„Попитали Агид как може човек да живее свободно – пише Монтен. – „Като презира смъртта”, отговорил той. Агид е владетел на Спарта (427 –401 г. пр. Хр.), добър управник и военачалник. Такава пряка връзка между презрението и свободата не съм откривал у другиго досега. Изречено е във време, когато свободата е пряка алтернатива на робството и нейното постигане нерядко е било наистина въпрос на живот и смърт. В онази все тъй неразгадаема за нас античност бягството от робство нормално е преминавало през смъртта. В душевния свят на онези хора, изпълнен с божества и шокираща митология, изборът на смъртта като спасение от унижението е бил легитимен както никога след това.

Всъщност, тук Монтен цитира Плутарх и пак по Плутарх илюстрира горното с примера на млад елин, взет в робство и заставен да върши оскърбителна работа, който, като унижил господаря си с думите „Срам е за мене да ти слугувам, когато смъртта ми е подръка”, скочил от покрива на сградата. Такова презрение към смъртта е присъщо за времето преди християнството, защото новата религия усложнява доброволния й избор. В сравнение с презрението на древните, нашето е вече твърде „софт”. Ние го практикуваме с цената на по-ограничени загуби,понякога, уви,все пак сравними със смъртта.

Старият воин и бележит български интелектуалец Г.Ст.Г., за когото в „Нерви и утехи” могат да се открият подробни и изчерпателн страници, пръв ми разкри, че презрението е своеобразна, не много разпространена дарба, чрез която човек освен всичко се избавя от други, недотам достойни чувства.* Трудно скриваното презрение е и небезопасно, намери за нужно да ме предупреди той, като че аз не го знаех вече от опит. На него самия също му личеше, ох как само убийствено му личеше, но той бе човек-категория, недосегаем беше, макар и смазан от системата. Когато в редакционната стая се появеше дърдорко,полузнайко или най-банално парвеню, презрението на Г.Ст. можеше да се реже с нож. Беше си извоювал привилегията да не го крие. За разлика от повечето привилегии в България, той тази бе заплатил скъпо и прескъпо. Мълчанието му беше тъй красноречиво, че сковаваше номенклатурника или словоблудеца. (Излизаше от него само ако някой дръзваше да цапа истината за неговото поколение, за ратните им дела. Но това вече не бе презрение, то бе гняв.) Старият човек убедено твърдеше, че това чувство е почти всесилно в душата на онеправдания, на ощетения гражданин, създава му превъзходство в противостоенето между власт и личност. Ако невежата не успяваше да разчете презрението в неговото ястребово изражение, той му помагаше с неподражаемата си ирония. Имаше съзнание и книжовно дело на истински европеец и покрай това започнах да схващам презрението като действителен европейски инструмент в човешкото общуване. Цивилизовано противопоставяне на злото, на дебелащината, на дерибейството – без омраза, без агресия и мъст.

Наблюдавал съм презрението у Йордан Радичков.

Управляваше го като дискретен електронен лъч в компютърен пейзаж. У него всичко се получаваше фино, някак неразгадаемо. Иронията му бе убийствена и може би затова я прилагаше предпазливо. Затова пък презрението му все пак избиваше, неизвестно дали не и против волята му, но той го владееше отлично: атакуваха го за какво ли не, оставаше да се вторачат и в презрението. Естествено, че се вторачваха, но се въздържаха да избухват. (До днес не съм забелязал някой гласно да се оплаче от презрението.) Но иначе му го връщаха, изкарваха си го при други поводи. За презрението бях писал едно вестникарско есе и той го бе прочел. Разменихме думи: това чувство не е за всеки, не съдържа енергии, които да громят и да възпират. Но то е като обвинение в несъстоятелност за лица и общности, които съществуват и се вихрят в националното пространство против морала и потребностите на гражданството. Наблюдавайки го, обаче, извлякох нещо невесело: презрението обикновено съдържа печал. Не бях го установил при себе си, но при Йордан Радичков го забелязах ясно. Откритие, което ме порази и натъжи.

Цената на презрението отдавна не е смърт, но цена винаги съществува.

Една моя героиня от минали книги бе го казала ясно: „Опитват да те подчинят чрез нещата, които си пожелаваш, към които се стремиш. Дори с дребните, да не говорим за цел, за мечта. Откажи се, хвърли им го в лицето – и ти си непобедим.” Това може да се оспори, но това също е форма на презрението. Отказът бездруго е цена на свободата и човек понякога намира за важно да я плати.

Презрението не бе тема на онези години. Не се „вписваше” в картината. Затова пък омраза, завист, отмъщение се развъждаха едва ли не централно. Както и днес. Презрението бе твърде аристократично, за да получи простор тогава. Както и днес. Даже е за учудване, при сегашната криза в нравите, как общественото презрение набира скорост.

Забелязахме го при постановката на допотопния сценичен жанр „жива картина”, предприета като отпор на китката от изобличителни записи и фотографии срещу върховния предводител на завладелите  държавата. Като в музей на восъчни фигури прозвуча хаотичната, заредена с уплах пледоария на едно окончателно объркало конците управление. Восъчни фигури с вкаменени от лоши предчувствия лица. Восъчни фигури, които кимат и ръкопляскат по даден знак. С изражения като в картина на Едвард Мунк.

Това представление дойде изключително навреме, дори неформалната квартална социология регистрира прилив на общественото презрение. В масовката, до водача си, присъстваха достатъчно фигури, отдавна опозорени в лъча на прожектора: за алчност и меркантилност, за полуграмотност, демагогия и овчедушие, както и за обикновена простащина. Тежестта на презрението, обаче, колкото и да се трупа, е само една присъда. Произнесена, но неизпълнена. Все още.

Тези редове заслужаваха да бъдат написани с по-висока температура, с градуса на гнева, на бунта. 

Но презрението е едно по-изстудено чувство и,

както изглежда, от него и перото остава хладно. А и това не е трактат за чувствата, това всъщност е разпокъсаният отзвук от поредния български скандал. Дори не съм сигурен, че докато то се отпечати, този скандал няма вече да бъде засенчен от друг.

В продължението се виждат две възможности.

Първо: презрението да нараства до там, че да се пренесе върху държавата. Това ще бъде бездарно – достатъчно тази държава я презират съседи, съюзници, покровители. 

И второ: презрението естествено да премине в отвращение. Това ще направи управниците ни почти неприкосновени. В природата наблюдаваме немалко видове, които съществуват тъкмо благодарение на отвращението, което възбуждат у ловци и хищници. Най-вече с миризмата, която изпускат, та никой не иска да ги диша.

Това не значи, че свободата трябва да се отлага... 

____________________

*Вижте само с какво е приравнено презрението в синонимния речник на българския език:  пренебрежение, високомерие, надменност, гордост, незачитане, неуважение, ненавист,антипатия, отвращение, омраза, вражда, злоба, оскърбление, арогантност,подигравка. С повечето от тези понятия то няма нищо общо.