията, видно от протоколите, кметове и съветници преразказват какво са им съобщили миналата година представители на Министерството на икономиката и областни управители. А именно: държавата получава списък на „предоставените“ водоеми и след това съобщава кои точно взема; ако един обект е опасен, влиза в плановете за ремонт; ако обаче този обект е общински, след ремонта държавата ще си търси парите за него от местната власт (или от концесионера, ако има такъв, и съобразно договора). В такава ситуация интересът на общините е „да гласуваме да им дадем всичко, пък каквото стане“. Противоположен обаче е интересът на концесионерите, когато ги има, защото не искат да изпадат в неясни взаимоотношения с централната власт. На заседанията, пак видно от протоколите, се чуват и твърде любопитни гласове: „Абе, нищо няма да вземе държавата. Най-много

да сложи ръка на няколко рентабилни язовира

Такива, които може да носят пари от експлоатация, не се нуждаят от скъп ремонт и собствеността им е наред“. Ако думите се сбъднат, промяна няма да има.

„Съгласен съм, нека това предприятие го вземе язовира и да ремонтира каквото сметне за добре. Но според мен никой нищо не прави за благото на народа. Тези 500 млн. лв. ще си ги усвоят или просто ще сложат ръка на атрактивните язовири и

ще стане монопол за производство на риба

Ще се даде на една фирма централно например, със съответните подизпълнители. Където има кирия, там ще е интересът. Моя язовир едва ли някой ще го вземе.“ Думите са на 39-годишния Светослав Цветанов, концесионер на прелелия язовир над Тутраканци.

Той съобщава доста обстоятелства по поддръжката на язовирите, скрити от публиката в иначе голямата говорилня. Поел е язовира през 2016 г. с 15-годишна концесия след конкурс на община Провадия. Занимава се с фотография на диви животни и птици, води в България английски групи, които снимат. Идеята му е била туристите да фотографират редки птици на водоема, а също и да разпускат там. Управлява го с приятел, с когото решават и да развъждат риба.

Наемът е 2000 лв. на година

С общината работел прекрасно, взаимодействието и координацията  – на ниво. По-интересната част от битието му на концесионер звучи така: „Когато взехме язовира, преливникът му се състоеше от три тръби Ф150, заровени в земята. Никой никога не е очаквал да се създаде проблем, въпреки това направихме нов преливник. Изкарахме тръбите от земята, изляхме бетон, подложен с чакъл, удълбочихме, разширявахме... Единственото, което нямахме, е проект за преливника. Първо ни казаха при проверките, че нямало нужда. После се оказа, че трябвало да има. В областта няма преливник с проект, казах им: „Хора, ще върна старите тръби!“. Но както и да е, извиках геодезия, заснемаме, тръгнах по процедурата.

Казаха, че бързо ще стане, но не стана 

Произшествието се случва при тази неизвървяна процедура.

Язовирът е с неработещ изпускател. След аварията Държавната агенция по метрологичен и технически надзор съобщава, че е имало неизпълнено предписание за смяна на изпускателя. „Вярно е, има. Но спестиха срока - до края на 2019 г.“, пояснява Цветанов.

Наличието на изряден изпускател

е твърде важен въпрос, а липсата му младият концесионер обяснява така: „Взех язовира с изпускател два метра под земята. Когато е бил построен, водоемът е бил 6 метра дълбок на стената, но през годините се затлачва, сега е 2 метра и нещо на стената. Проверявал съм, ако се източи и влязат багери да продълбаят за ремонт, за един метър цената е 20 000 лв.  За четири метра - 80 000 лв. Но парите са само единият проблем. При такова продълбаване язовирът ще стане пак 6 метра дълбок. Но той няма капацитет за водосбор, захранва се от малко кайначе, така никога няма да го напълня. Имам 15-годишна концесия, значи 15 години язовир да нямам“. Налице са и още тънкости: „Да кажем, че всичко е наред с изпускателя и тръгна да източвам вода. Ако го правя според правилата, трябва да изпусна на една трета, това означава на стената да остане към 70 сантиметра.  Но значи също

от половината нататък да нямам язовир,

защото към опашката е плитък. Рибата изгаря, приключвам с нея. За да я има, трябва да поддържам над метър ниво“.

Според Цветанов дори всичко с преливника и изпускателя  да е било наред, аварията пак е щяла да се случи. „Експерт после ни каза, че за три часа обем, равен на осем язовира, е придошъл.“ И съобщава за още „стандартни“ неразбории – неспазвано изискване край язовири да се сеят определени култури, да има буферен канал до нивите, за нуждата да се коси край водоема върху терени на частни собственици и т.н.

Цветанов признава – нямал е опит преди концесията с язовирите.

Всичко научил от интернет,

после със специалистите говорил на общ език.

„Първата и основна причина за проблемите са недобре подготвените концесионни договори. Играе се на търг, свършва, концесионерът реално с нищо не се задължава, само наем. Самите търгове се правят фиктивно. Още

преди да се направи, се знае кой ще спечели

Повечето язовири се вземат за 1-2 години от хора, които никога не са се занимавали.“ Тези думи пък са на 60-годишния Младен Георгиев. Самият той е концесионер, но не пести откровения за концесии и наематели. Управлява язовир „Бозвелийско“, разположен малко по на юг. Развива на него спортен риболов, отдавна е в сектора. Всички в района го сочат за добър стопанин. Неговата гледна точка е на човек, който влага доста пари, време, а и е наясно с нещата.

„В концесионните договори се залагат инвестиции, но не година по година, а общо. Така нищо реално не се прави. Пише например, че концесионерът ще оправи крана, но

на третата година нищо не е оправено

80% от язовирите са без работещи кранове. Всички си затварят очите. Ама скъпо и трудно било да сложиш кран. Ами що си го взел язовира тогава? И моят кран не работеше - затапен. Техника, машина докарах, изчистихме… Така до миналата година кранът работеше, но се повреди, изпускаше. Купих нов кран, хора наех, организация създадох, сега имам два крана. Когато идваха на проверка, казах им да видят крановете, сам ги карам да проверяват.“

Георгиев има и принципни виждания за икономическата целесъобразност: „Язовир под 50 декара е губещ и златен да е. Трябва да имаш още 4-5, за да печелиш. Концесиите трябва да се дават за 30 години и да не се плаща, а обратното – общината да дава пари на концесионера. Наемът ми е много голям – почнахме от 4 хиляди лева търга, стигнахме до 8 хиляди, сега с ДДС плащам 16 000 лв. – всяка година на един път“. След това изрежда свои инвестиции в стотици хиляди левове, за да защити тезата, че именно общината трябва да плаща на съвестните стопани – изградил е трафопост, санитарен възел, път, купил околни терени, за да няма проблем при поддръжката, и т.н. Неговият язовир също е бил предложен от община Провадия на държавното предприятие, но след няколко месеца решението е преразгледано. Георгиев също изтъква, че общината откликва на всяка негова нужда. „Ако го вземе държавата, в София кого да търся?

Държавата е лош стопанин

Но тя няма да вземе нито един язовир. Най-много 2-3 атрактивни и ще ги даде на свой човек“, казва той познати вече хипотези.

През 2015 г. се случва наводнение, вода залива близкото село. Георгиев е глобен с 1500 лв., тъй като преграждал бент, за да пълни язовира. Но версията му е, че не той, а „Напоителни системи“ са причината за бедата, тъй като не поддържали бента и околността. Интересен е принципният въпрос - при наводнение кой е виновен. Отговорът на Георгиев е: „Собственикът. Но ако си е вързал гащите със задълженията, става концесионерът“.

И още принципни „положения“: „Пет-шест язовира във Варненска област притежаваме всички нужни регистрации в институциите. Какво правим с другите? Затваряне на очите. Никой не инвестира. Има язовири с обещани 2 млн. лв. инвестиция и 15 работници. Е, къде са?

Никой не проверява, слаб контрол

Един го взема, друг ползва, а за общината остава да се белосва (диалектна дума, означава ядосване – б.а.). Има язовири, при които концесионерът никога не е присъствал на проверките. Е, кажи де, той заинтересован ли е да са добре нещата? Повечето бракониери имат някое малко язовирче, за да може да каже, че рибата е оттам“.

Разговаряхме и с други ползватели, вече от съседната Шуменска област, пожелали анонимност. Общо взето, повториха същите неща. Като цяло институционалната превенция била следната: проверки се извършват два пъти в годината, следят се здравина и движение на стената, кран, откоси и наличие аварийни планове. Винаги се издават предписания.

И още нещо важно по темата, споделено от представители на общините – договорите се сключват така, че

концесионерът да може да се откаже,

когато поиска; за съответната община остава малък депозит. Отделно от това при липсата на ясен ангажимент за инвестиции разходите на концесионера са нищожни - примерно 3000 лв. на година наем, ако са двама души на месец, всеки дава толкова, колкото при четири посещения на ресторант. Всичко това рязко смъква летвата пред потенциални концесионери – всеки може се окаже стопанин на сложен обект като язовир; и съответно животът на хиляди хора наоколо да зависи от съвестта и уменията му.  Но правилата предлагат подобни улеснения, защото иначе никой няма да се явява на търговете. Така се връщаме към изначалния проблем – с усилие се търси стопанин на нещо, за което първоначалната необходимост е отпаднала.

Всичко това е само част от положението с язовирите. Не изглежда просто. Налице са още безброй факти, обстоятелства, явни и скрити проблеми, стари натрупвания, нови изисквания… - описанието им изисква научен труд. В крайна сметка цялата тази вода изглежда много дълбока и не личи да има спасителен пояс.